Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (3)

Трета глава

Театърът в Порт Сити се бе приютил в бивша зала за черковни събрания в източния край на неприветливото авеню, наречено Оушън стрийт. Отзад имаше паркинг, а зад него се намираше пристанището. Водата около него беше осеяна с мазни петна и кресливи гларуси се трупаха над миризливите отпадъци от заводите за пакетиране на рибата. Понастоящем бившата църква беше подслонила и няколко долнопробни бутика, кафенета и магазинчета за театрални сувенири, а залата, където някога са се организирали сбирките за разпродажба на домашно приготвени сладкиши, сега бе обновена от „Кабът“ и превърната в театрална зала с триста и петдесет места. Христофолус ни остави отпред и отиде зад кулисите.

— Трябва ли да гледаме това? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна Сюзан. — Аз съм член на настоятелството. Не мога да дойда дотук, да пийна по едно с художествения директор и да си замина, без да гледам постановката.

— Аз обаче мога.

— Само че ме обичаш и искаш да бъдеш с мен.

— Разбира се. За какво се разказва в пиесата?

— Май никой не знае.

— А актьорите какво казват?

— И те си нямат понятие — отвърна Сюзан с максималното смущение, на което е способна.

— Актьорите не знаят за какво се разказва в пиесата, така ли?

— Не.

— Ами режисьорът?

— Лу твърди, че не е необходимо в една пиеса да се разказва за нещо.

— А колко е дълга?

— Четири часа и половина с почивката — окуражително ми се усмихна Сюзан. — Повдига доста спорни въпроси.

— Прекрасно. Може дори да се сбият.

Тя отново ми се усмихна. Тази усмивка можеше преспокойно да изпрати в открито море поне хиляда кораба и да изпепели кулите на Троя. Отидохме на касата, взехме билетите си и влязохме в театъра. Беше пълно с обитатели на Кабът Хил, чийто произход лесно можеше да се проследи чак до Британските острови. Приличаше и на сбирка на преподавателите от колежа „Кабът“. В театъра на градче, половината от жителите, на което са португалци, а другата половина — китайци, нямаше нито един представител на някоя от двете прослойки.

— Не съм виждал толкова много англосаксонци на едно място от последното събрание на републиканците насам — отбелязах аз.

— Никога не си ходил на събрание на републиканците.

— Защото никога не са ме канили.

Намалиха светлините. Постановката започна. На сцената се появиха мъже, облечени като жени, и жени, облечени като мъже; бели хора с почернени лица и чернокожи с боядисани в бяло лица; равин на име О’Лиъри и свещеник на име Коен. Научих имената от големите табели, които актьорите носеха, привързани към гърдите и гърбовете си през цялото първо действие. Имаше и нещо в костюм на куче, което все мяукаше. Нямаше почти никакъв диалог, актьорите бавно се движеха по сцената с отсечени жестове, от време на време застиваха в жива картина, докато глас зад кулисите рецитираше някакъв злокобен текст, който звучеше като хип-хоп адаптация на „Тъй рече Заратустра“.

След час и половина подобни дивотии Сюзан се наведе към мен и попита:

— Е, как ти се струва?

— Доста нескопосано, но непроницаемо.

— Не е лесно да се постигне.

Актьорът, който изпълняваше главната роля, беше облечен в костюм на шут, разделен на две вертикални половини. Едната беше отявлено женска, а другата — несъмнено мъжка. Той/тя застана в предната част на сцената и започна да разговаря директно с публиката.

— Аз съм Тирезий^[1] — обяви той/тя. — Старец с набръчкани цицки.

Той/тя се поизвърна и погледна към фигурата от лявата си страна, облечена в подобен на триъгълник костюм. Внезапно оркестърът засвири и той/тя запя:

Аз съм щастливо влюбен, щастливо влюбен!

Когато си влюбен, нищо друго няма значение.

Актьорът млъкна. Едновременно с това нещо изтрещя глухо от задната част на залата. Веднага разпознах звука. Оркестърът продължи да свири. Актьорът безмълвно пристъпи назад, а предницата на костюма му започна да се обагря в червено. Изправих се и се втурнах към сцената. Мъжът първо се свлече на колене, а след това се строполи на пода, свил крака под тялото си. Публиката все още не схващате. Останалите актьори застинаха по местата си за миг, след което една жена — онази с почерненото лице — се спусна и коленичи до актьора тъкмо когато и аз се добрах до него.

Мярнах някакви хора зад кулисите и им креснах:

— Позвънете на 911! Съобщете им, че има прострелян човек!

Опитах се да напипам пулса на актьора, но не успях. Наклоних главата му назад и бързо вдъхнах два пъти в устата му.

— Умеете ли да правите сърдечен масаж?

Жената поклати глава. Леко я побутнах настрани и започнах да притискам гърдите му. Предницата на ризата му беше подгизнала от кръв. Докато го масажирах, до мен цъфна чифт обувки „Алън Едмъндс“. На босо.

Нечий глас каза:

— Аз съм лекар.

— Чудесно! Включи се!

— Донесете ми някакъв плат, кърпи, каквото и да е — нареди той и ме попита: — Има ли пулс?

— Не.

Видях как ръката му се пресегна, хвана тази на актьора и опипа китката за пулс. След това забелязах и някакви кърпи.

— Спрете за малко — заповяда ми той.

Послушах го. Разкъса ризата на актьора и избърса гърдите му с една сгъната кърпа. Точно над сърцето се виждаше малка рана. Плътта по краищата на отвора беше леко подута, а от него струеше кръв, която лекарят едва смогваше да попие.

— По дяволите!

Мъжът изруга, сгъна кърпата още веднъж и я притисна към раната.

— Скапана работа! — възкликна лекарят, но сякаш говореше по-скоро на себе си. — Налягането в гръдния кош ще засили кървенето, но след като сърцето му не започва да бие, той и бездруго си е мъртъв.

— Вероятно куршумът го е пронизал право в сърцето — предположих аз между две дишания уста в уста. — Съдя по мястото на раната.

— Сигурно — съгласи се лекарят, — което прави случаят съвсем ясен. — Замълча, сви рамене и додаде: — Само това можем да направим.

— Сърцето му няма да тръгне — казах аз.

— Знам.

Въпреки това продължихме сърдечния масаж едва ли не цяла вечност — много след като актьорът вече бе издъхнал и след като всички бяха изоставили надеждата да оживее.

Линейката пристигна и санитарите подновиха обречените на неуспех усилия. Изправих се, леко замаян, и установих, че залата е все още пълна и съвсем притихнала. Актьорите ни бяха наобиколили и бяха застинали в кръг. Сюзан се качи на сцената, а някаква хубава чернокоса жена с голям диамантен пръстен и брачна халка стоеше до оркестъра, очевидно чакайки лекаря. Пристигнаха двама полицаи от участъка в Порт Сити. Единият съобщаваше нещо по радиостанцията си. Скоро тук щеше да гъмжи от ченгета.

— Има ли надежда? — попита Сюзан.

— Има дупка в сърцето — свих рамене аз.

Сюзан погледна лекаря и той кимна.

— Не е по моята специалност — аз съм ортопедичен хирург, но според мен вече е бил мъртъв, когато е паднал на пода.

Хвърлих поглед към високата актриса, която стоеше до нас с нелепия си грим. Лицето й беше безизразно. Зениците на очите й изглеждаха разширени.

— Добре ли сте? — обърнах се към нея.

Поклати глава утвърдително. Пристигнаха още ченгета. Униформени полицаи, лаборанти и детективи. Приближи Де Спейн.

— Познавам те — каза той.

— Спенсър — представих се аз. — Как си, Де Спейн?

— Работеше в областната прокуратура в Мидълсекс, нали?

— Отдавна. Сега съм частен детектив.

Де Спейн кимна и заяви:

— Беше тук по един случай преди пет-шест години, нали? — След това погледна към лекаря и попита: — Кой е той?

— Стийв Франклин. Бях в публиката. Аз съм лекар.

Де Спейн кимна за пореден път. Беше едър рус мъжага със светлосини очи, които нямаха никаква дълбочина.

— Аз съм Де Спейн — легитимира се той, — началник на полицията. Ще оцелее ли?

— Съмнявам се — отвърна лекарят.

Де Спейн отмести поглед към мен:

— Хайде, разказвай.

— Един-единствен изстрел от дъното на залата. Не видях стрелеца, но съдейки по шума и входната рана, вероятно е било спортно оръжие, двайсет и втори калибър. Страхотен изстрел. Право в сърцето.

— Стрелецът може би има някои познания по анатомия — намеси се лекарят. — Повечето хора не знаят къде точно се намира сърцето.

— Добър стрелец с познания по анатомия — промърмори под носа си Де Спейн. — Спипахме го, няма що.

Тръгнахме си късно през нощта и се отправихме към дома на Христофолус. Живееше в двуфамилна къща близо до китайския пазар, точно срещу един рибопреработвателен завод.

— Можете ли да ни помогнете в този случай? — попита Христофолус, след като паркирах отпред.

— За убийството ли?

— Да.

— Няма да мога едновременно да разследвам убийство и да заловя преследвача ви.

— Смятате ли, че между двете неща има връзка?

— Мразя съвпаденията.

— Мисля… че убийството е по-важно.

— Да ви съобщя ли какъв е хонорарът ми?

— Смятах, че… Ние нямаме пари… Надявах се, че като приятел на театъра…

Погледнах Сюзан.

— Обичайният ми хонорар? — попитах аз.

— Ще го удвоя — отвърна тя.

— Добре — казах аз на Христофолус. — Ще ви наблюдавам, докато влезете в дома си. Заключете се. Ако някой позвъни, уверете се, че знаете точно на кого отваряте.

— Смятате ли, че ме грози опасност?

— Има нещо такова. Кога излизате от къщи сутрин?

— Обикновено към девет. Отбивам се да пия кафе и отивам в театъра около десет.

— Някой ще дойде да ви вземе, ще ви държи под око и ще огледа дали преследвачът не се навърта наоколо. Вероятно ще бъде чернокож мъж, приблизително с моя ръст, но не толкова красив.

Христофолус кимна. Поколеба се, след това сви рамене и излезе от колата. Изчаках да изкачи стълбите, да влезе в паянтовата къща и да затвори вратата. След минута отдясно на входа светна. Потеглих.

На път за вкъщи Сюзан попита:

— Ще ми припомниш ли какъв е обичайният ти хонорар?

— Две блажени нощи, изпълнени с наслада.

— По две, ще рече четири — пресметна тя. — Плащане след месец.

— Обикновено е така, обаче удвояването на хонорара означава и двукратно съкращаване на срока.

— Значи две блажени, изпълнени с наслада, нощи след две седмици, така ли?

— Да.

Мълчаливо пътувахме в безлюдната тъмнина на север от Бостън.

— Глупчо! — изкиска се Сюзан.

— Смяташ, че не си поисках достатъчно ли?

— Достатъчно е, обаче и бездруго щеше да го получиш.

— Знам.