Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (21)

Двайсет и първа глава

Залепих се за Джослин Колби до края на седмицата. Всяка сутрин, когато излизаше от апартамента си, аз се мотаех наблизо, но без да се показвам — седях в колата си, паркирана по-нагоре по улицата, разхождах се безцелно уж в другата посока, стоях в телефонната будка на ъгъла и оживено разговарях с телефонния си секретар. А през цялото време, докато разигравах този театър, Хок и Вини се спотайваха в паркираната недалеч кола на Вини и не ме изпускаха от поглед. Знаех, че е безсмислено да го правя. Ако Джослин имаше преследвач, Хок щеше да го забележи, а самият той щеше да остане незабелязан. Можеше да проследи сьомга до мястото, където хвърля хайвера си, без дори да се измокри. Но за да проработи планът ми, се налагаше да се преструвам, че вярвам на историята с преследвача. И ето ме тук в дъжда, с вдигната яка на шлифера, с пъхнати в джобовете ръце и с черната ми бейзболна шапка с емблемата на „Чикаго Уайт Сокс“ — отварям си очите на четири за евентуални убийци и се преструвам, че следя преследвач, който не съществува. Май никак не напредвах в кариерата.

В петък не последвах Джослин от театъра до дома й. Вървях редом с нея. Ако изобщо бе възможно центърът на Порт Сити някога да изглежда добре — чиста фантазия! — това беше моментът. Средата на октомври, късен следобед с носталгична светлина и безспирен дъжд, който кара всичко да блести. Както си вървяхме, Джослин леко положи ръка върху моята.

— Много е приятно. Отдавна не са ме изпращали до дома.

— Трудно ми е да го повярвам.

— О, тук изобщо не е изискано. Повечето мъже се държат като деца, а онези, които притежават приятна външност, добри обноски и собствен стил, са обратни. Ако не са, със сигурност са женени. В случай че се окажат ергени, започват да се оплакват от майките си. Или от бившите си съпруги.

— А къде са изчезнали добрите?

— Един господ знае. Може пък изобщо да не съществуват.

— Протестирам.

Тя се засмя.

— Според една приятелка, мъжете стават само да пренасят пиана.

— Понякога стават и добри бащи.

— Честно казано, не бих имала нищо против да се яви някой на бял кон и да ме спаси — призна Джослин.

— От какво?

— От това да бъда разведена жена без приятел. От самотата.

— Самотата невинаги е лошо нещо.

— Ти не си сам.

— Не съм.

— Имаш Сюзан.

— Да.

— Значи няма откъде да знаеш.

— Невинаги съм имал Сюзан.

— Да, но съм сигурна, че тогава не ти е било толкова приятно, колкото ти се струва.

— Предпочитам да я има.

Завихме по улицата на Джослин. Циментовият тротоар се бе деформирал от студовете. Триетажните постройки се издигаха направо върху него, без никакви предни дворове. Щорите на предните им прозорци бяха спуснати. Стаите се намираха на по-малко от метър от нас. Когато наближихме къщата, в която живееше, Джослин започна да тършува из чантата си и докато стигнем до вратата, вече беше намерила ключа си.

— Благодаря ти — каза тя. — Утре недей да идваш преди десет. В събота и неделя спя до късно.

— Изобщо нямаш нужда от мен. Никой не те следи.

Тя застина, пъхнала наполовина ключа в ключалката. Очите й се разшириха.

— Трябва да дойдеш!

— Не, няма никой. Ако имаше, аз или Хок щяхме да го забележим.

— Няма го, защото вие сте тук. Ако си тръгнете, пак ще се появи.

— Не ни е забелязал. Знаем как да си вършим работата.

— Значи си планувал други занимания — отвърна тя с тон на сърдито дете. — Сигурно ще заминаваш някъде със Сюзан.

— Ремонтираме една къща.

— Добре. Ремонтираш къща заедно със Сюзан. — Произнесе името така, сякаш имаше ужасно много срички. — И изобщо не ти пука какво ще стане с мен.

— Всичко ще бъде наред. Никой не те следи.

— Значи смяташ, че си измислям.

Закри устата си с ръка, а ключът си стоеше в ключалката.

— Ти ми кажи.

Приличаше на четиринайсетгодишно момиче, което са поставили на мястото му. Говореше през зъби.

— Шавлив мъжкар! — изсъска тя.

— Ау, май досега никой не ме е наричал шавлив мъжкар!

— Обаче си точно такъв — изстреля тя, отключи си, отвори вратата със замах, влезе и я затръшна в лицето ми.

Малко по-нагоре по улицата Хок запали ягуара си, приближи до къщата и спря отпред. Седнах на задната седалка. Вини се бе разположил на предната, стиснал пушка между коленете си. Хок потегли. Чистачките почистваха предното стъкло на колата през равни интервали. Радиото тихо свиреше.

— Май все още умееш да омагьосваш женските сърца, а? — подметна Вини.

— Невинно спречкване.

— Явно не й се понрави, че няма да дойдеш утре — отбеляза Хок.

— Нарече ме шавлив мъжкар.

Вини се поизвърна и ме погледна.

— Шавлив мъжкар ли? Никога не съм го чувал. Остър език притежава тая лигла!

На Хил стрийт, Хок зави и пое към Кабът Хил. Вини отново се обърна напред и не откъсна поглед от почти празната улица, докато се изкачвахме от брега под дъжда.

— Шавлив мъжкар! — изкиска се той. — Харесва ми.