Джой Филдинг
Дълбокият край (16)

Шестнайсета глава

— Какво има? — попита незабавно Джоун.

Лулу поклати глава и се извърна встрани.

— Нищо — измърмори тя.

Джоун се протегна, хвана дъщеря си за рамото и насила завъртя момичето към себе си, като нежно повдигна брадичката му.

— Кажи ми — настоя тя. Лулу започна да пристъпва от крак на крак и да поглежда ту на едната, ту на другата страна, избягвайки проницателния поглед на майка си. — Какво има, Лулу? Какво се е случило? — Очите на Лулу за кратко се спряха върху тези на майка й, преди да потърсят безопасността на заобикалящите ги стени. Отвори уста, сякаш се канеше да проговори, но не каза нищо. — Някой по телефона ли се обади? — попита Джоун, като сдържаше дъха си.

— Не — отвърна Лулу, явно изненадана от въпроса. — Кой трябваше да се обади? — Отново тялото й започна ритмично да се поклаща напред-назад.

— Лулу, нещо не е наред. Видях го в минутата, в която прекрачих прага. Да не сте се карали пак с Робин, преди тя да излезе? — Лулу силно разтърси глава. Прекалено силно, помисли си Джоун. — Какво се е случило, Лулу? — търпеливо попита тя, страховете й отшумяха.

— Не искам да ти кажа.

— Това е ясно. Както е ясно и че има нещо общо с Робин. — Лулу вдигна глава и понечи да се възпротиви, после бързо сведе отново поглед към земята, без да каже нищо. — Обиди ли те с нещо? — Лулу поклати глава. — Да не би случилото се да има нещо общо със Скот Питърсън?

— Не — заяви Лулу, малко прекалено решително. — Да — прошепна тя.

— Той… той ли те обиди с нещо? — попита спокойно Джоун. Видя как очите на Лулу се изпълват със сълзи. — Лулу, да не те е докоснал по начин, който те е накарал да се почувстваш неудобно? — Лулу погледна към пода, дясната й ръка избърса една търкулнала се сълза. — Лулу, кажи ми. Не е моментът да си играем на отгатни-отгатнах.

— Не ме е пипал! — проплака Лулу. Тя се извърна от майка си и бързо се затича по стълбите нагоре към стаята си.

Джоун остана във фоайето, опитвайки се да реши какво да направи: можеше да последва дъщеря си горе и да продължи да я засипва с въпроси, докато не получи задоволителен отговор; можеше да почака и да разпита Робин, когато тя се прибереше; можеше да си легне и да не прави нищо, което, в интерес на истината, й се искаше най-много, и да се надява, че проблемите сами ще се разрешат. Нещата сами си знаят как да се оправят, опита се да се убеди сама и се обърна към стълбите.

Лулу стоеше горе на площадката.

— Робин и Скот пушеха марихуана — заяви тихо тя.

Джоун почувства, че цялото й тяло се вцепенява.

— Какво?

Лулу си замълча, знаеше, че майка й е чула онова, което беше съобщила.

— Моля те, не го казвай — прошепна Джоун, повече сама на себе си, отколкото на дъщеря си. Тя се запъти към стълбището и се свлече на най-долното стъпало. Усети как Лулу се приближава зад гърба й, ръцете на детето обвиха покровителствено раменете й, когато то се намести на стъпалото зад нея. — Как стана? — попита Джоун, искаше й се да не трябва да изслушва отговора.

— Скот дойде да я вземе няколко минути след като ти излезе. Робин още не беше готова. Скот каза, че ще се качи, за да я накара да побърза. Така че отиде в стаята й, а пък аз се опитвах да уча, но те вдигаха толкова много шум, Робин се кикотеше като побъркана. Нали знаеш как се киска, когато наистина й е смешно. Както и да е, влязох, за да ги помоля да я карат по-тихо. Почуках първо, но те не ме чуха. Затова отворих вратата и те бяха на пода до леглото й… и си подаваха тревата един на друг.

— Какво правеха?

— Подаваха си цигарата с марихуана един на друг. — Лулу притисна болезнено брадичката си в рамото на Джоун.

— Откъде знаеш как се казва?

— Мамо — възкликна Лулу с видимо раздразнение, — всеки знае!

Джоун подмести тялото си така, че да избегне брадичката-убиец на дъщеря си, а и да е с лице към нея, докато я слушаше.

— После какво стана? След като те видяха.

— Предложиха ми да си дръпна.

— Предложили са ти да си дръпнеш — повтори Джоун, ненавиждайки израза почти толкова, колкото и самия факт. — Много мило от тяхна страна.

— Робин изглеждаше доста изплашена. Мисля, че се страхуваше да не би да ти кажа, но ако и аз пушех, тогава нямаше.

— Робин е много умно момиче — съгласи се Джоун. — Защо не беше толкова умна и в училище.

Всичко си идваше на мястото: работата на Робин в училище; промяната в поведението; лошите бележки; честите отсъствия от час. Класическите признаци за пристрастяване към наркотици, за които Джоун непрекъснато слушаше по радиото и от разни приятели и познати относно техните деца. Но не и моето, винаги си беше мислила Джоун, оставяйки предупрежденията да се изплъзват незабелязано покрай нея. Децата на идеалните майки никога не пушат трева, нито правят неща, които не бива да правят. Как съм могла да бъда толкова самодоволна? — питаше се сега тя. Как съм могла да бъда толкова глупава? Къде, по дяволите, съм била през целия си живот?

— Какво има, мамо?

— Моля?

— Цялата трепериш.

— После какво стана? — попита Джоун.

— Нищо. Аз казах, не, не искам и се върнах обратно в стаята си. Няколко минути по-късно Робин дойде и ми каза да не ти казвам, че това ще те разстрои и че си била вече достатъчно разстроена, след като татко си тръгна.

— Толкова е загрижена.

— Затова и бях така разтревожена. Не знаех какво да правя.

— Постъпи правилно — увери я Джоун и отметна няколко кичура от набразденото със сълзи лице на Лулу.

— Какво ще правиш? — попита притеснено детето.

— Не знам. Трябва да поговоря първо с баща ти. — Погледна си часовника. Наближаваше единайсет. Късно ли беше да му се обади? — Върви да си лягаш, съкровище. Късно е.

— Трябва да уча.

— Ще учиш утре сутринта. Хайде, ще дойда след пет минути да те завия. — Тя целуна дъщеря си по бузата, леко лепкава от сълзите и я проследи как се качва нагоре по стълбите. Опитай се да не приемаш нещата прекалено на сериозно, посъветва се тя и стана, без да знае какво да прави.

— Помни, това си е твоят живот — каза Джоун на висок глас.

Един час по-късно тя все още продължаваше да стои на същото място.

 

 

— Лека нощ, сладка моя — прошепна Джоун, като се наведе и целуна дъщеря си по бузата, въпреки че Лулу вече беше заспала. Мина на пръсти по коридора към своята стая, изсули дрехите си и ядосано ги хвърли на килима. Щеше да мине още час, преди Робин да се прибере у дома. Това й даваше шейсет минути, за да реши какво да каже и направи. Подвоуми се дали да не се отпусне във ваната и да остави водата да погълне тревогите й, но после реши, че след горещата вана ще бъде не само разтревожена, но и мокра. Тя разрови из скрина си за тениска, издърпа една, нахлузи я презглава с едно-единствено движение и се отправи към банята. Щеше да си измие зъбите, да метне един халат върху фланелката — откога беше започнала да спи с фланелки? — и търпеливо да изчака долу Скот да доведе Робин у дома. Но първо щеше да се обади на Пол, реши тя, като улови отражението си в огледалото. ПРЕКАРАХ НОЩТА С БЪРТ РЕЙНЪЛДС… гласеше гордо надписът на гърдите й, докато тя с мъка изстискваше паста от почти празната тубичка. Стисна прекалено силно и пастата изобщо не улучи власинките на четката й, а се разпльока без капчица милост по средата на чисто белия й умивалник. Джоун се втренчи в синьото топче, без да направи опит да го избърше.

— Е, значи няма да си мия зъбите — заяви тя решително и излезе от банята.

Седя на леглото с ръка върху телефона в продължение на още десет минути. Трябваше ли да събуди Пол? Щеше ли дори да си е вкъщи? Щеше ли да се раздразни, да й каже, че тя трябва сама да се справя с нещата, а не да му се обажда при всеки незначителен проблем? Можеше ли това да се смята за незначителен проблем? Нямаше ли да бъде бесен, че го безпокои? Джоун издърпа слушалката от поставката й и набра номера на Пол. Нека да се разфучи, помисли си тя. Телефонът звънна веднъж и после бързо беше вдигнат, сякаш бе стоял до него, сякаш беше очаквал да му се обади.

— Ало? — каза непознат глас. Женски глас.

В първия момент Джоун замълча, убедена, че сигурно е набрала грешен номер. Канеше се да затвори, когато непознатият глас се обади отново.

— Пол ли търсите? — любезно попита той.

Джоун усети как стомахът й се свива.

— Вкъщи ли е? — чу се да пита.

— Ами, вкъщи е — изкикоти се момичето, — но точно сега не може да ви се обади. Да му предам ли нещо?

— Джуди ли е на телефона? — чу Джоун да пита собственият й непознат глас, след — както й се стори — доста дълго време.

— Да — широко се усмихна гласът, явно поласкан, че е разпознат. — Кой се обажда?

Джоун усети как слушалката се плъзга надолу по врата й и внимателно се пъха в поставката си.

— Не! — изкрещя изведнъж тя, сграбчи възглавницата на Пол от леглото и я метна през стаята, после се свлече на колене върху пода и започна да поклаща тялото си напред-назад, заглушавайки яростните хлипания в голите си бедра.

Телефонът иззвъня.

Джоун веднага скочи на крака. Беше Пол. Джуди му беше казала за странното телефонно обаждане и той бе разбрал, че това можеше да е единствено тя. Сигурно беше бесен. Е и, какво като беше бесен! — помисли си, като вдигна телефона. И тя беше бясна.

— Г-жо Хънтър — подразни я гласът мазно, — бяхте непослушно момиче, нали, г-жо Хънтър? Забавлявахте се със съпруга на най-добрата си приятелка. — Думите за миг оставиха Джоун парализирана, точно сега дрезгавият глас беше напълно неочакван. Знаеше къде е била! Беше я проследил! — Ще бъдете наказана, г-жо Хънтър — продължи ликуващо гласът. — Аз ще ви накажа. — Последва дълга, смразяваща пауза.

— О, господи! — простена Джоун.

— Ще започна с това, че ще ви сваля гащичките и ще ви напляскам…

— Върви по дяволите! — изкрещя Джоун и затръшна телефона толкова силно, че той отскочи обратно към нея подобно на змия и трябваше да го затвори повторно.

— Мамо? — обади се изплашено гласче. Джоун се извърна и видя по-малката си дъщеря да я наблюдава от прага с широко отворени очи. — Какво има? Какво правиш?

— Някакъв мръсник ми се обади — прошепна тихо Джоун, гласът й беше дрезгав, дишането ускорено. — Не чу ли телефонът да звъни? — попита тя, като видя изненаданото изражение, което пробяга по лицето на Лулу.

Лулу поклати глава.

— Чух те само да крещиш.

Джоун поседя за миг на пода, докато проумее казаното, преди да се изправи с мъка на крака.

— Съжалявам, не исках да те събудя. — Джоун придружи сънената си, объркана дъщеря обратно до стаята й. — Върви пак да си легнеш, съкровище. Съжалявам, че те събудих.

— Робин още ли не се е прибрала?

— Не.

— Първо си помислих, че крещиш на нея — обясни Лулу, очите й се затвориха, още щом докосна възглавницата. — Толкова е странно да те чуя да викаш — прошепна тя.

Джоун се върна обратно в спалнята, наметна си халата върху тениската и изтрополи надолу по стълбите, за да изчака по-голямата си дъщеря да се прибере.

 

 

— Кажи му да влезе — каза спокойно Джоун, точно когато Робин се канеше да затвори външната врата.

— По-добре влез — чу как Робин прошепва на младия мъж зад гърба си.

Скот Питърсън се намъкна вътре и невинно се усмихна на Джоун.

— Затвори вратата — нареди му Джоун. Чу как Робин си поема дълбоко въздух. — По-добре да идем във всекидневната — предложи тя и мълчаливата двойка неохотно я последва. Джоун запали лампата. — Ако искате, можете да седнете. — Тя махна с ръка, но никой не се помръдна. — Мисля, че и двамата знаете за какво става въпрос.

— Малката порта — изсъска веднага Робин, достатъчно силно, за да бъде чута.

— Недей да обвиняваш Лулу за това — предупреди я Джоун.

— Нищо не е станало… — възпротиви се Робин.

— Не смей да ми казваш, че нищо не е станало! — отвърна рязко майка й, повишавайки тон. Какво трябваше да каже след това? Тя се изкашля. Защо Пол не беше тук да й помогне? — Няма да споря с теб — продължи Джоун, гласът й отново беше спокоен. — Що се отнася до мен, няма за какво да се спори. Напълно ми е ясно какво е станало. Можете да ме поправите, ако нещо от онова, което казвам, не е вярно. — Това звучеше справедливо, реши тя, като погледна от дъщеря си към Скот Питърсън. Очите му прогаряха дупки точно през нея. Вече не бе невидима, помисли си, почти й се искаше да беше. — Лулу каза, че тази вечер в твоята стая сте пушили… трева… и че сте й предлагали и на нея. — Тук се поздрави сама, добре казано. Пол щеше да остане горд от начина, по който се справяше с положението. Видя го как кима с глава в знак на одобрение от мястото си в дъното на стаята.

— Няма работа да влиза в стаята ми — възпротиви се Робин силно.

— Моля? — възкликна Джоун, за миг удивена от начина, по който звучеше собственият й глас. — Моля? — повтори тя, сякаш да се увери, че гласът наистина е нейният, наблюдавайки как сащисаният образ на съпруга й се изправя по най-бляскавия адвокатски маниер, за да възрази. Дръж се спокойно, казваше й той. Никой не печели точки с гняв. — Смяташ, че няма работа да влиза в стаята ти ли? — повтори Джоун думите на Робин с чувство на възхищение. Най-добрата отбрана е в нападението — дъщеря на баща си, добре, помисли си тя. Само дето къде беше бащата на дъщеря й сега? Дяволски зает с малки двайсетинагодишни блондинки, за да се занимава с толкова маловажен проблем като този. Образът на Пол смутено се усмихна. Една цицореста блондинка се появи до него. — Смяташ, че няма работа да влиза в стаята ти ли? — Гласът на Джоун стана дори още по-силен.

— Няма нужда да повтаряш всичко по два пъти. Не сме глухи.

— Ще казвам нещата по толкова пъти, по колкото ми харесва — чу Джоун някой да крещи — със сигурност не тя! Ръцете на блондинката страхливо обвиха китката на Пол. — И което е по-важно, ще изслушаш всяка моя дума, докато не свърша.

— Мамо!

— Г-жо Хънтър, наистина нищо кой знае какво не е станало.

— Ти да мълчиш! — изкрещя Джоун на невидимата блондинка, въпреки че приятелят на Робин отстъпи назад. — Тук аз решавам какво е станало и какво не. Как смееш да носиш дрога в тази къща! — Как смееш да водиш жена в тази къща! — Как смееш да я предлагаш на децата ми! — Как смееш да я поставяш преди децата ни!

— Робин не е дете, г-жо Хънтър. Никой не я е карал насила. Тя не трябваше да приема.

— Точно така — отвърна Джоун с внезапно ледено спокойствие, като видя как ръката на Пол покровителствено обгръща рамото на младата блондинка, — нито пък аз. Разкарай се веднага от тази къща — продължи тя, тонът й постепенно се повишаваше — и никога повече да не си посмял да се опитваш да видиш дъщеря ми, защото, ако го направиш и аз разбера, а аз ще разбера, слушай ме внимателно, ще накарам да те арестуват, разбираш ли ме? — Пол извърна гръб на въпроса й. — Ясно ли се изразих?

— Мамо!

— Това не са празни заплахи — продължи Джоун, с непреклонен глас, докато наблюдаваше как съпругът й и младата му любовница изчезват.

— Няма нищо по-страшно от разбесняла се квачка — саркастично отбеляза Скот Питърсън, тялото му вече се беше запътило към вратата.

— Махай се от къщата ми — заповяда Джоун, тялото й трепереше от едва сдържана ярост.

— С удоволствие — ухили се момчето, като се провря покрай нея. Кокалестите му рамене докоснаха нейните. Той отвори външната врата и излезе, без да се обърне назад.

— Какво направи? — изкрещя Робин. Джоун я погледна, без да каже нищо. Не беше й останало нищо повече за казване. — Нямаш право да му говориш така — настоя Робин.

— Моля те да не ми казваш какви са правата ми.

— Сега той на всички ще разправи, че съм дете!

— Ти си дете. И не кой знае колко умно при това. Какво ти става? — попита Джоун и почувства как гневът й се разтваря в безпомощни сълзи. — Как може да си толкова глупава?

— Лулу е виновна.

— Само ти си си виновна.

— Не трябваше да ти казва.

— Наистина ли? Какъв избор си й оставила? Не е трябвало да пушиш марихуана точно под носа й. Не си ли искала нарочно да те завари?

За пръв път Робин замълча.

— Е, и сега какво? — попита тя след продължителна пауза.

Джоун повдигна рамене.

— Трябва да поговоря с баща ти — прошепна тя и видя Джуди да се появява отново и да й маха от камината.

— Какво? Не те чух.

— Казах, че ще трябва да поговоря с баща ти! — изкрещя Джоун и изплаши видението.

— Добре, няма защо да ми крещиш. Не те чух, това е.

Джоун вдигна длан към челото си и затвори очи при допира на плътта си, като се опита да попречи на нови нежелани образи да се появят.

— Трябва ли да казваш на татко? — попита Робин.

Джоун кимна.

— Защо трябва да му казваш?

— Защото ти е баща и има право да знае — отвърна Джоун и наведе глава.

— Какви права има вече?

— Той ти е баща.

Чу как Робин се изсмя.

— Заедно ще решим подходящото наказание — каза й Джоун и видя как очите на Робин се изпълват със сълзи. — Междувременно, докато говоря с него, няма да излизаш никъде.

— Какво?

— Чу ме. Повече никакви срещи, никакво излизане вечер навън. Когато не си в училище на изпит, си у дома да учиш за изпит. Разбра ли ме?

Робин не отвърна нищо, тялото й нервно се поклащаше.

— Разбра ли ме?

— Да — отсече Робин. — Мога ли да си лягам вече?

— Лягай си — заповяда й в същия момент Джоун.

Тя стоеше по средата на сега празната всекидневна.

— Е, добре оплесках всичко — каза тя на призраците, които може би още слушаха. После отиде до външната врата, заключи я два пъти и натисна най-долното копче на алармата, за да задейства системата, преди да се оттегли в студеното убежище на празното легло.

 

 

Сънуваше.

Знаеше, че е сън, защото нямаше никаква връзка, никакви и-та или но-та, или нещо, което да свързва откъслечните видения. В единия миг тя стоеше пред външната врата и ровеше в чантата си за ключовете, в следващия беше в кухнята си и чупеше яйца в една голяма купа.

Ако го приготвяш за Пол, казваше й блондинката, изобщо не си прави труда. Той ненавижда целувчени лимонови сладкиши, винаги ги е ненавиждал.

Не го правя за Пол, отвръща решително Джоун. Правя го за себе си.

Егоистка, трябва да бъдеш наказана, заплашва я майката на Ив, приближава се и после изчезва, само гласът й остава, взима чеширския котарак за мъж на средна възраст, кестенява домакиня за Алиса в страната на чудесата. Такива са дъщерите. Никога не можеш да им угодиш. Всичко, което правиш за тях, е погрешно. Опитай. Ще си скапеш пръстите до кокалчетата и какво получаваш?

Кокалести пръсти! — кънтри певците по радиото отвръщат в изблик на хармония.

Намали го, мамо, опитвам се да уча, крещи Лулу от горния етаж.

Съжалявам, съкровище, отвръща бързо Джоун, яйцата вдигат шум.

В следващия миг плува в дълбокия край на басейна си. Водата е топла; денят — слънчев; движенията й са сигурни и бързи. Носи бански костюм, който никога преди не е виждала, черен с флуоресцентни оранжеви чашки и той обгръща едва навлязлото й в пубертета тяло, подобно на черен еластичен чорап. Няма гърди, хълбоците й са тесни, а коленете й се удрят едно в друго в пубертетска тромавост. Когато се усмихва, вижда шините в устата си. Пуши странна цигара, от която й се завива свят и която влияе на движенията й. Иска да я изплюе, но тя се е закачила за телта на шините й. Освен това, ако изплюе този боклук в басейна, Пол ще се ядоса. Плащат доста пари на хора, за да поддържат басейна чист. Тя поглежда нагоре. Един от работниците от „Басейни — Роджърс“ се е надвесил над нея, кльощавият, онзи с тъмната коса, от когото Лулу я побиват тръпки. Трябва да бъдеш наказана, казва й той. Ще започна с това, че ще ти смъкна гащичките и ще те напляскам. Той се навежда над нея, ръката му се протяга да издърпа Джоун от водата — синя, казва той, също като очите ти.

Очите ми са кафяви, поправя го тя и усеща как детското й тяло е издърпано от водата, коленете й се одират от грубия бетон, докато я поставят да легне по корем върху розовите на цвят каменни плочи. Всъщност, продължава Джоун, ноктите на краката ми вече не са сини. Сега бият повече към мораво.

Колко си придирчива, казва Ив и се надвесва над Джоун, която изведнъж се озовава по гръб. Ив се усмихва широко, очите й искрят, също като хлора във водата до тях.

— Ключовете ми у вас ли са? — пита Джоун. Ив не отвръща нищо, използва тежка розова хавлиена кърпа, за да избърше краката на Джоун. — Защо си ме излъгала за сексуалния си живот? — сеща се Джоун.

— Кой казва, че съм те излъгала? — Ив изглежда възмутена.

— Брайън ми каза, че не сте се любили от години.

— Колко си глупава — кара й се Ив, като яростно търка краката й. — Не знаеш ли, че не можеш да вярваш на нито една дума, която Брайън ти казва? Той е ужасен лъжец. — Тя търка толкова силно бедрата й, че те започват да кървят. — О, виж — смее се жестоко Ив, — дошъл ти е мензисът. — Джоун поглежда безпомощно към кръвта между краката си. — Ето ти ключа — казва й подигравателно Ив, изправя се и хвърля сребърния ключодържател в дълбокия край на басейна. — Скачай! — смее се тя. — Водата е чудесна.

Ако Ив те накара да скочиш от Бруклинския мост, ще го направиш ли, чува как я пита майка й, ще го направиш ли?

Джоун скача.

Изпод водата чува, че телефонът звъни. Дави се.

Ще започна с това, че ще ти смъкна гащичките и ще те напляскам, вика й един глас от другия край на басейна. Тя се обръща и вижда, че някой плува към нея. Не може да различи кой е. Острието на един дълъг нож улавя отражението на слънчевите лъчи под водата. Заслепява я. Вече не знае от коя страна се приближава плувецът. Изведнъж усеща две ръце да я обгръщат, усеща студената повърхност на ножа, допрян до гърлото й.

Това е сън, напомня си тя и насила отваря очи. Това е само сън.

 

 

Когато отвори очи, телефонът продължаваше да звъни. Джоун се протегна — тялото й беше вир-вода от пот — и го вдигна. Какъв избор имаше? — помисли си сънено тя. В понеделник щеше да се обади на телефонната компания и да си уреди нов номер. Междувременно, не й оставаше нищо друго, освен да вдига проклетото нещо. Можеше да е от старческия дом, напомни си тя, макар да знаеше, че не е. Или пък Пол.

— Ще започна — монотонният дрезгав глас продължи, сякаш никога не е бил прекъсван — с това, че ще смъкна гащичките ви и ще ви напляскам. А ще свърша — продължи той, като направи пауза за съответния драматичен ефект — с това, че ще ви убия.

Джоун стана — телефонът още висеше в ръката й — и се отправи към прозореца на спалнята. Тя дръпна пердетата, загледа се в дълбоката бетонна дупка и се помъчи да различи неясната фигура, която неумолимо плуваше към нея в мрака.