Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (10)

Десета глава

Гърдите на Диъдри бяха не по-малко агресивни, отколкото на приема, самата тя — също.

— Най-сетне сме сами — заяви тя, докато се настаняваше.

Беше на около двайсет и пет години, притежаваше големи сини очи и буйна кестенява коса. Беше облечена в зеленикаво, прилепнало към тялото трико, върху което носеше дълга до коленете сива тениска. Върху предницата й се мъдреше емблемата на „Ню Йорк Джайънтс“.

— Дължим го на загубата на Крейг Сампсън.

— О, съжалявам! Не желаех да се шегувам с нещо толкова ужасно.

— Това едва ли има някакво значение за Сампсън. Какво можете да ми кажете за него?

— Беше забавен — каза Диъдри. — Навърташе се наоколо и разбираше нещата.

— Кои неща?

— Моля?

— Кои неща разбираше?

— Знаете какво имам предвид. Беше по-възрастен. Познаваше всички театри в Ню Йорк. Беше работил по кораби и беше участвал в частни представления. Приятно бе човек да разговаря с него по работа.

— Известно ли ви е да се е забърквал в неприятности?

— Крейг ли? Не, беше твърде умен. Не си навираше носа, където не трябва, държеше устата си затворена и просто си работеше.

— А любовният му живот?

— Не беше гей. Напълно сигурна съм. Това не е чак толкова странно в театралните среди, нали? Но по всичко личеше, че той не е обратен.

— Имаше ли приятелка?

— Не и от трупата. Не знам защо. Имаше много възможности, но те май не го интересуваха.

— А извън трупата?

Диъдри седеше странично на стола, пъхнала крака под себе си. Трудно ми беше да си представя как се е свила до подобно положение, но изглеждаше добре, затова предположих, че не е станало случайно.

— О, не знам. Повечето от нас нямат бог знае какъв живот извън трупата. Нали ме разбирате? Порт Сити е… и сам виждате!

— Пътуваше ли често? До Бостън или до Ню Йорк?

— Не помня такова нещо. През повечето време мнозинството от нас са заети. Един-два пъти ходи до Ню Йорк, докато театърът беше в почивка, за да се снима в някакви реклами. Така казваше.

— Какви реклами?

— Не ми е известно. Не гледам телевизия. А и не искам да се снимам в реклами. Крейг твърдеше, че така си покрива разходите.

— Имаше ли агент?

— Не знам.

— Някакъв мениджър?

— Нямам представа.

— А как получаваше роли в рекламите?

— Не знам. Това не е толкова трудно. Просто заминаваше, а когато се връщаше, съобщаваше, че се е снимал в реклама. Не е много уместно човек да разпитва за подробности.

— Освен когато го правя аз.

— О, всичко, което правите вие, е толкова интересно.

— Притежавам дарба.

Диъдри ме дари с усмивка, уверена в себе си, доволна от сексапила си, горда с професията си, оптимистично настроена за бъдещето и по-млада от младо „Божоле“.

— Е, какво смятате? Имате ли вече някакви улики?

— Още не.

— Често ли се сблъсквате с трудни за разрешаване случаи?

— Ами това се разбира от само себе си. Хората обикновено не ме наемат, ако местните ченгета са в състояние да се справят както трябва. Но въпреки това трудното е не разрешаването на самия случай, а какво да се прави след това.

— Какво искате да кажете?

— Това, че понякога научавам кой го е извършил, но ми е трудно да реша как да постъпя.

— И какво правите?

— Обикновено са възможни два начина на действие. Следвам инстинкта си, изграден с дългия опит, или се вслушвам в онова, което каже Сюзан.

Диъдри отново се усмихна.

— Бас ловя, че не правите каквото ви каже някой друг.

Не бе помръднала, но изглеждаше някак неспокойна.

— Сблъсквали ли сте със случай, по който да не разполагате с никакви улики? Нали разбирате, когато изобщо не можете да се досетите кой го е направил?

— В крайна сметка разрешавам всичките си случаи. Просто за някои още не е дошло времето.

Диъдри изръкопляска беззвучно:

— Страхотна реплика.

— Благодаря. Изпробвам я за рекламата си в „Жълтите страници“.