Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (40)

Четирийсета глава

Беше късен следобед. Седях в офиса си с един пръст ирландско уиски на дъното на водна чаша, вдигнал крака върху рамката на прозореца и зареял поглед навън. Претърсих апартамента на Джослин и не открих нищо, освен може би факта, че беше много добра и подредена домакиня. Бях прочел досието й и установих, че е родена през 1961 година в Рочестър, Ню Йорк. Беше учила актьорско майсторство в колежа „Емерсън“ в Бостън. Веднъж играла Порция във „Венециански търговец“ по време на театралния фестивал в Уилямстаун, снимала се в няколко реклами за местен търговец на автомобилни гуми и работила в някаква театрална трупа във Фрамингам, преди да дойде в Порт Сити. Бързо приключих.

Хок и Вини се бяха прибрали у дома. Бях готов да рискувам някоя засада от Драконите на смъртта в замяна на малко усамотение. Писна ми да ме пазят. Писна ми да не знам какво правя. Често ми се случваше, но така и не свикнах. Отпих от уискито си.

В канторите около мен хората затваряха куфарчетата си, прибираха папките, заключваха чекмеджетата, изключваха компютрите и копирните машини. Двайсет и три годишните жени, с които беше пълна сградата, оправяха грима си, сресваха се и освежаваха червилото си. Младежите, които работеха с тях, отиваха в тоалетните, поглеждаха се в огледалото, измиваха се, оправяха вратовръзките си и си пръсваха малко дезодорант. „Дейзи Бучанан“. Барът в хотел „Риц“ Салонът на „Четирите сезона“. Слава богу, че беше петък. Повечето от тях бяха все още деца и целият живот беше пред тях. Кариерата им, сексът, любовта, неуспехите. Всичко това все още предстоеше, очакваше ги, докато те оправяха вратовръзките си, заглаждаха панталоните и мечтаеха за първия коктейл, а защо не и за нещо след това. Лампата примигна. Включиха уличното осветление на Бойлстън стрийт. Вътрешните светлини на новата сграда се отразяваха в поредица от квадрати върху платното на Бойлстън стрийт. Веднъж, преди доста време, когато на мястото на тази сграда се издигаше друга, наблюдавах как една жена на име Линда Томас се навежда над рисувалната си дъска в една рекламна агенция, която заемаше единия от офисите. Отпих още малко уиски.

Притесняваше ме фактът, че човекът, който бе хванал Джослин, ми бе изпратил само касетата и нищо друго. Защо? Какво искаше? Не беше позвънил за откуп. Не ме бе заплашил, че ще направи нещо, ако аз не изпълня някакви искания. Просто ме осведомяваше. Виж, държа я в ръцете си. Може пък да следваше нечии заповеди. Държеше да се поизпоти ден-два и след това да ми изпрати писмото. Един милион долара, ако желаеш да я видиш жива. Защо аз? Защо да плащам откуп за нея? Похитителят нямаше причини да смята, че бих или съм в състояние да го направя. Защо изобщо трябваше да я отвлича? Не вярвах, че е богата. В апартамента й не открих нищо, което да подсказва, че може да е богата.

Облегнах се на стола си, вдигнах слушалката и помолих да ме свържат със справки в Рочестър, Ню Йорк. Имаше трийсет и два телефона, регистрирани на името Колби. Благодарих и затворих. Чашата ми беше празна. Налях си още един пръст уиски. В един от офисите отсреща млада жена облече сакото си и се готвеше да си тръгне. След като надяна дрехата си, извади с две ръце косата си над нея. Официално не правя разграничения между половете. Но неофициално смятам, че красивите жени са едно от най-интригуващите неща на света. Обожавам начина, по който се движат, как накланят глава, за да си сложат червило, как изпробват дрехи и се оглеждат в огледалото, как оправят косите си, как се поклащат бедрата им, когато вървят с обувки с високи токчета. Младата жена отсреща се огледа в стъклото на прозореца с лека чупка в кръста, непресторено заинтересувана от вида си. След това се изправи, обърна се и само след миг прозорецът притъмня.

Отново вдигнах телефона и набрах номера на полицейското управление на Комънуелт авеню 10–10. Помолих да ме свържат с капитан Хийли и след минута той се обади.

— Спенсър се обажда. Имам нужда от помощ.

— Радвам се, че най-сетне го разбра. Какво ти трябва?

— Помниш ли, че ти се обаждах преди няколко дни за един бивш служител на щатската полиция на име Де Спейн.

— Помня.

— Ще ми се да си поговорим малко за него.

— А аз какво ще спечеля? — попита Хийли.

— Удоволствието да си в моята компания и една пържола в „Капитал грил“.

— Това с пържолата ми харесва. Кога?

— Сега.

— Късметлия си. Жена ми ще ходи на кино със сестра си, а по телевизията няма да дават баскетбол.

— Значи си отчаян.

— Да. Ще се видим там след час.

Затворих. Пийнах още уиски. Повечето от офисите от другата страна на улицата бяха тъмни. Светеше в коридорите и в стаите на пазачите. Самотните светлинки придаваха още по-самотен вид на опустелите офиси. Собствената ми сграда също бе притихнала. Някъде вече се пиеха коктейли. Подхващаха се флиртове. В микровълновите фурни се пъхаха вкусни ястия. Местните новинари се забавляваха неистово на новинарските пултове. Хората извеждаха кучетата си на разходка. Обадих се на Сюзан. Нямаше я. Оставих мрачно съобщение на телефонния й секретар.

Допих питието си, затворих бутилката и я прибрах в бюрото си. Станах, измих чашата и прибрах и нея. След това взех броунинга от бюрото си и го пъхнах в кобура. Облякох сакото си, загасих светлината в офиса и заключих вратата.

„Капитал грил“ се намираше на десет минути пеша от кантората ми. През целия път дотам си мислих за Сюзан и когато пристигнах, вече се чувствах много по-добре.