Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (9)

Девета глава

Чувствах се като човек, който подбира бъдещи студенти за някой колеж. Прекарах целия ден в празната зала на театъра, разпитвайки разни хора за Крейг Сампсън. Започнах в осем сутринта с Ленард О, който бе дошъл, за да проведе прослушване в търсене на заместник на Сампсън. Първото, което ми направи впечатление, бе, че Ленард нямаше брада. Не беше просто гладко избръснат, той сякаш никога не бе имал брада. Русата му коса беше дълга до раменете, мека и лъскава. Имаше тъничко гласче, което звучеше като козе блеене, и усърдно дъвчеше дъвка. Приличаше на евнух или на кобила.

Ръкувахме се. Очите му сякаш гледаха през мен, а ръкостискането му беше просто леко стисване с върховете на пръстите.

— Не разполагам с много време — обяви той. — Предстои ми цял ден да слушам как актьорите окепазяват текста ми.

Не беше вторачен в мен, докато говореше. Погледът му блуждаеше съвсем безцелно.

— Разследвам убийството на Сампсън — обясних аз.

— Убийството е най-кървавото креативно изкуство — заключи той.

— Аз го възприемам като най-деструктивното.

— Смъртта на индивида може и да е деструктивна, но самото убийство, замисълът и изпълнението му, могат да се разглеждат като творчески продукт.

— Но е трудно да има бисове.

О ме изгледа презрително:

— И вие като повечето хора притежавате твърде тесни разбирания за изкуството — отсъди той. — Гледате на него като на музеен експонат.

— Харесвам работите на Норман Рокуел^[1], а вие?

— О, не ставайте смешен.

— Хрумва ли ви някаква възможна причина за убийството на Крейг Сампсън?

Погледът му пробяга покрай мен. Очите му не се спираха върху нищо и той нито веднъж не ме погледна, дори случайно.

— Разбира се, хрумват ми десетки причини: несподелена любов, страст, ревност, отмъщение, похот, намерила израз в насилието, политически амбиции, пари, алчност… — Сви рамене, за да покаже, че е изредил само най-основното.

— … гордост, сладострастие, завист, гняв, прикритост, алчност и мързел — продължих да изброявам. — И аз съм мислил за това. Хрумва ли ви нещо не толкова общо?

— Познавам го само като актьор от пиесата си. Не беше подходящ, но останалите кандидати бяха още по-неподходящи.

— Кой беше най-големият му недостатък?

— Разпалеността. Блъскаше думите като пианист клавишите. Не усещаше чувствената ритмика под текста.

— И аз го забелязах.

Очите на О се местеха бързо. Продължи да мляска с дъвката.

— Най-голямото нещастие на един драматург е, че изкуството му става достъпно единствено посредством актьорите. По правило душата, която копнее да играе на сцена, е много по-тясно скроена от визията на твореца.

— Какъв ужас! — възкликнах аз.

Погледът на О отново се плъзна покрай мен и огледа една след друга голите стени. Очите му бяха бледосини и плоски като дъното на чиния за торта.

— Има ли в пиесата нещо друго, което съм пропуснал, но би могло да е причина за убийство? — попитах.

— Със сигурност. Пиесата ми апелира към най-дълбоките човешки инстинкти и представлява предизвикателство към дълбоко вкоренени вярвания. Предизвикателството действа заплашително на малцината, способни напълно да почувстват нещата, и едната възможна реакция е пречистващата ярост.

— В допълнение към съжалението и ужаса — добавих аз.

Думите ми замалко да принудят О да ме погледне. Но той бързо се усети, отмести поглед към стената и яростно задъвка дъвката си.

— Заплашвали ли са ви някога?

— Да бъдеш човек, означава да се намираш под заплаха — гласеше дълбокомисленият отговор.

Вратът му беше съвсем тънък и не бе никак трудно да го извие човек, стига да реши.

— Бихте ли ми разказали за това?

— За заплахата над човечеството ли? — тъжно поклати глава той. — През целия си творчески път в театъра непрекъснато разказвам за нея.

— А за някои конкретни заплахи срещу конкретни хора, например?

О сви рамене и поклати отново глава, сякаш въпросът му се струваше скучен.

— Следили ли са ви някога?

О отстъпи назад в шеговито удивление.

— Моля?

— Да са ви следили, преследвали или да сте имали опашка?

— Може би ангелът на смъртта — почти се усмихна той.

— Освен него. Или нея.

— Странен въпрос. Защо ме питате?

— Защото съм странен човек. Е, случвало ли ви се е?

— Не, разбира се.

За момент вперихме очи един в друг. О се бореше с дъвката, сякаш разполагаше с броени минути да я подчини на волята си.

— Искам да ви попитам нещо, Спенсър — призна той. — Разбрахте ли нещо от пиесата ми, когато я гледахте?

— Всъщност, разбрах, О. Онази работа с Тирезий, която сте откраднали от Елиът.

Изведнъж гладкото бяло лице на О пламна в силна руменина. Той се изправи.

— Не съм крал нищо. Просто му отдадох почит.

— Разбира се — съгласих се аз. — Винаги така казват.