Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (48)

Четирийсет и осма глава

Две мълчаливи китайки дойдоха да стоят при Рики Ву в дома й, а аз останах насаме с Бързия Еди Лий и Мей Лин в офиса зад ресторанта. Беше малка стая с бюро и компютър върху масичка на колелца. На стената над бюрото бе окачена снимка на Чан Кайши в униформата му на генералисимус, закопчана догоре.

Еди беше набит възрастен мъж, не много висок, но здраво сложен, с кръгло лице и къси пръсти. Имаше тънка бяла коса, а под нея по черепа му се виждаха тъмни петна. Носеше черни панталони и бяла риза и седеше на стола на Лони Ву, стъпил с двата крака на пода и поставил ръце върху коленете си. Известно време ме наблюдава безизразно.

— Прибрахте ли тялото? — попитах аз.

Той кимна.

— Говорите ли английски? — поинтересувах се аз.

— Малко. По-добре да разговаряме на китайски.

Извърна бавно глава и изгледа Мей Лин. Тя му се усмихна и заговори на китайски. Той й отвърна кратко, после изви глава и отново ме изгледа.

— Знаете ли коя е причината за смъртта? — попитах аз.

Той кимна и изрече нещо на Мей Лин.

— Казва, че лекарят му е прегледал господин Ву — преведе ми тя. — Пребили са го до смърт.

Кимнах.

— Къде е тялото сега?

Еди Лий погледна към Мей Лин. Тя преведе и той отговори.

— Каза, че за него се полагат необходимите грижи.

Отново кимнах. Двамата с Еди се измервахме с поглед известно време. Мей Лин седеше до мен на една възглавничка с прилежно прибрани колене. Единствената светлина в стаята идваше от лампата със зелен абажур на бюрото зад Еди Лий. Имах чувството, че някъде тук трябва да присъства човек, който да удря гонга.

— А ченгетата?

Еди изрече нещо на Мей Лин.

— Казва, че това не е работа на полицията, а на Куан Чанг.

— И моя работа е — заявих аз.

Мей Лин преведе думите ми. Еди я изслуша и отново ме погледна.

— Не — категорично отсече той. — Това е работа на китайците.

— Разбирам как се чувствате — уверих го аз. — Не става въпрос само за китайците, а и за собственото ви семейство. — Мей Лин преведе. — Но опитайте да ме разберете. Аз съм детектив. Това е работата ми, а аз много държа на нея. — Изчаках Мей Лин да преведе. Еди слушаше без никаква реакция. — Когато застрелят някого пред очите ми, аз като детектив се чувствам длъжен да узная кой е убиецът. — Мей Лин преведе. Бързия Еди я изслуша. Този път не бързаше. Мисля, че вече разполагаше с цяла вечност. — Не мога да оставя нещата така. Заплашваха ме, стреляха по мен, лъгаха ме и ме пращаха за зелен хайвер. Има някакви преследвачи или пък изобщо няма такива, има неща, връзката, между които не мога да проумея. Има отвличане, а може би няма, а мен непрекъснато ме баламосват, отегчават и смущават. — Направих пауза заради Мей Лин.

— Не знам как да преведа баламосват — каза тя.

— Залъгват.

Тя преведе. Бързия Еди се усмихна. С тъничката си оредяваща коса и достопочтената си брадичка приличаше на обикновен мил старец. Но аз знаех, че не е такъв. Каза нещо на Мей Лин.

— Мъчно му е за вас. Разбира колко безпомощен се чувствате. Благодарен ви е, задето сте помогнали на сестра му.

Кимнах.

Бързия Еди отново заговори.

— Но ще е по-добре да оставите на него да се оправи с убийството на господин Ву.

Поклатих глава.

— Не. На всяка цена ще разгадая какво става тук.

Мей Лин и Бързия Еди си размениха по няколко думи.

— Струвате му се доста корав човек.

— Предай му, че след като го разбира, явно и той е такъв.

Мей Лин преведе думите ми, а Еди Лий я изслуша и се засмя. Отправи поглед към мен.

— Да, така е — призна той.

Извади от джоба си пакет „Лъки Страйк“, разклати го, за да се подаде една цигара и я пъхна в устата си. Запали я със запалка „Зипо“. След това отново положи ръце върху коленете си и ме погледна. От време на време подръпваше от цигарата си и издишаше дима, без да я вади от устата си. Останалата част от тялото му остана неподвижна.

— Знам за незаконното вкарване на имигранти в страната — казах аз.

Мей Лин преведе. Бързия Еди прие новината спокойно.

— Е, и? — попита той.

— Предлагам ви сделка — казах аз. — Вие ще престанете да вкарвате хора незаконно, а аз няма да съобщя нищо на имиграционните служби. Ще продължа да се ровя в нещата, докато не проумея какво става, а вие ще накарате Драконите на смъртта да стоят далеч от мен. Ще ви държа в течение.

Мей Лин му преведе. Бързия Еди дръпна от цигарата си и издиша дима. В края на цигарата му се бе образувало дълго стълбче пепел.

— Защо ми е да сключвам сделка? — попита той.

— Защото е много по-лесно, отколкото да ме държите настрана.

Мей Лин му преведе. Той отново се усмихна, притворил едното си око, за да се предпази от дима.

— Смятате ли, че ще ми е трудно да ви убия?

— Да — уверих го аз. — Няма да е никак лесно.

Еди Лий извади от джоба си втора цигара, запали я от фаса на предишната, пусна го в една пълна с пясък ваза и остави новата цигара да дими в ъгъла на устата му. След това ме погледна и заговори на китайски. Отвърнах на погледа му и когато млъкна, Мей Лин ми преведе.

— Казва, че е разумен човек. Разбира, че ако ви убие сега, това ще разсърди приятелите ви, а някои от тях са от полицията. Това не означава, че не е в състояние да ви убие, но е решил да не го прави засега. Заявява, че контрабандата на хора няма да престане. Но ще спре в Порт Сити. Ако го държите в течение и не предизвиквате неприятности, можете да продължите разследването си. Китайците няма да ви пречат.

— Дали има информация за нещо, което може да ми помогне?

Еди Лий поклати глава, преди Мей Лин да му преведе думите ми.

— Знаете ли нещо за жена на име Джослин Колби?

Този път Еди Лий трябваше да изчака превода. Вероятно името го обърка. Когато Мей Лин привърши, той поклати глава.

— Някога да е чувал това име?

Отново поклати глава.

— Лони плащаше ли на Де Спейн?

— Да — отвърна Еди Лий.

— Но вие не желаете той да се забърква в случая.

Еди Лий погледна към Мей Лин. Тя преведе думите ми. Той поклати глава.

— Това е работа на китайците — каза той и изненадващо се усмихна — и на вас.