Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (35)

Трийсет и пета глава

Намирахме се в колата на Хок. Мей Лин седеше на предната седалка до него. Двамата с Вини се бяхме разположили отзад. Хок ме погледна в огледалото.

— Де Спейн се остави на твоята милост, така ли?

— И помоли за прошка.

— Казах ти, че е загуба на време.

Мей Лин се обърна на предната седалка. Пак беше облечена с мушамата си и носеше доста широка за нея бейзболна шапка с емблемата на „Янките“ от Ню Йорк с каишка за регулиране на ширината отзад. Беше промушила косата си през отвора на шапката на тила и тя висеше на дълга черна опашка на гърба й. Под голямата козирка на шапката очите й изглеждаха твърде големи за лицето.

— Подозирате шефа на полицията ли, господине?

— Да, така е.

Тя се усмихна.

— Какво ти се струва толкова смешно, Мей Лин?

— Разбрали сте това, което китайците винаги са знаели. По-добре е човек да не се доверява на властите, а на тун.

— Нали точно тун изпрати Драконите на смъртта, когато бяхме в Порт Сити?

— И това е вярно. Китайците смятат, че животът е трудно нещо.

— И са напълно прави.

— Какво ще правим сега? — попита Вини. Никога не си е падал по празните приказки.

— Мисля, че Джослин Колби изпълнява най-гадната роля в тази пиеса. Можем да отидем да й се поскараме. Току-виж се уплаши и ни довери това-онова.

— Приятна промяна — възкликна Хок.

Мей Лин се усмихна на думите му.

— По това време трябва да е в театъра — предположих аз.

Вини поклати глава.

— През целия си живот премятам полицаите и крадците — каза той. — Сега за пръв път се налага аз да се правя на полицай.

Хок подкара ягуара и се отправи към театъра.

— Какво знаеш за китайските имигранти? — попитах аз Мей Лин.

Хок пак ми метна поглед в огледалото.

— Чух нещо в бара онзи ден — обясних аз.

Мей Лин сви крака под себе си на предната седалка. Явно се канеше да ми обясни някои работи.

— През деветнайсети век — подхвана тя — китайците дошли тук и били готови да работят всякаква работа срещу какво да е заплащане. Спечелили си презрението на хората, а нашите започнали да се страхуват да приемат работа от лао уай.

Усмихна ми се и извинително поклати глава.

— Винаги става така — отбеляза Хок.

До мен Вини седеше мълчаливо, облегнал пушката на лявото си бедро, а очите му не преставаха да оглеждат улицата. Отново беше сложил слушалките на ушите си и се кефеше на изпълненията на „Литъл Антъни“ и на „Империалс“.

— И така, през 1882-а Конгресът на САЩ приел закон, с който забранявал на китайските работници и на съпругите им да влизат в страната. Със същия закон била отнета работата и на повечето китайци, които вече се намирали в страната.

Кимнах. В действителност ме интересуваше малко по-нова информация, но Мей Лин така увлекателно разказваше, че сърце не ми даваше да я прекъсна.

— През Втората световна война, когато Щатите сключили съюз с Китай срещу Япония, този закон бил отменен и през 1982 година, след като Щатите признали Китай, народната република получила имигрантска квота съгласно Имиграционния закон от 1965-а.

— Което какво точно означава?

— Двайсет хиляди китайци годишно имали правото да влизат в Съединените щати.

Мей Лин погледна към Хок и той й се усмихна.

— Бая работи знаеш, млада госпожице — отбеляза той и зави по Оушън стрийт към театъра.

— А останалите? — попитах аз.

— Незаконните имигранти ли?

— Да.

— Много са. По-голямата част. Плащат страшно много пари, за да дойдат тук. Трийсет, четирийсет, петдесет хиляди американски долара — каза Мей Лин. — Срещу тази сума ги докарват в Америка, често пъти ги предават на агент, който им намира работа, и потъват в китайския квартал.

— Откъде набавят парите?

— Взимат ги назаем от някой чужденец контрабандист, от агента или от работодателя и се разплащат от заплатите си.

— А те са много ниски — отбелязах аз.

— Да.

— Често пъти под минималните, защото те са нелегални имигранти, не могат да се оплакват, не говорят английски и не могат да напуснат, защото дължат на работодателя и душата си.

— Това с душата не го разбрах — призна Мей Лин.

— Образно казано — обясни й Хок. — Не могат да напуснат, защото дължат много пари и компанията им ги превръща в нещо като роби.

— Разбирам. Да, така е.

Паркирахме до един противопожарен кран до входа на театъра.

— Ти познаваш ли нелегални имигранти? — попитах аз.

Мей Лин се поколеба и отново погледна към Хок, преди да ми отговори.

— Да.

— Искам да се срещна с един от тях.

Отново мимолетен поглед към Хок.

— Разбира се.

Оставих я при Хок и Вини и се запътих към театъра. Докато вървях по тротоара, се почувствах открит от всички страни като каменна кариера насред полето. Колкото повече стоях в Порт Сити, толкова повече се засилваше това чувство. Усещах успокоителната тежест на пистолета на десния си хълбок. Предните витрини на театъра бяха облепени с афиши, рекламиращи сезон, състоящ се предимно от исторически пиеси на Шекспир. Познавах повечето от тях. Някои дори бих гледал с удоволствие.

Джослин не беше на репетиция. Лу Монтана явно бе ядосан от този факт, както и това, че питах за нея. Всички останали в Порт Сити искаха да ме убият, така че неговото искрено, но безопасно негодувание беше приятна промяна. Отидох във фоайето и позвъних на домашния телефон на Джослин Колби. Свързах се с телефонен секретар. „Обажда се Джослин. Умирам да си поговорим, затова оставете името, телефонния си номер и кратко съобщение, ако и вие го искате. Ще ви се обадя веднага щом се прибера. Приятен ден“.

Затворих и се качих в кабинета на Христофолус. Щях да се радвам на приятен ден след това. Беше там и четеше книга за епохата на Елизабет, написана от Е. М. У. Тилърд. Остави книгата разтворена и с кориците нагоре върху бюрото си, когато влязох.

— Имате ли представа къде може да е Джослин Колби? — попитах аз.

— Джослин ли? Предполагам, че е на репетиция.

— Не е.

— Попитахте ли Лу?

— Да.

— Вероятно се е ядосал, че прекъсвате репетицията.

— Да, но въпреки това оцелях.

— Да, виждам — отбеляза Христофолус.

— Знам, че вече ви питах за това, но напълно ли сте сигурен, че нямате романтична връзка с Джослин?

Христофолус уморено се усмихна.

— Сигурен съм. Бяхме приятели. Джослин е много грижовна. Излизахме да пием кафе от време на време и разговаряхме. Но нямаше нищо друго.

— А от нейна страна?

— Ласкаете ме — отвърна той. — Пълен, възрастен грък?

Свих рамене:

— Разни хора, разни вкусове — казах аз. — Дали случайно не помните как точно постъпи в трупата Крейг Сампсън?

Христофолус примигна:

— Крейг ли?

— Покойният Крейг — поправих се аз.

— Ами… Предполагам, че просто е кандидатствал, явил се е на прослушване и е бил приет.

— Талантлив актьор ли беше?

— Виждали сте го, какво смятате?

— Това е шега, нали? Тази пиеса би съсипала всеки актьор.

— Да, така е. Според мен Крейг беше компетентен, но не беше надарен.

— Някой да е използвал влиянието си и да се е застъпвал за него?

— Влиянието си ли?

— Да, влиянието.

— Това не е някаква заплетена политическа операция — отвърна Христофолус.

— Печелите ли от продажбата на билети?

— Не, разбира се. Нито едно наистина артистично начинание не печели от работата си.

— Тогава как покривате разликата?

— Да не би да намеквате, че давам работа срещу дарения за театъра?

— Просто ви питам дали някой влиятелен дарител не ви е помолил да прослушате Крейг Сампсън за трупата.

— Много често ни молят да обърнем внимание на някого, но това не означава, че веднага ги приемаме на работа.

— Кой привлече вниманието ви към Крейг Сампсън?

Христофолус малко се наежи и обичайното му добросърдечие започна да го напуска.

— Не съм твърдял, че някой е насочил вниманието ни към него.

Почаках.

— Убеден съм, макар да не съм в състояние да помня всяко конкретно решение, което вземаме по отношение на актьорите, че Рики Ву ни изпрати автобиографията на Крейг Сампсън.

— И аз така смятам — потвърдих аз. — Щяхте много да ми помогнете, ако ми бяхте споменали за връзката им по-рано.

— Рики е моя приятелка — каза Христофолус — и е щедра дарителка на театъра. Не виждах никаква причина да я намесвам в едно криминално разследване.

— Знаехте ли, че двамата са имали връзка?

— Връзка ли? Искате да кажете интимна връзка? Не, не може да бъде! Това е нелепо!

— Да, нелепо е, но нищо чудно точно това да е причината за смъртта на Крейг Сампсън — осведомих го аз.