Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (21)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Walking Shadow, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Розова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робърт Паркър
Заглавие: Вечните сенки
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Димил Стоилов
Коректор: Юлиана Василева
ISBN: 954-459-988-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15528
История
- — Добавяне
Трийсет и пета глава
Намирахме се в колата на Хок. Мей Лин седеше на предната седалка до него. Двамата с Вини се бяхме разположили отзад. Хок ме погледна в огледалото.
— Де Спейн се остави на твоята милост, така ли?
— И помоли за прошка.
— Казах ти, че е загуба на време.
Мей Лин се обърна на предната седалка. Пак беше облечена с мушамата си и носеше доста широка за нея бейзболна шапка с емблемата на „Янките“ от Ню Йорк с каишка за регулиране на ширината отзад. Беше промушила косата си през отвора на шапката на тила и тя висеше на дълга черна опашка на гърба й. Под голямата козирка на шапката очите й изглеждаха твърде големи за лицето.
— Подозирате шефа на полицията ли, господине?
— Да, така е.
Тя се усмихна.
— Какво ти се струва толкова смешно, Мей Лин?
— Разбрали сте това, което китайците винаги са знаели. По-добре е човек да не се доверява на властите, а на тун.
— Нали точно тун изпрати Драконите на смъртта, когато бяхме в Порт Сити?
— И това е вярно. Китайците смятат, че животът е трудно нещо.
— И са напълно прави.
— Какво ще правим сега? — попита Вини. Никога не си е падал по празните приказки.
— Мисля, че Джослин Колби изпълнява най-гадната роля в тази пиеса. Можем да отидем да й се поскараме. Току-виж се уплаши и ни довери това-онова.
— Приятна промяна — възкликна Хок.
Мей Лин се усмихна на думите му.
— По това време трябва да е в театъра — предположих аз.
Вини поклати глава.
— През целия си живот премятам полицаите и крадците — каза той. — Сега за пръв път се налага аз да се правя на полицай.
Хок подкара ягуара и се отправи към театъра.
— Какво знаеш за китайските имигранти? — попитах аз Мей Лин.
Хок пак ми метна поглед в огледалото.
— Чух нещо в бара онзи ден — обясних аз.
Мей Лин сви крака под себе си на предната седалка. Явно се канеше да ми обясни някои работи.
— През деветнайсети век — подхвана тя — китайците дошли тук и били готови да работят всякаква работа срещу какво да е заплащане. Спечелили си презрението на хората, а нашите започнали да се страхуват да приемат работа от лао уай.
Усмихна ми се и извинително поклати глава.
— Винаги става така — отбеляза Хок.
До мен Вини седеше мълчаливо, облегнал пушката на лявото си бедро, а очите му не преставаха да оглеждат улицата. Отново беше сложил слушалките на ушите си и се кефеше на изпълненията на „Литъл Антъни“ и на „Империалс“.
— И така, през 1882-а Конгресът на САЩ приел закон, с който забранявал на китайските работници и на съпругите им да влизат в страната. Със същия закон била отнета работата и на повечето китайци, които вече се намирали в страната.
Кимнах. В действителност ме интересуваше малко по-нова информация, но Мей Лин така увлекателно разказваше, че сърце не ми даваше да я прекъсна.
— През Втората световна война, когато Щатите сключили съюз с Китай срещу Япония, този закон бил отменен и през 1982 година, след като Щатите признали Китай, народната република получила имигрантска квота съгласно Имиграционния закон от 1965-а.
— Което какво точно означава?
— Двайсет хиляди китайци годишно имали правото да влизат в Съединените щати.
Мей Лин погледна към Хок и той й се усмихна.
— Бая работи знаеш, млада госпожице — отбеляза той и зави по Оушън стрийт към театъра.
— А останалите? — попитах аз.
— Незаконните имигранти ли?
— Да.
— Много са. По-голямата част. Плащат страшно много пари, за да дойдат тук. Трийсет, четирийсет, петдесет хиляди американски долара — каза Мей Лин. — Срещу тази сума ги докарват в Америка, често пъти ги предават на агент, който им намира работа, и потъват в китайския квартал.
— Откъде набавят парите?
— Взимат ги назаем от някой чужденец контрабандист, от агента или от работодателя и се разплащат от заплатите си.
— А те са много ниски — отбелязах аз.
— Да.
— Често пъти под минималните, защото те са нелегални имигранти, не могат да се оплакват, не говорят английски и не могат да напуснат, защото дължат на работодателя и душата си.
— Това с душата не го разбрах — призна Мей Лин.
— Образно казано — обясни й Хок. — Не могат да напуснат, защото дължат много пари и компанията им ги превръща в нещо като роби.
— Разбирам. Да, така е.
Паркирахме до един противопожарен кран до входа на театъра.
— Ти познаваш ли нелегални имигранти? — попитах аз.
Мей Лин се поколеба и отново погледна към Хок, преди да ми отговори.
— Да.
— Искам да се срещна с един от тях.
Отново мимолетен поглед към Хок.
— Разбира се.
Оставих я при Хок и Вини и се запътих към театъра. Докато вървях по тротоара, се почувствах открит от всички страни като каменна кариера насред полето. Колкото повече стоях в Порт Сити, толкова повече се засилваше това чувство. Усещах успокоителната тежест на пистолета на десния си хълбок. Предните витрини на театъра бяха облепени с афиши, рекламиращи сезон, състоящ се предимно от исторически пиеси на Шекспир. Познавах повечето от тях. Някои дори бих гледал с удоволствие.
Джослин не беше на репетиция. Лу Монтана явно бе ядосан от този факт, както и това, че питах за нея. Всички останали в Порт Сити искаха да ме убият, така че неговото искрено, но безопасно негодувание беше приятна промяна. Отидох във фоайето и позвъних на домашния телефон на Джослин Колби. Свързах се с телефонен секретар. „Обажда се Джослин. Умирам да си поговорим, затова оставете името, телефонния си номер и кратко съобщение, ако и вие го искате. Ще ви се обадя веднага щом се прибера. Приятен ден“.
Затворих и се качих в кабинета на Христофолус. Щях да се радвам на приятен ден след това. Беше там и четеше книга за епохата на Елизабет, написана от Е. М. У. Тилърд. Остави книгата разтворена и с кориците нагоре върху бюрото си, когато влязох.
— Имате ли представа къде може да е Джослин Колби? — попитах аз.
— Джослин ли? Предполагам, че е на репетиция.
— Не е.
— Попитахте ли Лу?
— Да.
— Вероятно се е ядосал, че прекъсвате репетицията.
— Да, но въпреки това оцелях.
— Да, виждам — отбеляза Христофолус.
— Знам, че вече ви питах за това, но напълно ли сте сигурен, че нямате романтична връзка с Джослин?
Христофолус уморено се усмихна.
— Сигурен съм. Бяхме приятели. Джослин е много грижовна. Излизахме да пием кафе от време на време и разговаряхме. Но нямаше нищо друго.
— А от нейна страна?
— Ласкаете ме — отвърна той. — Пълен, възрастен грък?
Свих рамене:
— Разни хора, разни вкусове — казах аз. — Дали случайно не помните как точно постъпи в трупата Крейг Сампсън?
Христофолус примигна:
— Крейг ли?
— Покойният Крейг — поправих се аз.
— Ами… Предполагам, че просто е кандидатствал, явил се е на прослушване и е бил приет.
— Талантлив актьор ли беше?
— Виждали сте го, какво смятате?
— Това е шега, нали? Тази пиеса би съсипала всеки актьор.
— Да, така е. Според мен Крейг беше компетентен, но не беше надарен.
— Някой да е използвал влиянието си и да се е застъпвал за него?
— Влиянието си ли?
— Да, влиянието.
— Това не е някаква заплетена политическа операция — отвърна Христофолус.
— Печелите ли от продажбата на билети?
— Не, разбира се. Нито едно наистина артистично начинание не печели от работата си.
— Тогава как покривате разликата?
— Да не би да намеквате, че давам работа срещу дарения за театъра?
— Просто ви питам дали някой влиятелен дарител не ви е помолил да прослушате Крейг Сампсън за трупата.
— Много често ни молят да обърнем внимание на някого, но това не означава, че веднага ги приемаме на работа.
— Кой привлече вниманието ви към Крейг Сампсън?
Христофолус малко се наежи и обичайното му добросърдечие започна да го напуска.
— Не съм твърдял, че някой е насочил вниманието ни към него.
Почаках.
— Убеден съм, макар да не съм в състояние да помня всяко конкретно решение, което вземаме по отношение на актьорите, че Рики Ву ни изпрати автобиографията на Крейг Сампсън.
— И аз така смятам — потвърдих аз. — Щяхте много да ми помогнете, ако ми бяхте споменали за връзката им по-рано.
— Рики е моя приятелка — каза Христофолус — и е щедра дарителка на театъра. Не виждах никаква причина да я намесвам в едно криминално разследване.
— Знаехте ли, че двамата са имали връзка?
— Връзка ли? Искате да кажете интимна връзка? Не, не може да бъде! Това е нелепо!
— Да, нелепо е, но нищо чудно точно това да е причината за смъртта на Крейг Сампсън — осведомих го аз.