Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (17)

Седемнайсета глава

Видях се с Херман Лин на вечеря в един ресторант на Саут стрийт. Беше нисък човек с очила с рогови рамки, дебел врат и много късо подстригана коса. От очите му бликаше чувство за хумор. Носеше жълтеникавокафяв пуловер с копчета под черния си костюм. Когато се присъединих към него на бара, тъкмо си похапваше палачинки. Поръчах си кафе.

— Куърк ми каза, че събираш сведения за китайския квартал.

Сипах малко захар в кафето си. Чашата беше от дебел порцелан, осеян с паяжина от пукнатини.

— Има нещо такова. Знаеш ли нещо за Порт Сити?

— Разбира се.

— Захванах се с една работа там, която не ми е съвсем ясна.

— Би трябвало да си свикнал — отбеляза Херман.

— Явно Куърк пак е клюкарствал за мен — заключих аз. — В Порт Сити има голям китайски квартал.

— Известен като северния.

— Кой движи нещата там?

— Лони Ву — отвърна Херман.

— Наистина ли?

— Естествено. Лони Ву е да гъ на Куан Чан тун.

— Какво е да гъ?

— Означава „по-голям брат“ — обясни ми Лин. — Да гъ е координатор на бандите. Тун вече нямат войници. Много по-евтино и безопасно е да използват чужда сила — предимно уличните банди. Да гъ събира хлапетата, организира ги и служи за връзка между тях и общността на тун.

— При последната ни среща го придружаваха двама виетнамци.

— Сигурно са били от Драконите на смъртта. Това е бандата в Порт Сити, чиито услуги използват. Те са виетнамци от китайски произход. Бегълци, някои от тях — второ поколение. Не им пука дали ще живеят, или ще умрат. Не дават пет пари и за жертвите си. Ако им заповядат, ще накълцат и тримесечно бебе.

— Бостън ли управлява Порт Сити?

— Да. Куан Чан тун чрез Лони Ву. Обикновено да гъ е единственият член на тун, който бандите познават. Ако ги арестуват, той им плаща гаранцията. Ако стигнат до съд, той им наема адвокат. Плаща им. Възлага им поръчките. Така че, Драконите на смъртта познават само Лони Ву.

— Той голяма клечка ли е в бостънския тун?

— Не съвсем. Китайският квартал си е китайски квартал. Там нищо не може да се твърди със сигурност. Той е просто да гъ. На теория би трябвало да познава един човек от тун, но, също теоретично, аз не знам кой е той. Никой не би трябвало да знае. Да гъ внимателно следят за това. По този начин той е до известна степен откъснат от Куан Чан по силата на конспирацията. Ако само двама души свързват тун с бандите, полицията по-трудно би могла да направи връзката.

Лин дояде палачинката си, като оваля последното парче в сиропа в чинията си, преди да го лапне и да го сдъвче старателно.

— Ако само двама души знаят и полицията залови единия, в тун разбират кой е издайникът — заключих аз.

Лин кимна, глътна палачинката и отпи от кафето си. Изтри устни със салфетка и извади пакет цигари.

— Имаш ли нещо против? — попита той.

Поклатих глава.

— И така…

Лин захапа една цигара и я претърколи до ъгълчето на устата си. Извади запалка „Зипо“, щракна, запали цигарата си и прибра запалката със сръчното движение, което пушачите отработват през дългите години на пристрастеността си. Възхитих му се. Липсваше ми, макар да не пушех вече близо трийсет години. Той изпусна малко дим.

— Лони е важен за Куан Чан, но работата им изисква да бъде държан настрани от тун. Само че има едно изключение — той е женен за роднина на човека, който управлява Куан Чан.

Лин пушеше „Лъки Страйк“. Без филтър. Горящият тютюн миришеше приятно, макар да знаех, че е вреден.

— Значи затова е откъснат от бандата само на теория — заключих аз. — Кой е роднината му?

— Еди Лий. Бързия Еди, пожизнен съветник. Лони Ву е женен за сестра му.

— Това не усложнява ли малко нещата?

— Да. Повечето босове на тун не биха желали да имат да гъ за зет. Но фактът си е факт, а ти знаеш, че ние, китайците, много държим на семейството. Еди е патриархът на фамилията. Той отговаря за всички останали, включително и за зет си. Защо се интересуваш?

— Разследвам убийството в местния театър. Разговарях с доста свидетели — убийството стана направо на сцената…

— Да, чух за това — кимна Лин.

— И една от свидетелките беше Рики Ву. А след това мъжът й се домъкна в кантората ми с двама главорези и ме предупреди да стоя настрана от жена му и от Порт Сити. Е, не се доближих повече до жена му, обаче отидох в Порт Сити и преди няколко дни някаква кола мина покрай един ресторант и някой се опита да ме застреля през прозореца.

— Явно наистина си те бива, както говорят — заключи Лин. — Ако Драконите на смъртта хванат някого на мушка, обикновено уцелват от първия път.

— Аз съм доста неуловим — заявих нескромно.

Лин ме погледна с очи, които бяха виждали какво ли не. Нищо не бе в състояние да го впечатли, да го шокира или развълнува. И не само защото беше виждал какво ли не — в погледа му прочетох историята на един народ, който бе преживял много в продължение на хилядолетия и бе устоял на всичко — непреклонен, безмилостен, непоколебим, уморен, но оцелял и поради това неумолим.

— Няма да е задълго — каза Херман.

— Благодаря, че ме успокои.

— В тези хлапета не е останало нищо човешко. Тук вече не става дума за пари.

— Ще бъда нащрек. Знаеш ли нещо за жената?

— За Рики ли? Не. Чувал съм, че е високомерна и разглезена кучка, но само така говорят.

— Сещаш ли се защо държи да не стъпвам в Порт Сити?

Херман сви рамене. Пушеше, без да вади цигарата от устата си, затова се налагаше да примижава, за да вижда през дима. Когато се образува стълбче пепел, той просто се наведе и го тръсна с показалец в празната си чиния.

— За нищо конкретно. Това не е моя територия. Сигурно се сещаш, че вероятно има нещо, което не иска да узнаеш.

— Знаеш ли нещо за рекетите в Порт Сити?

— Всъщност не — отвърна Херман. — Предполагам, че става дума за обичайните за един китайски квартал неща. Изнудване, хазарт, хероин, проституция, нелегална имиграция.

— Китайците не държат монопола върху повечето от тези неща — отбелязах аз.

— Не и в китайския квартал — усмихна се той.

Цигарата заплашваше да изгори устните му. Изплю я и бръкна за друга.

— Майка ми го наричаше блуждаещо присъствие — каза той.

— Общността на тун ли?

— Цялото нещо. — Запали си втора цигара и прибра запалката. — Всичко това. Ако си китаец, където и да отидеш, то те преследва. Изчезва, ако го осветиш, но загасиш ли пламъчето, сянката отново започва да блуждае след теб.

Гледаше встрани от мен, към улицата, към движещите се навън хора и за момент аз също ги видях през неговите очи — някак нереални, мимолетни проблясъци от историята, които бързо угасват, влачейки подире си непосилния и неизменен товар на собствената си нация, който притискаше с тежестта си крехкия миг и го смазваше.

— Ще се върнеш ли там? — попита ме той.

— Да.

— Грешка.

Свих рамене.

— Работата ми е да се правя на смелчага — обясних аз. — Ако се откажа от някоя поръчка само защото две хлапета са ми наредили да се омитам, как ще получа нова?

Херман кимна.

— Да, май наистина се налага да се върнеш.

— Така е.

— Ще ти споделя две неща: първо, тези хлапета са безмилостни убийци. Нека това, че са млади и тежат около петдесет килограма не те подвежда. Те убиват хора. Харесва им да го правят.

Кимнах:

— Така е с хората, които са изгубили всичко. И аз бих убил човек, ако ми се наложи.

— Ще ти се наложи. При това не само един.

— Каза „две неща“. Кое е второто?

— Вземи си подкрепление — посъветва ме Херман. — Чувал съм за теб, но дори и да не беше така, вече сам добих представа какъв си. Ти си единак.

Свих рамене.

— Не можеш да се справиш с това сам.

Сега пък се ухилих:

— Никой човек не е остров.

— Кой беше казал това? Хемингуей ли?

— Джон Дън^[1].

— Почти познах. И бездруго всички лао уай ми изглеждат еднакви.