Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (30)

Трийсета глава

Пътувахме към Порт Сити и този път бяхме четирима. Аз шофирах мустанга. До мен седеше млада жена, която се казваше Мей Лин и знаеше перфектно английски, френски, немски, мандарински, кантонски, японски, корейски, а най-вероятно и марсиански. Хок и Вини бяха зад нас в ягуара на Хок.

— Баща ми избягал в Тайван, преди да дойдат на власт комунистите — обясняваше ми Мей Лин. — Когато американците започнали да поддържат отношения с комунистите в началото на седемдесетте, баща ми се уплашил, че и Тайван ще падне. Затова дошъл тук. Той имаше пари и можеше да си позволи да ни доведе всички.

— Значи не си родена тук — заключих аз.

Мей Лин беше подготвена за климата в Порт Сити и носеше червен дъждобран и бяла забрадка. Беше крехка жена с огромни черни очи.

— Родена съм в Тайпей, господине — отговори тя, — но не помня града. Първите ми ясни спомени са от детството ми тук, в Калифорния.

— В китайския квартал ли?

— Отначало, да, но после баща ми купи къща в Нортридж, Калифорния.

— А сега си в Харвард.

— Да, пиша докторат в катедрата по изтокознание.

— Където те откри д-р Силвърман.

— Да, господине, чрез службата за студентски труд. Сама плащам за образованието си.

— Обясни ли ти каква ще бъде работата ти?

— Да, каза ми, че вие сте детектив и разследвате случай, в който са замесени китайци. Обясни ми, че се нуждаете от преводач.

— Предупреди ли те, че ще бъдеш изложена на известна опасност?

— Да, господине, но ме увери, че вие сте много способен и ще ме закриляте.

— Със сигурност ще го направя, а също и те. — Посочих аз към колата зад нас.

— И аз си помислих, че точно това им е работата.

Усмихнах се.

— Не се ли боиш?

— Парите ми са нужни, господине.

— Баща ти не може ли да те подпомогне?

— Бизнесът му е добър, но има още шест деца, освен това е най-големият син в семейството, а родителите му са живи и самият той има много братя и сестри. Освен това, трябва най-напред да осигури образование на братята ми.

Напуснахме магистралата и започнахме да се спускаме по Кабът Хил към китайския квартал. Отново преваляваше от време на време и небето беше сиво. Откъм океана духаше силен вятър. Усещах как помества колата.

— Знаеш ли нещо за членовете на тун?

Тя учтиво се усмихна:

— Всички китайци знаят за тях, господине.

— Разбира се, но няма нужда да ми казваш „господине“.

— Чувствам се по-спокойна. Така съм възпитана.

— Добре.

— Благодаря ви, господине.

— А чувала ли си за Куан Чан тун?

— Да, господине. Той е най-влиятелният в този район.

— Те управляват китайския квартал в Порт Сити — казах аз.

— Точно така, господине.

— И използват помощта на една улична банда.

— Да, господине. Драконите на смъртта.

— В Харвард ли ви учат на това? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Не е необходимо, господине. Членовете на тун и уличните банди са част от живота на всеки китаец тук. Всички знаят за тях, дори и никога да не са се сблъсквали с член на тун или на някоя улична банда. Те обаче са винаги около нас, винаги.

Стигнахме в китайския квартал. Паркирах до тротоара, а Хок спря зад мен. Двамата с Вини излязоха от колата, всеки стиснал по една пушка. Ние с Мей Лин също излязохме и застанахме до тях под поривите на студен вятър. Вдигнах яката на коженото си яке. Мей Лин застана до мен, заровила ръце дълбоко в джобовете на дъждобрана си. Редом с Хок изглеждаше като крехка нимфа.

— Ще ти бъде ли достатъчно топло? — попитах аз.

— Да, господине, имам пуловер под дъждобрана.

Хок й се усмихна и каза:

— А ако ти стане студено, мога да те пъхна в джоба си.

Тя също му се усмихна:

— Нисичка съм, обаче съм много полезна.

— Двамата с Мей Лин ще разговаряме с хората — предупредих аз. — А вие ни следвайте с колата и пазете барута си сух.

— Ама тук винаги ли вали? — попита Вини.

— Да — отвърнах му. — Свързано е по някакъв начин с комбинацията между море и планини и с посоката на ветровете.

— Шибан метеоролог — сподели Вини с Мей Лин и се намърда в колата.

— Надявам се, ще извиниш Вини за езика му. Опитваме се да го отучим, обаче той не се поддава лесно.

— Нямам нищо против хората, които понякога употребяват подобни изрази. Аз самата го правя.

— Не ми се иска да ходиш сам — каза Хок.

— И на мен, но ми се струва, че ако сме само двамата с Мей Лин, шансовете хората да се съгласят да разговарят с нас са по-големи.

— Вероятно си прав — съгласи се Хок. — Колко време да те чакаме, преди да се намесим?

Свих рамене:

— Както прецените. Ако смятате, че се налага, влезте, но тихо, за да не изплашите някого, когото може да разпитваме в момента.

— Че ние изобщо не сме страшни! — пошегува се той. — Ако стане напечено, прати младата госпожица да ни повика.

— Чухте ли това, млада госпожице? — попитах я аз.

— Да, господине.

— Добре. Да вървим, за да видим дали има шанс да си поговорим с някого.

— За предпочитане някъде на топло, господине.

— Какво стана с пуловера? — попитах аз.

— Май трябваше да облека някой по-дебел, господине.

Пресякохме улицата и влязохме в една китайска пералня.