Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (4)

Четвърта глава

Повечето хора, които вечерят в Горния салон на „Падинг“, не са виждали тип като Хок. Беше висок метър и деветдесет, тежеше сто и пет килограма, а талията му имаше обиколка седемдесет и пет сантиметра. Тази вечер беше монохромен. Черна кожа, черни очи, черен костюм, черна риза, черна вратовръзка и черни боти. Главата му беше обръсната.

— Това място толкова прилича на Кеймбридж, че направо настръхвам — отбеляза Сюзан.

— И ти ли настръхваш от Кеймбридж? — попитах аз Хок.

— Обривам се — отвърна той.

Таванът на основния салон беше висок близо десет метра, тъмнозелените стени бяха украсени с плакати за мероприятията, организирани от Хейсти Падинг Клъб още от началото на деветнайсети век. Седнахме на една маса на открито във вътрешния двор.

— Смятате ли, че скандализирам това място? — попита Хок.

— Прекалено чувствителен си — отвърна му Сюзан. — Миналата година пуснаха и един кенийски дипломат.

Хок се ухили.

— Не се смей, разваляш впечатлението — скастрих го аз.

Сюзан беше прекалено заета да маха на познатите си.

— Като че ли си кметът на това място — отбеляза Хок.

— И има защо — каза Сюзан.

Дойде сервитьорката и прие поръчката ни.

— Е, никой не следи вашия грък — осведоми ни Хок. — Вървя подире му, откакто ми се обадихте.

— Да не би преследвачът да те е забелязал? — предположи Сюзан.

Хок я изгледа, сякаш прие думите й за подигравка.

— Извинявай — побърза да компенсира грешката си тя.

— Няма нищо. Възможно е сянката да е научила за мен.

— Това би означавало, че е човек от театъра или поне от обкръжението на Христофолус — заключих аз.

— Аха. Или пък убийството е разбунило духовете и го е подплашил — допълни Хок.

— Или?

— Или Христофолус си е измислил преследвача.

— Или преследвачката — додаде Сюзан.

Двамата с Хок се усмихнахме и кимнахме.

До масата ни спря младо семейство с бебе.

— Това е приятелката ми Даян и съпругът й Денис — представи ги Сюзан. — И дъщеря им Луис-Хелън Алкснинис.

Хок протегна пръст и бебето го стисна.

— Името му е по-голямо от детето — отбеляза Хок. — Що за име е това?

— Трудно — отвърна Денис и Хок се ухили. Луис-Хелън пусна пръста му, а родителите й се запътиха към масата си.

— Говори ли с онзи полицай? — заинтересува се Сюзан.

— С Де Спейн ли? Да. Отбих се при него тази сутрин.

— Де Спейн ли? — повтори Хок. — От щатската полиция? Висок, рус тип със стъклен поглед.

— Да. Обаче сега е шеф на полицията в Порт Сити.

— Порт Сити е кофти град.

— Знам.

— И Де Спейн с кофти тип.

— Какво съвпадение! — отбелязах аз.

Строен мъж, който явно прекарваше доста време на чист въздух, мина покрай нас на път за изхода. Забеляза Хок и леко кимна. Хок отвърна със същото.

— Кой е този? — попита Сюзан.

— Хал Питърсън. Инвестира от мое име.

— Инвестира ли? Хок, не спираш да ме учудваш.

— Така си е.

— Името на жертвата е Крейг Сампсън — казах аз, за да спася Хок, и погледнах към Сюзан. — Какво знаем за него?

— Беше на четирийсет и една или две години — обясни тя. — Неженен. От бедно семейство. Никога не е учил в колеж. Посещавал е вечерни актьорски курсове за ветерани, работил е като сервитьор, във фирма за организиране на празненства, в компания за почистване по домовете, като бояджия и какво ли още не. Живеел в отвратителна едностайна квартира в сграда без асансьор в Ню Йорк и правел всички останали ужасни неща, които върши човек, щом иска да стане актьор, докато най-сетне миналата година се явил на прослушване за трупата в театъра на Порт Сити и бил одобрен.

— Това ли е всичко?

— Не е много, нали?

— А и няма да стане повече — добави Хок.

Сюзан кимна в знак на съгласие. Двамата с Хок се умълчахме. Вътрешният двор бе заобиколен от дървета, а около оградата се увиваха растения. Нямаше покрив. Сякаш вечеряхме в собствена къщичка под клоните на дърветата в пищна градина, само дето се намирахме съвсем близо до Харвард Скуеър. Над главите ни малки лампички, закрепени за подпорите, блещукаха като пленени звезди, а над тях мракът се стелеше в безкрая. Обърнах взор към Сюзан срещу мен на масата — очите й бяха дълбоки като вселената — и се почувствах така, както се чувствам винаги когато я погледна. Сякаш надничах във вечността. Очаквах едва ли не Питър Пан да долети отнякъде и да ми върне младостта.

— Искаш ли да продължа с гърка? — попита Хок.

— С Христофолус ли? Да.

— А ако забележа преследвач… — Погледна към Сюзан и добави: — … или преследвачка, да го сгащя ли?

— Няма да е зле да си поговорим малко с него… или с нея.

— Какво смятате да правите? — попита Хок.

— Двамата със Сюзан ще ходим на прием и на съвещание на настоятелството на театъра.

— За какво повече би могъл да си мечтае човек!

— Ами например да го фраснат по носа с тухла.

— Да, това определено ще е по-приятно — съгласи се Хок.

Сюзан вдигна очи към нощното небе.

— На планетата има един и половина милиарда мъже, а аз вечерям с двама примати! — възкликна тя.

Пристигнаха блюдата ни. Сюзан разряза на две своята рибена пържола и сложи едната половина отстрани в помощната чинийка. Хок я наблюдаваше.

— Да не би да си на диета? — привидно безразлично попита той.

— Да. Опитвам да се отърва от един килограм противни тлъстини.

— Аха.

— Знам, че сигурно не го забелязваш, но си е там.

Хок се втренчи в мен.

— Явно и на мен ми е убягнало, а уж съм опитен детектив — успокоих го аз.

— Не забравяйте къде се намираме — напомни ни Сюзан. — Може да накарам да арестуват и двама ви за сексуален тормоз.

— Ще те контрирам с обвинение за расова дискриминация — възрази й Хок.

— Да, би било уместно — съгласи се Сюзан. — И тогава ще обединим сили срещу общия си потисник.

Двамата се обърнаха и впериха погледи в мен.

— Белият мъж опира пешкира.