Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (39)

Трийсет и девета глава

Двамата с Де Спейн гледахме касетата с пленената Джослин в кабинета му. Докато гледаше, бръчките около устата му станаха по-дълбоки. Превъртя записа два пъти и след това изключи видеото. Когато вдигна очи към мен, около тях имаше нещо, което му придаваше уморен вид.

— Ако беше дошъл при мен по-рано — каза той, — може би това нямаше да се случи.

— Може би.

— Аз съм шеф на полицията на този скапан град — припомни ми той с равен глас. Изглеждаше уморен. — Би трябвало да знам, когато тук се извършва разследване на някакво престъпление.

— Не исках да отвличам вниманието ти от разследването на убийството в театъра.

Той уморено кимна.

— Смяташ ли, че между двете неща има някаква връзка? — заинтересува се той.

— Защо ме питаш? Аз бях убеден, че няма никакъв преследвач.

Де Спейн отново кимна.

— Пазиш ли пакета, в който пристигна касетата? — попита ме той.

Бях го сложил в голям кафяв плик, който поставих върху бюрото му.

— Ще го дадем в лабораторията да го погледнат — каза Де Спейн. — Ще го проучат и ще ми кажат, че е пратен от Бостън. Така или иначе такъв е редът при нас. Трябва да пращаме в лабораторията някои неща за изследване. — Сви рамене и добави: — За да може повече хора да носят отговорността.

— Онази нощ бях на остров Брант — осведомих го аз.

— И?

— Видях как около стотина китайци бяха докарани на брега с един голям катер от някакъв кораб.

— Да нямаш договор с имиграционните служби? — полюбопитства Де Спейн.

— Знаеш ли нещо за това? — попитах аз.

— Не.

Вперихме поглед един в друг, без да говорим. Лампите в кабинета на Де Спейн не бяха включени. През набраздения с дъждовни струйки прозорец влизаше слабата светлина на сивия следобед.

Най-сетне аз се обадих:

— Ти беше добро ченге, Де Спейн. Какво стана с теб, по дяволите?

Бръчките се врязаха още по-дълбоко в лицето му, а очите му придобиха още по-уморено изражение.

— Ами ти, Шерлок? Що за детектив си ти? Какво направи, откакто си тук, освен да плетеш конците?

Пак млъкнахме. Де Спейн не изглеждаше сърдит, а по-скоро тъжен. В него сякаш не бе останала капчица сила, а единствено умора.

— Засега сме равни — отбелязах аз. — Защо не обединим усилия, за да намерим тази жена?

— Аз ще я намеря — заяви Де Спейн. Внезапно гласът му прозвуча по-силно, сякаш някой бе завъртял някакво копче. — Ти просто не ми се мотай в краката.

Изправих се.

— Добре.

Но не си вярвах. Той също го знаеше, но силата го бе напуснала толкова бързо, колкото се бе появила.

Тръгнах си и подкарах колата към театъра, следван от Хок и Вини в ягуара на Хок. Спускаше се лека мъгла — типичното есенно време за Порт Сити. Бях пуснал чистачките на доста голям интервал. Мислех си за реакцията на Хок, когато му казах за Джослин. „Никой не следеше тая лигла“, заяви той. И аз го знаех и това ме притесняваше. Понякога грешах, понякога и Хок грешеше, но рядко грешахме и двамата заедно. Тревожеше ме и още нещо, но не можех да назова какво точно. Просто гризеше едно ъгълче на съзнанието ми. Обърнех ли се с лице към него, изчезваше. Замислех ли се за други неща, пак се появяваше. Де Спейн също ме озадачаваше. Реакцията му беше съвсем неадекватна. Той беше праволинеен и суров тип. Не си падаше по милите спомени, а по-скоро по „Разкарай се от пътя ми, иначе ще ти сритам задника!“. Оставаше и въпросът дали грешахме по отношение и на Христофолус, ако се окажеше, че наистина сме сбъркали за Джослин. Може би изобщо не бях видял как на брега нелегално пристигат китайски имигранти, може би изобщо не се намирах в Порт Сити, а в Асбъри Парк^[1].

Паркирах пред сградата на театъра и слязох с копие от записа в ръка. Влязох вътре. Христофолус нямаше видео в кабинета си. Заведе ме в заседателната зала, за да изгледаме записа. Телевизорът и видеото бяха поставени един над друг на малка масичка в дъното на помещението. Седяхме на два сгъваеми стола в голямата празна стая под ярките полилеи и безкрайната галерия от театрални афиши по стените и наблюдавахме — аз за петнайсети път — как Джослин безпомощно се гърчи на стола.

— За бога! — възкликна Христофолус, когато записът свърши. — Какво е това?

— Знам точно толкова, колкото и вие — отвърнах аз.

— Откъде го взехте?

— Пристигна по пощата тази сутрин. Пощенското клеймо е от Бостън.

— Да не би да я държат за заложница? Искат ли откуп? Какво става?

Свих рамене.

— Хрумва ли ви нещо? — попитах го.

— Дали ми хрумва ли? Исусе! Спенсър, това е ваша работа, не моя. От къде на къде на мен ще ми хрумва? Свързахте ли се с полицията?

— Да.

— Е, това е единственото, за което се сещам. Театърът не разполага с пари. Ако става дума за откуп, не можем да платим.

— Няма да остане за прекрасните ви сбирки на настоятелството, ако платите откупа, нали? — заядох се аз.

— Не е честно, дявол да го вземе!

— Не, вероятно не е. Не съм в особено добро настроение. Притежавате ли някакво лично досие на Джослин?

— Сигурно имаме снимка и кратка автобиография, номерът на социалната й осигуровка, такива неща.

— Дайте ми ги, ако обичате.

— Защо… Да, разбира се. С удоволствие.

— Веднага.

— Естествено. Извинете ме.

Христофолус забързано излезе и ме остави да седя сам в празната стая и да наблюдавам плакатите за отминали събития, без да виждам нищо.