Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (21)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Walking Shadow, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Розова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робърт Паркър
Заглавие: Вечните сенки
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Димил Стоилов
Коректор: Юлиана Василева
ISBN: 954-459-988-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15528
История
- — Добавяне
Деветнайсета глава
Хок и Вини ни следваха по петите, докато двамата с Джослин крачехме под ръмящия дъждец към входа на театъра в съседство. Тя отиде на репетиция, а аз се качих на втория етаж в кабинета на Христофолус. Вини и Хок останаха да се шляят във фоайето, но успяваха да се впишат в театралната обстановка не по-добре от два койота в курник.
Седнах срещу Христофолус. Осветлението беше включено и това правеше деня навън още по-мрачен. По старите тухлени стени на кабинета бяха налепени афиши от предишни представления на театъра в Порт Сити.
— Щедра дарителка на театъра ли е Рики Ву? — попитах аз.
— Много. Тя има почетно място в настоятелството.
— По-скоро камила ще премине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно — опипах почвата аз.
Христофолус се усмихна и каза:
— Това може и да е вярно за рая, но със сигурност не важи за театралните настоятелства.
— Забележката ми и бездруго беше доста сексистка — признах аз.
— Несъмнено. Защо питате?
— За да знам.
— Но защо настоявате да знаете?
— Защото досега не знаех. Ако бях осведомен за важните неща, досега да съм разрешил загадката.
— Разбира се. Рики Ву е много щедра. И много богата. Господин Ву печели доста пари.
— Странно, досега не съм виждал ресторанта претъпкан.
— Вероятно притежава и друг бизнес — сви рамене Христофолус.
— Какъв например?
— О, боже, откъде да знам! Просто предполагам.
— Естествено. Какво ще ми кажете за Джослин Колби?
— За Джослин ли?
— Да. Как се разбирате вие двамата?
— С Джослин се разбираме добре. Тя е прекрасна млада жена. Не е много способна актриса, но ако й бъде възложена подходящата роля, може да бъде изключително убедителна. И привлекателна. Особено отблизо. Скулите й, а и тези очи! Струва ми се, че киното би било по-сполучливото място за нея.
— Излизате ли с нея?
— Да излизам с нея ли? Става дума за среща?
— Да.
— Господи! Не. Та аз мога да й бъда баща!
— И никога не сте имали връзка?
— За какво говорите, по дяволите? Тя е актриса в театъра, на който съм директор. Мило момиче е, дейна е и аз много я харесвам, но никога не съм си представял, че е възможно да имам сексуална връзка с нея. — Той се засмя и продължи: — Човек стига до една възраст, когато разбира, че ако ще трябва да разговаря с деца, най-добре е да го прави със своите собствени.
— Имате ли деца?
— Три. И всички са по-големи от Джослин.
— А съпруга?
— Слава богу, разведох се с майка им преди двайсет години — обясни Христофолус. — Какво ви накара да ме попитате за Джослин?
— Все същата причина. Събирам сведения.
— Едва ли питате всички от трупата дали излизат с нея. И защо точно с нея?
Нямах намерение да му казвам. Не знам защо, но не исках. Едно от основните правила от наръчника за залавяне на престъпници на Спенсър гласи: „Човек рядко се забърква в неприятности, ако премълчи нещо“. Ето защо просто поклатих неопределено глава и отвърнах с въпрос:
— Тя увлечена ли е по някого от трупата?
— Джослин е доста… ами емоционална. Но не следя отблизо общуването между членовете на групата — отвърна Христофолус. — Все пак ми се струва, че е доста заинтригувана от Лу.
— Монтана? Режисьорът?
— Да. Не бих желал да правя никакви намеци. Но когато той започна работата си по „Хенди Денди“, ми се стори, че тя доста си падна по него. Излизаха на кафе и знам, че доста често му се е обаждала по телефона.
Навън беше достатъчно студено, за да се задейства термостатът. Чух как парата започна да шумоли по тръбите, които все още не се бяха разбудили от лятната си летаргия.
— А какво ще ми кажете за него?
Христофолус се усмихна и поклати глава:
— А, Лу! Животът не е съвършен, но човек трябва да се примирява. Работил е повече в телевизията.
— Лу!
— Ау наистина — съгласи се той. — И което е още по-лошо, Лу е дребнав и надут и не е наполовина толкова добър, колкото си мисли. Но е в състояние да постави една пиеса. Поне докато работи тук, изглежда предан на трупата и се съобразява с мнението на ръководството на театъра. Не можем да наемаме винаги най-добрите режисьори. Налага се да взимаме хора, които са съгласни да работят за предлаганото заплащане.
— Винаги е така — подметнах аз, колкото да не остава пауза.
Христофолус поклати глава:
— Не е задължително. Опитът ми сочи, че актьорите са малко по-различни. Тук почти винаги наемаме актьори, които държат на професията, дори ако щете — на изкуството. Професията им е трудна по много причини. А упорството, да останеш верен на професията си въпреки всички причини да напуснеш, изисква всеотдайност и издръжливост. За много от тях играта на сцена е отплата за трудностите. Истински добрите актьори винаги са в състояние да направят добра роля въпреки сценариста или режисьора — дори и в някой глупав телевизионен филм.
— Оливие, например.
— Да, или Майкъл Кейн.
— Значи става дума за относителна автономия.
— Ако са достатъчно добри и силни. Интересно, вие схванахте това доста бързо, за разлика от повечето хора.
— И аз обичам автономията.
— Не съм учуден.
— Монтана отвърна ли на чувствата на Джослин?
— Не съм сигурен, че „отвърна“ е точната дума. Възможно е да се е възползвал от тях за известно време.
— Чувал съм за подобни случаи.
— Не бих придал на това голямо значение. Джослин често се влюбва и настроенията й се менят като времето напролет.
— Известно ли ви е да съществува някаква връзка между нея и семейство Ву?
— Семейство Ву ли? Божичко, Спенсър, не успявам да следя мисълта ви. Защо да има някаква връзка между нея и тях?
— Защо наистина?
— Тя познава Рики, разбира се. Карам членовете на Групата да ухажват настоятелите. Това е част от работата им.
— Приятна за настоятелите част.
Христофолус сви рамене:
— Ако има гъска, която снася златни яйца, човек я храни, нали? Специално Рики обича да бъде ухажвана.
— Ами господин Ву?
— Той се отнася снизходително към капризите й. Това е всичко, което зная за него. Много рядко я придружава на публични места. А когато го прави, изглежда доста дистанциран. Но явно няма нищо против да подписва всякакви чекове.
— Виждал ли се е някога с Джослин?
— Не, не мисля. Освен ако не са се запознавали съвсем формално, но в този случай той едва ли й е обърнал някакво внимание. Телом е сред нас, но мислите му сякаш се намират на съвсем друго място.
— Познавам това чувство — отбелязах аз.
През прозореца на Христофолус виждах редиците облицовани с дъски триетажни къщи с плоски покриви, предимно сивкави, с олющена боя и задни веранди. Почти всички веранди бяха празни, с изключение на един-два отдавна забравени сгъваеми стола. Явно хората държаха там предимно боклука си. Въжета за простиране бяха опънати над празните задни дворове на всичките три стажа, но в този дъжд на тях нямаше никакво пране. Тук-таме в калта бяха пораснали бурени.
— Няма ли някакви вести от преследвача ви?
— Не, никакви. Сигурно се е уплашил от вас.
— Нещо със сигурност го е уплашило — съгласих се аз.