Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (51)

Петдесет и първа глава

Вече валеше като из ведро и пороят обливаше прозореца на Де Спейн със силни сребристи струи, когато проблесна светкавицата.

— Доведе ли я? — попита той.

— Остана с Хок и Вини в кафенето с кифлите.

— Искам да я видя.

— Може ли да използвам телефона ти?

Той кимна към апарата. Изправих се и набрах номера на Хийли.

— Мисля, че ще е най-добре да дойдеш — казах му аз. — Шефът на полицията в Порт Сити се призна за виновен в убийство. Намирам се в кабинета му.

— Искам да я видя — повтори Де Спейн.

Кимнах му, докато Хийли говореше.

— Хийли желае да говори с теб. — Де Спейн поклати глава. — Не иска — казах аз в слушалката. — Ще бъдем в едно заведение, което се казва „Кифла-мифла“, в пасажа до театъра на Порт Сити.

Когато затворих. Де Спейн вече се бе изправил и се бе запътил към вратата. Тръгнах подире му. Точно това правех, откакто бях дошъл в Порт Сити — вървях по нечии дири, на около десетина крачки зад събитията. Де Спейн прекоси участъка, без да обели дума на никого, излезе през вратата и слезе по стълбите. Валеше силно и неприятно. Завихме по Оушън стрийт и се запътихме към театъра. Бях облечен с коженото си яке и носех любимата си бейзболна шапка. Де Спейн беше гологлав и не носеше шлифер. Мократа дръжка на втъкнатия му в колана над лесния хълбок пистолет блестеше. Само след няколко крачки косата му залепна за черепа, но явно не му пукаше. Якето ми беше разкопчано, ризата ми се намокри, но не исках да вдигам ципа, защото пистолетът ми щеше да остане отдолу.

Джослин беше с лице към вратата. Хок седете до нея, а Вини беше на бара и поръчваше кафе. В другия край на салона пет жени пиеха кафе, а на пода до тях бяха струпани пазарски чанти. До вратата стояха момче и момиче. Когато влязохме, Хок се облегна на стола си, за да може сакото му да се поразтвори. На бара Вини остави чашите с кафе и се обърна към нас. Застина неподвижен с разкопчано палто и с отпуснати рамене. Сервитьорката с розова коса и съблазнителна униформа неспокойно изгледа Де Спейн и бързо се запъти към другия край на бара.

Де Спейн се насочи право към Джослин и спря. Тя го погледна, както се гледа гаден разгонен мъжкар. Той се взря в лицето й за миг, сякаш виждаше някой познат, но не беше сигурен кой точно. Хок ме стрелна с поглед. Дадох му знак да ги остави. Той се втренчи в Де Спейн.

— Противна малка пачавра! — процеди Де Спейн и я зашлеви силно през лицето. Шамарът повали Джослин от стола и тя се просна на земята. Хок се изправи и застана между тях.

— Махни се от пътя ми — нареди му Де Спейн.

Хок не помръдна.

— Де Спейн — обадих се аз.

Опита се да заобиколи Хок, но той отново му препречи пътя. Приближих се по-плътно до него.

— Де Спейн! — повторих.

Навън светкавицата проблесна, незабавно следвана от оглушителен грохот. Де Спейн вдигна очи към мен. След това погледна Хок, рязко се завъртя и се отскубна от обръча ни. Ръката му се стрелна към хълбока.

— Трябваше да го направя — каза той. — Струва си да се простя с живота си само за да получа възможността да го направя.

Джослин лежеше на една страна на пода, лицето й бе пребледняло от шока, а от носа й течеше кръв.

— Вече го направи — изрекох аз.

— Хийли ще дойде ли? — попита Де Спейн.

— Ще изпрати хора от участъка в Топсфийлд.

Де Спейн кимна. Лицето му все още беше мокро от дъжда, от косата му се стичаше вода, мократа риза лепнеше за тялото му. Внезапно той се усмихна — някогашната позната, хищна усмивка.

— Мамка му, това ми хареса — каза той. — Заслужава си го, и дори много повече.

— Няма да споря по този въпрос — съгласих се аз. — Но не мога да ти позволя да го направиш пак.

— Няма значение. И веднъж ми стига. — Той ми се ухили. — Смяташ ли, че можеш да ме задържиш тук, докато дойде Хийли?

— Да. Мисля, че ще успеем да се справим с теб.

Де Спейн бавно се пресегна и разкопча каишката на кобура си. Усмивката му стана по-широка и по-хищна. Гласът му прозвуча по-силно, а очите му, все така дълбоко хлътнали в ямите си, заискриха.

— Хайде да видим — заяви той. — Излизам и ако някой се опита да ме спре, ще го застрелям.

— Ние сме трима. Де Спейн. Това си е чисто самоубийство.

— Да бе! — ухили се Де Спейн. — Сигурно никога не сте виждали как стрелям.

Той се запъти към вратата, аз запречих входа, а Де Спейн посегна към пистолета си. Беше успял наполовина да го извади от кобура, когато Вини го застреля. Четири изстрела в средата на гърдите, толкова бързи, че сякаш бяха един. Де Спейн направи три крачки назад, седна бавно и падна по гръб, а пистолетът му все още беше наполовина в кобура. Погледнах към Хок. Двамата с него дори не бяхме извадили оръжията от кобурите си. Приближих се към Де Спейн и коленичих до него. Опипах шията му. Нямаше пулс. Погледнах към гърдите му. Дупките от куршумите бяха толкова близо една до друга, че човек можеше да ги покрие с карта за игра. Погледнах към Джослин. Беше се надигнала и седеше на пода, обгърнала коленете си с ръце. Очите й блестяха, а езикът й се стрелкаше по долната устна. Изправих се. Вини вече беше прибрал оръжието си. Взе чашата си и отпи малко кафе. Останалите посетители на заведението лежаха на пода.

— Всичко свърши — обявих аз. — Щатската полиция ще дойде всеки момент.

Никой не помръдна. Погледнах към Вини.

— Много бързо.

— Много — кимна той.

Хок се пресегна и вдигна Джослин.

— Гадно животно! — тихо отрони тя. — Удари ме. Радвам се, че е мъртъв.

— Млъквай! — озъби й се Хок.

Джослин понечи да изрече нещо, но погледна към Хок и млъкна. Изправих се и сведох поглед към Де Спейн. Един от най-коравите мъже, които познавах. Погледнах към Хок. И той се бе втренчил в Де Спейн.

— Краткият щастлив живот на Франсис Макомбър — казах аз.