Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (15)

Петнайсета глава

Работниците от една ремонтна компания заковаваха шперплатови плоскости на счупените прозорци. Оперативните работници бяха приключили със събирането на сачми от дървените рамки и си бяха тръгнали. Всички останали бяха дали показания и се бяха запътили към домовете си, с изключение на възрастната жена, която седеше в задната стаичка и звънеше по телефона. Де Спейн седна на едно от високите столчета до бара и подпря лакти на плота.

— Е, какво търсехте тук вие двамата?

— Пиехме кафе и ядяхме понички — обясних аз.

— Досущ като истински ченгета — отбеляза той. — Продължаваш ли да разследваш убийството?

— Да.

— Ами Хок какво търси тук?

— Помагам му — отвърна Хок.

— За какво?

— За разследването.

— Хок, ти не се занимаваш с разследвания — сряза го Де Спейн.

Хок се усмихна.

— За какво си разговарял с настоятелите? — попита Де Спейн.

— За убийството. Опитвам се да поговоря с всички за него.

— Момчето на бара каза, че тя влязла тук след вас.

— Естествено. Тя знаеше, че искам да поговоря с нея, видяла ни през прозореца и влязла.

Де Спейн кимна.

— А Хок е тук, в случай че ти не успееш да се справиш с нея. Кой според вас е изстрелял повече от трийсет куршума по вас през прозореца?

— Защо пък точно в нас? — заинтересувах се аз.

— Защото никой друг не е стоял до прозореца. Ако не се бяхте хвърлили на пода, щяхте да сте мъртви.

— А и всички останали са без драскотини — добавих аз.

— И не са се хвърлили на пода — ухили се Де Спейн.

— Да не се опитваш да загатнеш нещо?

— Да предположим, че са се целили във вас. Кои може да бъдат?

— Всички ни обичат — разперих ръце аз.

Де Спейн огледа помещението — надупчената от куршуми задна стена, почти закованите прозорци.

— Някои повече от други — отбеляза той.

— А не е ли така винаги?

— Ти имаш ли да ми кажеш нещо? — обърна се той към Хок.

Хок го удостои с приятелската си усмивка и отвърна:

— Не.

Седяхме, докато поставиха и последното парче шперплат и в помещението настъпи тишина.

— Според теб кой от Порт Сити може да направи подобно нещо? — попитах аз.

— Странен град е този — отвърна Де Спейн. — Населението му е около сто двайсет и пет хиляди души. На хълма живеят двайсет хиляди търтеи, които се притесняват само за новото „Божоле“ и за гражданските права. Рогът на изобилието. На брега живеят други двайсет хиляди рибари, които мислят за заемите си към банката и за бобени консерви. Между тия две групи в подножието на хълма живеят шейсет хиляди китайци. Притиснати са като в сандвич между янките и рибарите и единствената им грижа е да оцелеят.

— Откъде са се взели толкова китайци?

— Докато имаше фабрики, в тях работеха предимно френски канадци, които след това си тръгнаха. Янките продължиха да търсят къде да си влагат парите. Рибарите продължиха да ловят риба. Трябваха им рибопреработвателни заводи и имаха нужда от евтина работна ръка.

— А щом съществува желание, намира се и начин — казах аз. — Предполагаш ли кой може да е стрелял?

— Вероятно не са янките. Не че имат нещо против, но биха наели човек да им свърши мръсната работа.

— Кого биха наели?

Де Спейн ме погледна и устните му се разкривиха в нещо, което сигурно мислеше за усмивка.

— Не се ли пообъркахме малко? Би трябвало аз да задавам въпросите.

— Просто се опитвам да ти услужа — признах си аз.

— Да, и двамата се опитвате. Извадих късмет, че не трябва да се справям сам.

Двамата с Хок се усмихнахме учтиво.

— Е, за нещастие трябва да ви помоля да се навъртате наоколо — заключи Де Спейн. — Може да се наложи пак да си поговорим.

— Когато пожелаеш.

Пак млъкнахме.

— И за теб се отнася, Хок.

— Когато кажеш.

Възрастната жена се показа от задната стаичка.

— Искаш да затваряш ли, Еванджелиста? — попита Де Спейн.

Тя поклати глава и отвърна:

— Ще дойдат от застрахователната.

— Добре.

Той се изправи — едър здравеняк с голямо, приветливо лице. И сини като базалт очи.

— Ако се сетите нещо, звъннете ми.

— Незабавно — уверих го аз.

Де Спейн погледна към Хок, отвори уста да изрече нещо, но се отказа и само поклати глава.

— Разбира се, че няма да го направите — каза той и излезе.

Двамата с Хок го последвахме. Де Спейн се качи в една кола, която го чакаше, и замина. Двамата с Хок тръгнахме към моя автомобил, паркиран до театъра.

— Не му спомена за господин и госпожа Ву — отбеляза Хок.

— Знам. Де Спейн ме притеснява.

— Винаги е имал славата на доста мил човек — каза Хок.

— Да, така е.

Водата капеше от козирката на шапката ми със знака на „Чикаго Уайт Сокс“. Избърсах я. Ароматът на дъжд се примесваше със солената миризма от пристанището, освежаваше я и караше Порт Сити да изглежда по-чист, отколкото беше в действителност.

— Де Спейн ми каза, че ФБР не успели да намерят отпечатъци на Сампсън.

— Нали го убиха — изкоментира Хок.

— Да, но от Сюзан разбрах, че е учил актьорско майсторство в курсовете за ветерани, а това означава, че е служил в армията. Което пък значи, че във Вашингтон би трябвало да имат отпечатъците му.

— Може би Сюзан греши.

— Може би.

— А може пък и Сампсън да я е излъгал.

— Може.

Хок се ухили и допусна трета възможност:

— Или пък Де Спейн лъже.

— Може. Ще си трая, докато не разбера какво точно става тук.

— Никога не съм се забърквал в неприятности, докато си трая — мъдро отбеляза Хок.

Покрай нас мина деветместен микробус с включени фарове и чистачки и плисна вода от канавката на тротоара. Вътре имаше деветима китайци, които вероятно отиваха на работа.

— Нито пък аз.

Хок беше облечен в нещо, което приличаше на черен копринен шлифер. Прозрачните дъждовни капчици се задържаха върху плата, преди да потекат на струйки надолу. Не носеше шапка и ако дъждът, който се сипеше върху главата му, го дразнеше, не го показваше. От друга страна, той и бездруго не издаваше чувствата си, освен когато се забавляваше или никак не се забавляваше.

— А какво ще правим с прелестната Джослин?

— Смяташ ли, че я следят?

— Не.

— И аз. Защо не й вярваме?

— Интуиция, скъпи мой. От доста време се занимаваме с тая работа.

— Ами ако грешим?

— Обикновено не греша.

— Защото си по-близо до джунглата от мен. Но въпреки това ще е по-добре да сме сигурни.

Хок сви рамене:

— Искаш да я следя ли?

— За известно време.

— На бас, че ще съм единственият.

Сега пък аз свих рамене.

— Освен това в Ирландия никога не е имало джунгли. Твоите деди просто са боядисвали телата си сини и са търчали из торфените блата.

— Ама е било страхотно синьо.