Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (31)

Трийсет и първа глава

В пералнята никой не успя да ни каже нищо. Нито в бакалницата, на чиято витрина висяха две патици с цвят на махагон, нито в закусвалнята, нито в шивашкото ателие.

Отново се озовахме под студения дъжд на улицата, но все още не се отчайвахме.

— Повечето китайци никога досега не са разговаряли с бял човек — обясни ми Мей Лин.

Цялата трепереше. Според мен не беше чак толкова студено, но аз нали не тежах четирийсет и пет килограма!

— Те на това разговор ли му викат!

— Китайците са въздържани хора — усмихна се Мей Лин. — Векове наред са си навличали неприятности с нещата, които изричат. Според нас, да говориш малко и да работиш много, е добродетел.

— Оригинално хрумване — подкачих я аз.

— Освен това, много от тях смятат, че сте от държавните служби, макар да ги уверявам, че не е така — добави тя.

Беше обгърнала тялото си с ръце, докато вървеше. Виждах, че само с огромно усилие на волята удържа зъбите си да не тракат.

— Смятат, че ще ги принудите да плащат данъци, ще откриете, че пребивават тук нелегално, и ще ги накарате да си тръгнат. Нашата история ни е научила да не се доверяваме на властите.

— Така е с историята на повечето народи.

Влязохме в един боядисан в бяло магазин с големи червени йероглифи на витрината.

— Пише, че е клиника по традиционна китайска медицина — обясни ми Мей Лин.

Вътре беше топло. На прозорците имаше зелени растения, а на нещо като щанд отстрани се мъдреше голям аквариум. Задната част на помещението, където се намираха стаите за прегледи, беше отделена с набрани бели завеси. Към нас се приближи приятна на вид жена, облечена в син костюм с панталон, и каза нещо на китайски. Гледаше към Мей Лин. Мей й отговори, жената се усмихна, поклони ми се леко и подаде ръка. Здрависах се с нея.

— Това е госпожа Он — представи я Мей Лин.

Зад завесата се появи плешив мъж в същия костюм и се присъедини към нас. Мей Лин му каза нещо, а той се поклони и подаде ръка, както бе сторила и съпругата му.

— Господин Он — представи и него Мей.

Ръкувахме се. И двамата притежаваха топли, сухи ръце и силно ръкостискане. Извадих снимката на Крейг Сампсън и попитах:

— Виждали ли сте този човек?

Всеки от тях взе снимката, погледна я учтиво, усмихна се, след това погледна мен и отново се усмихна. Мей Лин им каза нещо. Изслушаха я, отново погледнаха снимката и попитаха нещо Мей Лин. Тя им отговори. Те изрекоха още няколко думи, а тя кимна.

— Искат да вземат снимката отзад и да я разгледат по-внимателно — осведоми ме тя.

— Разбира се.

Господин и госпожа Он отстъпиха заднешком, за да не ни обидят, като ни обърнат гръб.

— Това означава ли, че познават човека от снимката и желаят да се посъветват как да постъпят? — попитах аз преводачката си.

— Вероятно е така — отвърна тя. В топлото помещение лицето й възвърна нормалния си цвят и тя престана да обгръща тялото си е ръце.

По стените на стаята имаше шкафове с множество рафтове и отделения. Върху шкафовете се виждаха стъкленици, съдържащи най-различни изсушени неща.

— Това е меча жлъчка, господине — посочи Мей Лин към една от стъклениците, — морски кончета за бъбреците, личинки за промиване на рани, женшен, хапчета „Йон Чао“, еленови рога.

— Е, не можах веднага да разпозная мечата жлъчка, но отгатнах стритите еленови рога. Тези неща наистина ли действат?

— Вие какво бихте отговорили, господине, ако аз ви попитам дали западната медицина действа?

— Бих казал понякога.

— Да, и аз ще ви отговоря по същия начин.

От двете страни на стаята имаше по един стъклен шкаф. Вътре се виждаха сушени гущери, сплескани като ваденки за стена, и малки, обли изсушени нещица в стъклени епруветки. Попитах Мей Лин какво представляват.

— Това са еленови крачета, господине?

— За какво служат?

— Повишават мъжката потентност.

— Наистина ли?

Престорих се, че се пресягам и пъхам няколко в джоба си. Мей Лин се засмя тихичко и се изчерви. Господин и госпожа Он се появиха от задните помещения. Той ми върна снимката и поклати глава, след това изрече нещо на Мей Лин.

— Казва, че не познават този човек — преведе тя.

— Вярваш ли им?

— Не знам, господине. Признавам, че когато се оттеглиха отзад, смятах противното.

— Аз също.

Изгледах и двамата, но израженията им бяха спокойни и непроницаеми.

— Разбирате ли поне малко английски? — попитах аз.

Те се усмихнаха и погледнаха към Мей Лин. Тя им преведе. Двамата поклатиха глави, все още усмихнати.

— Твърдят, че изобщо не говорят английски.

— Вярваш ли им?

— Не знам, господине. Много китайци не говорят английски.

— Според мен те познаха лицето от снимката, влязоха вътре, консултираха се с трети човек какво да правят, а той им е наредил да си затварят устата.

— Това несъмнено е възможно, господине.

— Познавате ли Лони Ву?

Мей Лин преведе. Никаква промяна в израженията им. Учтиво усмихнати, двамата за пореден път поклатиха глава.

— Не познават господин Ву.

— Разбира се, че го познават. Той е да гъ на Куан Чан тун в Порт Сити. Той е най-важният човек в тукашния китайски квартал.

— Да, господине.

— А аз си губя времето, като разпитвам за него.

— Да, господине — усмихна се Мей Лин.

— Така че, хайде да се чупим.

— Извинете, господине?

— Това е един изискан израз, който научих от д-р Силвърман — обясних аз.

— Да, господине.

На път за вратата свалих ципа на якето си и разкопчах ремъка на кобура. Много добре се досещах кой беше този трети човек. Дори да бе видяла какво правя, Мей Лин с нищо не се издаде.

— Мей Лин, нека аз изляза пръв, ако обичаш.

Ако думите ми я учудиха, със сигурност не показа и това. Излязох пръв, а тя ме последва под студеното ръмене, което вече се бе превърнало в неприятен дъжд. Застанали плътно рамо до рамо на тротоара, срещу нас вървяха петима азиатски младежи, а сред тях и моето приятелче Ян. Чух как Мей Лин уплашено хлъцна.

— Върни се в магазина, Мей Лин — наредих й аз.

Не погледнах към нея, защото погледът ми беше прикован върху Ян и останалите, но усетих как тя се раздвижи. Измъкнах пистолета си от кобура, дръпнах предпазителя и хванах оръжието с дулото надолу отстрани до тялото си. Групата спря пред мен. Всички бяха обути във високи до глезените маратонки и джинси. Върху главите на повечето се виждаха бейзболни шапки, обърнати с козирките назад. Ян носеше грейка, подплатена отвън с морав сатен, със синя плетена яка и маншети. Засега никой не беше извадил оръжие, но момчето до Ян беше облечено в доста широко дълго и разкопчано палто, под което явно се криеше нещо по-голямо от пистолет. Вятърът беше утихнал и дъждът падаше съвсем отвесно — непрестанно, но не силно. Върху сатененото яке на Ян се образуваха малки капчици. Огледах групата, която се бе подредила в полукръг на тротоара. Едва ли имаше някой, навършил двайсет години. Двама се опитваха да си пуснат мустаци, но резултатът беше плачевен. За разлика от безизразното си изражение, когато го бях заловил, сега очите на Ян блестяха, а ъгълчето на устата му леко потръпваше от напрежение. Всички бяха възбудени, но никой не изглеждаше притеснен.

Усмихнах им се приятелски и казах:

— Драконите на смъртта, предполагам.

Никой не продума. Вероятно защото никой не разбра думите ми. Аз зачаках. Улицата беше празна. Дъждът меко се сипеше. Хлапетата ме наблюдаваха с блеснали очи. Едно от мустакатите хлапета продума нещо на Ян и той му отговори. Момчето се изкиска. Отпуснах коленете и раменете си и вдишах дълбоко влажния въздух. Всичко сякаш започна да се движи по-бавно, както ставаше винаги в подобни случаи. Капчиците дъжд като че ли се отделиха една от друга. Сипеха се големи и кристални помежду ни, безразлични и сякаш никак не бързаха да стигнат до земята.

Хлапетата се наслаждаваха на момента. Бяха коравосърдечни убийци — всички до един — и не бяха способни да изпитат съжаление или угризения. Но освен това бяха деца и това бе най-близката до игра дейност, която съсипаният им живот бе в състояние да им предложи. Дори придвижването им по улицата в плътна редица беше като сцена от филм, а също и полукръгът, който бяха оформили около мен, и драматичната пауза, която все още не бе приключила. Забавляваха се.

— Ние убие тебе — каза Ян.

Не отговорих. Явно Ян ръководеше операцията. Той направи първата крачка, а аз изчаквах. Настана пълна тишина и аз сякаш чувах как дъждът преминава през въздуха помежду ни. Изщракването на затвора на пушката прозвуча оглушително в тишината. Нервите на всички бяха обтегнати до краен предел. И петимата младежи подскочиха и се обърнаха. Хок и Вини Морис бяха зад тях. Хок — отдясно. Вини — отляво. Всеки държеше на рамо по една пушка. Вкусът на Хок към драматичното го бе накарал да щракне затвора, когато се озове зад гърбовете им. Хлапетата се обърнаха към мен и ме измериха с погледи. Бях вдигнал пистолета си и се целех право в гърдите на Ян.

— Може пък вие да не убие мене — казах аз.

Отново се възцари тишина. Ситният дъждец продължи да се сипе. Знаех, че хлапетата очакват Ян да вземе решение. Той погледна към пистолета ми, насочен към гърдите му. Забелязах как блясъкът в очите му помръкна.

Без да свалям поглед от него, се провикнах:

— Мей Лин?

След миг чух:

— Да, господине?

— Всичко свърши. Кажи им да легнат по очи на тротоара.

Тя преведе думите ми. Тъничкото й гласче прозвуча спокойно и уверено. Хлапетата не помръднаха.

— Обясни им, че ще броя до пет, и ако някой остане прав, ще го застрелям.

Мей Лин каза още нещо. Вдигнах дясната си ръка и разперих петте си пръста.

— Едно. — Свих кутрето си. — Две. — Безименния пръст. — Три.

Легнаха на земята. Явно и преди бяха заемали тази поза, защото трима от тях тутакси вдигнаха ръце на тила.

— Кажи им да вдигнат ръце на тила си, ако обичаш.

Мей Лин преведе заповедта ми и останалите двама последваха примера на приятелчетата си. Сега, когато възбудата им беше преминала, те изпаднаха в мълчаливото покорство, което щеше да направи остатъка от живота им възможен.

— Моля те, кажи на господин и госпожа Он да повикат полицията, Мей Лин. Ако не го направят, ти се обади. Ако няма телефон, ще трябва да намериш.

— Вече повиках полицията, господине. Направих го, когато ми наредихте да вляза вътре.

За пръв път, откакто се бе появил Ян, откъснах очи от него и погледнах към Мей Лин. По страните й бе избила руменина, но не личеше никакъв друг признак на вълнение.

— Благодаря, Мей Лин.

— Няма защо, господине.

Чух далечния вой на сирените. След малко се появи патрулна полицейска кола и спря до нас. Отвътре излязоха двама униформени полицаи с оръжие в ръка и заповядаха иззад прикритието на автомобила:

— Полиция! Хвърлете оръжието!

— Ние сме добрите. Лошите са на земята. Къде е Де Спейн?

— Ще дойде — отвърна единият от полицаите. И двамата заеха позиция и се прицелиха.

В този момент изникнаха още две полицейски коли, следвани от сив форд без опознавателни знаци. Ченгетата слязоха от колите и ни обградиха с извадени пистолети. Де Спейн излезе от форда, облечен с кафеникав шлифер и сива филцова шапка, и се приближи към мен, като стъпи право върху гърба на Ян. Май не забеляза какво е направил. Хок и Вини свалиха пушките. Аз прибрах пистолета си в кобура.

— Сложете белезници на тия на земята, но преди това внимателно ги обискирайте — нареди Де Спейн.

— Ами тия двамата с пушките? — попита един от полицаите.

— Аз ще се погрижа за тях. Вие само приберете жълтурковците. — Погледна към Мей Лин и попита: — А тази коя е?

— Преводачката ми. Мей Лин Чу.

Де Спейн кимна.

— Да знаеш, че си като скапан таралеж в гащите — заяви той.

— Аз пък си мислех, че не ти пука.

Зад нас спря камионетка и полицаите натикаха вътре петимата младежи. Де Спейн ги изгледа равнодушно.

— Гледайте да ги закарате в участъка, преди да пристигне адвокатът им — изкомандва той на хората си и отново погледна към мен.

— Трябва да поговорим.

— Ще дойда.

— Доведи и тия двамата с пушките, в случай че ми потрябват.

— Добре.

Патрулът прибираше оръжията на Драконите на смъртта в някакъв чувал. Оказа се, че онзи с дългото палто носи „Узи“.

— Добре — каза Де Спейн. Обърна се към Мей Лин, докосна шапката си и се запъти към колата си. Всички се ометоха.

Хок се приближи и застана до Мей Лин. Държеше пушката отстрани до тялото си с цевта надолу, за да не влиза вода в дулото. Погледна я и се усмихна.

— Как ти се стори всичко това, млада госпожице?

— Много се уплаших и ужасно се зарадвах, когато се появихте.

— Аз също — обадих се аз.

— Видяхме ги да се приближават по улицата — обясни Хок — и спряхме зад ъгъла. Решихме, че ще е по-добре да ги изненадаме в гръб.

— Смятате ли, че семейство Он са се обадили на някого, когато се оттеглиха отзад уж за да разгледат снимката? — попита Мей Лин.

— Да — отвърнах аз. — Позвънили са на Лони Ву.

— И той е изпратил тези, за да ви убият?

— Да.

— Отвратително — отсъди Мей Лин. — Ако мога да се изразя така, господине.

— Можеш и е точно така — казах аз. — Няма да ти се сърдя, ако решиш да се откажеш.

— Не, господине, парите ми трябват.

— И? — попита Хок.

Мей Лин го изгледа. Отново бе обхванала тялото си с ръце и цялата трепереше. Лицето й бе сериозно.

— И знам, че вие ще ме закриляте — добави тя.

— Да, ще те пазим — доволно я увери Хок.

— Така е — потвърди и Вини. — Ще те пазим и ще ти служим. А сега не е ли добре да се скрием от шибания дъжд?

— Да, и аз бих искала.