Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (23)

Двайсет и трета глава

Седях в залата за разпити на полицейския участък заедно с Херман Лин и виетнамския стрелец.

— Казва се Ян — обяви Херман.

— Говори ли английски? — попитах.

Стаята беше боядисана в обичайното бежово. Подът беше застлан с кафяви плочки, а таванът — покрит с пластмасови плоскости, които някога сигурно са били бели. Вратата беше дъбова и полирана с шеллак. Нямаше прозорци. Единственият източник на светлина бяха флуоресцентните лампи, които висяха на къс шнур от средата на тавана.

— Вероятно, обаче няма да се издаде.

Херман седеше до мен на дъбова маса, полирана с шеллак като вратата. Много цигари бяха оставили тъмни следи по ръбовете й. Хлапето седеше срещу нас на най-обикновен стол. Беше облечен в бяла, закопчана догоре риза и тъмни широки панталони. Черната му коса беше дълга и падаше на челото му чак до ъгълчетата на очите. Каза нещо на Херман, а той поклати глава в отговор.

— Иска цигара.

— Предай му да си го запази като предсмъртно желание.

Херман кимна, но не преведе. Хлапето ме погледна. Очите му бяха черни и празни.

— На колко години е? — заинтересувах се аз.

Херман го попита и Ян избъбри нещо в отговор. Гласът му не трепваше, лицето му беше безизразно. Изглеждаше отегчен.

— Смята, че е на седемнайсет. Не знае със сигурност.

Кимнах.

— Защо питаш?

— Просто се чудех.

— Достатъчно голям е, за да те убие, ако му дадеш такава възможност — предупреди ме Херман.

— Няма да го допусна. Какво е търсел в апартамента ми?

Изчаках го да преведе.

— Твърди, че не е бил в твоя апартамент.

— Ще го докажем. Сигурно е пълно с негови отпечатъци.

Херман преведе, но Ян само сви рамене.

— А какво търсеше на аварийната стълба?

Отправих въпроса си към Херман. Той го преведе и Ян отговори.

— Каза, че просто се е катерел по нея заради удоволствието от спорта, а когато слязъл долу, ти си го нападнал без всякаква причина.

— Защо тогава носеше автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър?

— Отговаря, че го е намерил и се канел да го занесе в полицията.

Погледнах към Ян и се усмихнах. Той ми отвърна с празен поглед.

— Информирай го, че ще го задържим по обвинение в притежание на оръжие без разрешително. Както и за влизане с взлом в чуждо жилище.

Ян прошушна нещо на Херман.

— Твърди, че не можеш да докажеш влизането с взлом.

— Беше на аварийната стълба под отворения ми прозорец. Ще намерим и отпечатъци, които ще докажат, че е влизал и в апартамента. Май ще му се съберат няколко сериозни престъпления.

Ян се подсмихна и впери поглед в Херман, заслушан в превода. Усмивката му се поразшири, докато го слушаше. След това му отвърна нещо много бързо.

— Според него обвиненията са направо смешни. Твърди, че адвокатът му ще се появи след не повече от час и ще уреди освобождаването му. Казва, че улиците са пълни с хора, извършили много по-сериозни престъпления от тези, в които го обвиняваш. Нарече те задник.

— Как е задник на китайски? — попитах аз.

Херман се усмихна и отвърна:

— Преведох ти го по-свободно.

— От Порт Сити ли е?

— Твърди, че е отникъде. Непрекъснато се мести.

— От Драконите на смъртта ли е?

— Отговорът му е, че не е.

— Кой го е изпратил да ме убие?

Херман поговори малко, но хлапето не обели и дума. Херман отново каза нещо, а виетнамецът само сви рамене.

— Никой — обобщи Херман.

— Има ли някакви документи за самоличност?

— Няма.

— От колко време е тук?

— Не е сигурен. Дошъл е в страната като малък.

— И още не е научил английски?

Херман му издума нещо, Ян — също. Херман поговори още малко, Ян почти се усмихна. Погледна ме и избъбри нещо неразбрано.

— Каза, че никой от познатите му не говори английски. Твърди, че ти си първият бял човек, с когото разговаря.

— Добър избор — изкоментирах аз.

Херман впери поглед в Ян, докато му говореше.

— Възможно е да знае няколко английски думи. Достатъчно, за да следи разговора ни, но каква полза да ти позволи да го узнаеш. Няма семейство, а дори и да има, роднините му са затрупани с работа и нямат никакъв контрол върху него. Би могло дори да лъже за възрастта и да е на не повече от четиринайсет години. Съвсем сам е в чужда страна, където никой не разбира езика му. Има единствено бандата. Ако е този, за когото го вземаме, най-вероятно е от Драконите на смъртта в Порт Сити. Бандата е целият му свят. Изпусне ли нещо пред теб, ще остане и без нея.

Кимнах и добавих:

— Освен това ще го убият.

Ян ме изгледа мълчаливо. Не беше поза. Приличаше на дивак. Мълчанието му бе съвсем естествено. Беше напълно апатичен и нито заплашваше, нито се опитваше да ни подкупи.

— Аха — съгласи се Херман.

— Що за живот е това?

— Неговият живот, Спенсър. Не се разнежвай толкова. Ако беше влязъл в апартамента си, щеше да ти надупчи главата като решето и щеше да му хареса.

Отново кимнах.

— Все пак е по-добре, отколкото да не чувства нищо.

Двамата с Ян се спогледахме. Помежду ни се настани безбрежно мълчание.

— Ян — бавно започнах аз, като че ли можеше да ме разбере, — знам не по-зле от теб — и ти знаеш, че знам, — че Лони Ву е изпратил теб и другото момче, за да ме убиете. А това никак не ми харесва. Ще разбера защо го е направил и ще го тикна в затвора, а ти най-вероятно ще го последваш.

Ян не реагира. Кимнах на Херман и той преведе думите ми. Отново никаква реакция. Вратата на стаята за разпити се отвори и вътре надникна униформен полицай.

— Искаш ли да ви оставя за малко насаме, докато доведа адвоката? — попита Херман.

Огледах хлапето от другата страна на масата. Китките му бяха тънки като тези на Сюзан. Едва ли тежеше повече от шейсет и пет килограма.

— Не.

Херман сви рамене. Насочи показалец първо към момчето, а след това към униформения полицай и каза нещо на китайски. Хлапето се изправи и се запъти към вратата. Спря за миг и ме погледна безизразно. Опънах пръста си към него и извих палец, сякаш държах пистолет. Ян се обърна и излезе от стаята заедно с полицая. Погледнах Херман.

— Добре че успях да го хвана.

— Така е. Иначе никога нямаше да имаш възможност да го разпиташ.

— И нямаше да узная, че се казва Ян.

— Бях забравил това. Видя ли, че научи нещо.

— Освен ако не ни е излъгал за името си.

— Предстоят ти сериозни неприятности с Куан Чан тун — предупреди ме Херман. — Ама ужасно сериозни, нали разбираш? Разполагат със стотици хлапета като Ян, които с удоволствие ще ти светят маслото, и изобщо не им пука дали ще ги убиеш или не. Разполагаш ли с подкрепление?

— Имам някакво.

— Познавам ли ги?

— Хок е с мен.

Херман кимна:

— Става.

— И Вини Морис.

— Вини ли? Смятах, че работи за Джо Броц.

— Разделиха се преди няколко години.

— Добър е. Още някой?

— Това е.

— Значи сте ти, Хок и Вини Морис?

— Да, само тримата. Така силите ни се изравняват с тези на целия тун, нали?