Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (21)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Walking Shadow, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Розова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робърт Паркър
Заглавие: Вечните сенки
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Димил Стоилов
Коректор: Юлиана Василева
ISBN: 954-459-988-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15528
История
- — Добавяне
Пета глава
Двамата със Сюзан се срещнахме с Христофолус в заседателната зала на горния стаж, където членовете на настоятелството и поканените гости жадно се тълпяха около бара.
— Моля ви, наричайте ме Джими — каза Христофолус. — Това е английският еквивалент на Деметриус. Опитвам се да не звучи толкова етнически.
— Христофолус обаче малко ви издава — отбелязах аз.
— Е, правя каквото мога — усмихна се той. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с нас. Не съм виждал вашия чернокож приятел.
— Навърта се наоколо.
— Наистина ли? Направо е незабележим.
— Вашият преследвач също. Няма и следа от него.
— Може би тази ужасна трагедия го е подплашила — предположи Христофолус. — Сюзан е сияеща, както винаги.
— Заради срещата на настоятелството е. Винаги се вълнувам.
— Разбира се — отвърна той.
После се обърна към възрастна жена, облечена в рокля на цветя, и пое ръцете й в своите. Двамата със Сюзан се отдалечихме.
— Трудни времена, Доди, трудни и тъжни! Но ти си бляскава, както винаги!
Намирахме се в заседателната зала на горния етаж, пиехме коктейли и се наслаждавахме на студения бюфет. Помещението беше претъпкано с членове на настоятелството и на трупата, с режисьори, технически лица, художници на декорите, важни гости като мен, например, и най-различни келнери, облечени в смокинги и пояси, които си проправяха път из тълпата и разнасяха подноси с ордьоври. Забелязах високата актриса, която тогава бе застанала до Крейг Сампсън, и й се усмихнах. Тя кимна в отговор.
— Как се казва?
— Джослин Колби — отвърна Сюзан.
Взех си бира от импровизирания бар до прозореца. По стените на заседателната зала бяха накачени плакати от отминали театрални прояви: двама войни в облекла от Елизабетинската епоха: поразсъблечена жена, елегантно вързана към един стол; два силуета в контражур, допрели глави на фона на огромна луна; главата на бял кон с разширени ноздри и див поглед, очертана на черен фон. Плакатите покриваха всяка от стените и бяха подредени в няколко редици. Като цяло — бяха хем различни, хем някак еднакви и всички безпогрешно се разпознаваха като театрални афиши. Поразмишлявах кое ще да е тяхното отличително качество, докато изпих бирата си. След това престанах да се занимавам с театралните афиши и се зачудих дали да не си взема още една бира. Реших, че трябва.
— Обичайна практика ли е да канят актьорите на сбирките на настоятелството? — попитах аз с новата студена бутилка бира в ръка. Опитвах се само леко да я придържам, за да не се затопли в дланта ми.
— Идват по няколко, за да развличат членовете на настоятелството. Но днешната вечер е по-специална.
— Защото аз съм тук ли?
— Ти винаги си бил нещо специално, нали така? — усмихна се Сюзан.
Млада жена с висока прическа се приближи и застана точно срещу мен. Притежаваше гърди, с които очевидно много се гордееше.
— Сюзан, това той ли е? — попита тя. — Трябва да ме запознаеш. Господи, същински великан!
Сюзан се усмихна и ни запозна. Младата жена се казваше Диъдри Томпсън.
— Член на настоятелството ли сте? — поинтересувах се аз.
— Да, но смятам след този сезон да се преместя в Ел Ей. Носите ли пистолет?
— По навик — отвърнах аз. — Не ми е особено нужен, когато Сюзан е с мен.
Диъдри отново измери с поглед Сюзан и няколко пъти сви и отпусна юмрук.
— Браво на теб, Сюзан. Готино парче.
След това се обърна, сля се с тълпата и тръгна да си търси питие.
— Смяташ ли, че има сексуални апетити към мен? — попитах аз.
— Няма почти никакво съмнение.
— Защото съм готино парче ли?
— Защото си мъж.
Запробивахме си път през тълпата в опит да намерим място, където да се побера. Междувременно Сюзан ме представяше на разни хора:
— Майра и Боб Крафт — стадионът „Фоксбъро“… Джейн Бърджис, работихме заедно в Обърн… Рики Ву, пийнахме по едно в ресторанта й миналия вторник.
— Ресторантът е на съпруга ми — поправи я Рики Ву. — Нямам делови способности.
— Вероятно не ви и трябват — подметнах аз, колкото да поддържам разговора.
— Много сте мил. Радвам се най-сетне да се запозная със загадъчния приятел на Сюзан.
Усмихнах се, Сюзан — също, и подминахме.
— Да не би всички, освен Рики да не са облечени достатъчно елегантно?
— Не. Ето го и Дан Фоли — каза Сюзан и ме представи.
— Сам ли сте? — попитах аз.
Той поклати глава отрицателно.
— Жалко, тъкмо щях да ви насоча към Диъдри.
Дан се оттегли по посока на съпругата си. Стигнахме до бюфета. Имаше коктейл от скариди, салата от черен фасул, пилешко соте, тънки резенчета филе, пролетни рулца и медальони от омари с ананас.
— Дали ще се изложа пред настоятелството, ако покапя вратовръзката си с бобена салата? — попитах аз.
— Несъмнено.
— От друга страна обаче, те вероятно са толкова развълнувани най-сетне да се запознаят със загадъчния ти приятел, че не е изключено и да ми простят провинението.
— Възможно е.
Нахранихме се. Или за да бъда по-точен — членовете на настоятелството се натъпкаха, аз похапнах, а Сюзан само си бодна това-онова. Най-сетне, когато върху голямата маса в залата не остана нищо за натъпкване, похапване или бодване, събранието започна. Актьорите и останалите членове на трупата останаха прави покрай стените.
— Благодаря на всички, че дойдохте — каза Христофолус и изчака разговорите напълно да затихнат. — Първоначално бяхме предвидили да представим основните ни постижения през този сезон.
Всички мълчаха. В действителност един мъж с яркочервено лице изглеждаше така, сякаш си почива.
— Но предвид ужасната трагедия от изминалата седмица, си позволих да отложа това мероприятие и да поканя всички членове на театралното ни общество да дойдат тази вечер, за да обсъдим какво да предприемем. Повечето от вас сигурно вече са се запознали с госта ни тази вечер по време на приема, но за тези, които не са… — Той направи към мен доста театрален жест, но в крайна сметка нали се намирахме точно в театър. — Господин Спенсър е професионален детектив и в известен смисъл с част от общността в Порт Сити, защото е приятел на нашата очарователна отговорничка за мероприятията доктор Сюзан Силвърман.
Сюзан вдигна очи към мен и безмълвно оформи с устни: „Нито дума!“.
— Първоначално се свързах с господин Спенсър по повод на един случай с преследване. Той е бивш полицейски служител, а в момента работи като частен детектив. Съгласи се да ни предостави професионалната си помощ във връзка с трагичния инцидент. Господин Спенсър, може би вие ще поставите началото на дискусията.
Тутакси изпитах необходимост от показалка. Останах седнал.
— Вероятно нямаме среща с обикновено убийство. В повечето случаи например такива неща не стават в препълнени театрални зали. Но ако се окаже, че мотивът е обичайният — пари или несподелена любов, тогава вероятно полицията ще се справи по-добре от мен. Те разполагат с повече хора, но освен това си имат и доста грижи. Така че ако не успеят да разрешат случая бързо, ще насочат вниманието си другаде. Аз не бих го направил. Мога да ви обещая, че ще се занимавам само с вашите проблеми.
Рики Ву вдигна ръка. Изглеждаше на около четирийсет години, носеше къса черна прилепнала рокля, обеци със сапфири, колие с диаманти и сапфири и венчален пръстен с огромен диамант. Беше гримирана изключително умело. Имаше широка уста и големи, тъмни очи. Явно се грижеше прекрасно за себе си.
— Да, госпожо?
— Ние, останалите, намираме ли се в опасност?
— Не знам.
— Какво ще предприемете?
— Ще се опитам да заловя убиеца.
— Как можем да ви помогнем?
— Като ми разкажете каквото знаете.
— Аз не знам нищо.
— Не се подценявайте — усмихнах й се аз. — Някаква любовна история, свързана с Крейг Сампсън?
— Не бих могла да знам.
Погледнах Христофолус, но и той поклати глава.
— Приятелка?
Гъркът отново поклати глава.
— Приятел?
— Не знам — отвърна Христофолус.
Рики Ву се намръщи. Всичко се случваше прекалено бързо за възможностите й.
— Не разбирам защо задавате подобен въпрос. Да не намеквате, че Крейг е бил гей?
— Просто питам.
— Добре де, защо питате? Какво общо има това със смъртта му?
— Не знам. Дори не съм сигурен, че е бил гей. Не ми е известно дали сексуалните му предпочитания са свързани със смъртта му. Но ако е имал любовник или любовница, трябва да разговарям с тях. А ако е нямал, се налага да разбера защо.
— А пък аз смятам, че изобщо не е ваша работа — разпалено възрази Рики Ву.
— Моя работа е. Това е разследване на убийство. Засега ни е известен само фактът на убийството. Трябва да научим и всичко останало, а единственият начин да го сторим, е да задаваме въпроси. Не разполагам с факти, опитвам се да се добера до тях, затова задавам въпроси. Осемдесет и дори деветдесет процента от фактите, с които се сдобивам, задавайки въпроси, обикновено са безполезни, но няма как иначе да разбера това.
— Според мен го правите доста грубо.
— След като поговорите с Де Спейн, ще се убедите, че в сравнение с него аз съм направо Яша Хайфец[1] — възразих аз. — А що се отнася за парите — знаете ли дали е имал дългове?
Никой нищо не знаеше.
— Наркотици?
Явно според Рики Ву, това преля чашата:
— Това е скандално! — провикна се тя със зачервено лице и с вежди, сключени в красивата гримаса, която вероятно й бе спечелила диаманта на пръста. — Горкият Крейг е жертвата, а вие се държите така, сякаш той е виновникът.
— За бога, Рики! — намеси се Сюзан. — Всяко убийство си има причина и тя най-често е свързана със секса или с парите.
— Е, на мен тази работа не ми харесва — заяви Рики.
Лъскавата й долна устна бе леко издадена навън, което сигурно означаваше, че очаква от мен тутакси да прескоча масата и да се просна в краката й. Прецених въпросната маса и реших, че е прекомерно широка.
— Тук не става дума за теб, Рики — напомни й Сюзан.
Рики се стъписа:
— Просто не желая да говоря за това — каза тя. — Джими?
Христофолус беше зареял поглед нанякъде и вероятно си мислеше за пиесите на майстора от Уейкфийлд[2]. Бавно се върна при нас и се усмихна мило на Рики Ву.
— Скъпа, постъпи, както искаш.
— Тръгвам си.
— О, Рики, не го прави! — примоли й се Христофолус. — Толкова ще ни наскърбиш! Моля ви, нека някой да даде на Рики чаша прекрасно шампанско.
И някой наистина го стори. Бурята премина. Рики се усмихна на Христофолус, прие „чашата прекрасно шампанско“ и безмълвно се съгласи да остане до края на събранието. Руменият мъж, който стоеше със затворени очи, издаде някакъв хъркащ звук, главата му се разтресе и сякаш за миг той не бе наясно къде се намира. Забеляза все още наполовина пълната си чаша с шампанско, грабна я, пресуши я на един дъх, намести се на стола си и се опита да си придаде вид на човек, който знае точно какво се случва. Самият аз често си придавам подобен вид.
— Добре, ето и следващия ми въпрос: за какво, по дяволите, ставаше дума в пиесата?
Възцари се необичайно мълчание.
— Въпросът ми не е безсмислен — настоях аз. — Възможно е убийството да е свързано с пиесата:
— Това е нелепо — обади се Лу Монтана, режисьорът. Беше солиден, червендалест мъж със спортно яке.
— Убийството на актьор, докато пее „Щастливо влюбен“, облечен като палячо, не е често срещано явление — обясних му аз.
— А вие самият какво мислите за пиесата? — заплашително попита Лу Монтана. Сигурно изкарваше ангелите на начинаещите актьори.
— Според мен беше претенциозен миш-маш за истинските и за илюзорните неща.
— Изкуството не е „за“ нещо — уморено обясни Лу, като постави огромни интонационни кавички около думата за. — То е просто говор и движение във времето и пространството.
— Благодаря ви — отвърнах аз.
— Не съм и очаквал да разберете — заключи той.
— Аз също.
Разговорът продължи в същия дух през останалата част от вечерта. Настоятелството важничеше и държеше да ми докаже значимостта си. За щастие виното свърши преди моите сили и събранието приключи. Не научих нищо ново. А може би знаех дори по-малко.
Държахме се за ръце, докато вървяхме към колата си. Мократа и празна улица изглеждаше неумолимо зловеща под безмилостния блясък на живачните улични лампи. Сюзан ме погледна усмихната.
— Не искаш ли да се качиш на охранявания автобус до хълма? — попита тя.
— Въоръжен съм — отвърнах. — Нека рискуваме да се доберем до колата.
Докато вървяхме, Сюзан положи глава на рамото ми. Чух я тихо да се смее.
— Какво ти е толкова смешно?
— Яша Хайфец, а?
— Понякога казвам и Йехуди Менухин[3] — отвърнах аз.