Пол Харпър
Убийство без следи (5)

5

Фейн беше на няколко минути път от дома си в Пасифик Хайтс — стария елегантен квартал, кацнал на един от многобройните хълмове над залива Сан Франциско. От него се разкриваше смайваща гледка към Тихия океан на запад и към Оукланд на изток. Тук живееха най-богатите и известни хора. От двете страни на тихите зелени улици можеха да се видят огромните им резиденции в различни архитектурни стилове — викториански, неоколониален, боз-ар, ултрамодерен. Част от по-старите сгради бяха превърнати в консулства на чужди страни и частни училища. Тишината се нарушаваше единствено от мелодичния звън на църковни камбани.

Уникалното разположение на залива и невероятната панорама бяха най-голямото предимство на Пасифик Хайтс. Единствено Голдън Гейт Бридж в устието на залива нарушаваше дългата планинска верига, която опираше чак в морето. Метеорологичните промени настъпваха рязко и изцяло зависеха от капризите на вятъра.

В един момент можеха да се видят белите платна на яхти и платноходки, които пореха лазурните води на залива под ярката слънчева светлина, но само час по-късно над Голдън Гейт се спускаше гъста мъгла и скриваше всичко под сивата ледена пелена. Утринната мъгла най-често се задържаше над Алкатраз и Ейнджъл Айланд. Понякога ги скриваше изцяло, друг път създаваше илюзията, че те висят във въздуха, сякаш кацнали върху облаците.

Внушителна и непрекъснато променяща се панорама, чието наблюдение се бе превърнало в ежедневен ритуал за Фейн. Сутрин се събуждаше с нея, готов за всякакви изненади. Не пропускаше да й се наслади и вечер, преди да заспи.

Домът му не беше сред най-импозантните в квартала, ала за сметка на това беше голям и удобен. Обитаваше го едва от три години, но въпреки това той беше наситен с много ярки спомени, най-вече свързани с Дейна. Толкова продължи краткият им съвместен живот.

Парите не бяха негови, а на Дейна. Престана да се тревожи за мнението на хора от определени кръгове по този въпрос приблизително по времето, когато престана да се тревожи и за слуховете, които го свързваха с убийството на Джак Бланда. Всъщност Джак се беше простил с живота единствено благодарение на себе си, но Фейн не можеше да попречи на хората да имат друго мнение по въпроса. Истината беше, че точно Джак се беше оженил за Дейна заради парите й. Докато Мартин беше имал късмета да се влюби в нея.

Той вкара колата в настлания с тухли паркинг, скрит зад висок, обрасъл с лози зид. Отвори вратата от ковано желязо и пое по каменната пътека с палми от двете страни, която водеше към главния вход. Къщата представляваше смесица от различни стилове. Червени тухлени стени с каменни трегери, плочест покрив. Претърпяла няколко основни промени, тя постепенно се беше превърнала в неподлежащ на класификация уникат. Фейн я харесваше.

Окачи шлифера си във фоайето, прекоси широкия коридор и влезе в дневната. Запали две-три лампи и се насочи към кухнята.

Хвърли няколко кубчета лед в широка чаша, поля ги със скромна доза „Гленфидих“ и се върна в дневната. Спря в средата на просторното помещение, отпи глътка скоч и се опита да събере мислите си. Беше се върнал в дневната без определена цел, подчинявайки се на навика. Огледа се наоколо.

Книгите по фотография бяха разпръснати навсякъде, повечето отворени. Няколко лежаха на пода, други на канапето. По рождение любознателен и надарен с неутолимо любопитство, той периодично потъваше в различни занимания, търсейки и откривайки незабележими за останалите хора връзки и взаимоотношения.

От фотография се интересуваше още като студент в Бъркли, но през последните пет години насочи цялото си внимание към фотопортретите. Тази страст се роди още докато беше служител в ОСР и разследваше случай, свързан със сведенията на няколко информатори, укриващи се в различни тайни квартири. Един от тях обитаваше малко бунгало в Ръшън Ривър Вали. Той не се появи на насрочената среща и Фейн отиде да го търси в усамотената къща. Откри го мъртъв, легнал на пода, сякаш бе заспал, заобиколен от четирийсет и седем снимки, всичките портрети на бебета, юноши и младежи.

Беше се самоубил с водка и хапчета. В първия момент Фейн си помисли, че е педофил, но после, след като разгледа внимателно подредените в кръг около тялото снимки, установи, че всички до една са негови — от най-ранна възраст до съзряването.

Разстроен от това откритие, Фейн остана близо час в компанията на мъртвия информатор, разглеждайки снимките. По неизвестни причини се почувства длъжен да изследва всяка една от тях поотделно, спазвайки реда на подреждането им. От тях го гледаше променящото се лице на подрастващо момче. Отначало не забеляза нищо, но после постепенно откри обединяващите черти — леко сбърчени, издаващи безпокойство вежди, наченки на свенлива усмивка, плашещо празен поглед, мимолетно щастие, предполагаемо отнемане на невинността.

Защо беше запазил тези снимки? Защо се беше обградил с тях преди смъртта си? Какво ли си бе мислил, докато ги бе подреждал в последните мигове от живота си и си бе спомнял за момчето, което някога е бил? Тези въпроси го измъчваха седмици наред след инцидента.

Някъде по това време започна да събира книги по художествена фотография — най-вече такива, които имаха отношение към фотопортретите. Не се интересуваше от възрастта, пола, националността или етническата принадлежност на субектите. Важни бяха единствено лицата им, които носеха цялата информация, от която се интересуваше. Те имаха своя собствена история, бяха прозорци към загадъчната същност на всеки индивид.

Фейн нямаше представа дали разбира онова, което виждаше в лицата. Знаеше само, че иска да ги гледа, защото това някак го сближаваше с тях. Постепенно събра купища книги по темата. От време на време сваляше някоя от лавиците и я прелистваше в продължение на часове.

Преметна сакото си на облегалката на близкия стол и понесе питието си към френските прозорци, от които се излизаше на терасата. Отново валеше. Или по-скоро ръмеше. Погледна към светлините на Голдън Гейт вдясно, после сведе очи към яхтеното пристанище в подножието на планината. С течение на времето човек вероятно свиква с гледката, колкото и прекрасна да е тя. Но никога не се уморява от нея.

Мислите му отново се насочиха към Вира Лист. Безспорно интелигентна, но уплашена до смърт жена. С невероятно интересна история и дръзки намерения. С неизбежни проблеми по отношение на конфиденциалността. Не го каза открито, но Фейн остана с впечатлението, че няма да получи възможност да се запознае с Елиз и Лори. Тя не желаеше пациентките й да разберат какво се случва с тях, но това трябваше да се промени.

Разбира се, той не засегна тази тема. Вира беше достатъчно стресирана от ситуацията, в която беше попаднала, почти на ръба на паниката. Обсъждането й трябваше да остане за по-късно.

Като цяло тя му направи впечатление на жена, която умее да развива идеите си. По всичко личеше, че разбира в какво се е забъркала, и не се повлия от деликатните му предупреждения. Може би психоаналитиците умеят да четат между редовете по-добре от обикновените хора.

Явно беше решила да предприеме нещо още преди да потърси помощ от Шен Морета. Никакви негови действия нямаше да я разколебаят.

Извади телефона от джоба си и набра номера й.

— Какви са плановете ви за сутринта?

— Имам една среща за десет… — започна тя, после замълча и побърза да се поправи: — Не, всъщност вече я отмених. Заета съм следобед, след един…

— Много добре. Трябва да свършим някои неща.

Наближаваше единайсет вечерта, когато той приключи със записките от разговора си с Вира Лист. Затвори файла и обърна гръб на компютъра. Погледът му улови отблясъците, които хвърляше самолетният модел на бюрото. Стар Бийчкрафт С-12Ф „Хюрън“. Беше пилотирал такъв самолет едва осемнайсетгодишен, пренасяйки някаква контрабанда до венецуелския остров Маргарита. До модела лежеше къс от коралов риф, който му беше спомен от остров Бонер.

Стаята беше пълна със спомени, но нямаше нито една снимка на Фейн с когото и да било. В лявата част на бюрото му бяха намерили място фотографиите на три жени: майка му, на не повече от двайсет и две, на фона на планината Кадо в Тексас; младо момиче с велосипед под арката на Садър Гейт в Бъркли и Дейна, изправена под бугенвилиите на терасата — някъде около половин година след като сключиха брак, продължил едва четиринайсет месеца.

И трите се усмихваха.

Но вече ги нямаше.

Спря поглед на всяка една от тях, но само за секунда. Дейна беше починала преди малко повече от година, другите по-отдавна. Но болката беше твърде силна, за да си позволява прекалено дълго да мисли за тях. Особено пък в този час на нощта. Преди време го правеше, но това едва не го съсипа. Днес вече се беше научил да подбира по-здравословни мисли за безкрайно дългите нощни часове.

Изгаси осветлението и отнесе празната чаша в кухнята. Остави я в мивката и погледна през прозореца.

Почти несъзнателно се насочи към тихата трапезария с прекрасна гледка към залива, запазила спомените за много задушевни вечери. Прекоси я бавно и пое по коридора, който водеше към френските прозорци на терасата. Излезе навън и се изправи под навеса, от който капеше вода.

При хубаво време двамата с Дейна, навлекли топли пуловери, имаха навик да излизат на терасата с бутилка вино и купичка маслини. Прибираха се едва когато унищожаваха маслините, а в чашите не оставаше нищо. Разговаряха за какво ли не. И двамата имаха богато минало, и двамата очакваха много неща от общото си бъдеще. Бяха готови да го обсъждат до безкрайност. Господи! Нима можеха да са толкова наивни след всичко, което всеки от тях беше преживял?

Обърна се и бързо се прибра вътре. Влезе в дневната с мисълта да отдели още малко време на книгите по фотография. Но вътре цареше мрак. Идеята да запали осветлението изведнъж му се видя по-малко привлекателна от възможността да остане на тъмно. По пода се прокрадваше тънък лъч светлина от уличните лампи, идващ от коридора в другия край на стаята. Тръгна натам.

Прекоси коридора, подмина кабинета и влезе в спалнята. Нейните прозорци също гледаха към терасата.

Съблече се и си легна. Очите му се заковаха в тавана, по който пробягваха тънки като паяжина сенки. Съжали, че се обади на Рома толкова рано. Биха могли да си поговорят сега просто за да убият част от безкрайните нощни часове. Тя със сигурност щеше да усети това негово желание, но нямаше да има нищо против. Винаги го беше разбирала.

Отново се замисли за Вира Лист. Странната ситуация, в която се беше озовала, несъмнено я изваждаше от релси. Но въпреки намеренията й да реши проблемите си с цялата решителност, на която беше способна, Фейн беше усетил в гласа й едва доловима нотка на обърканост. Тя отлично съзнаваше, че вече няма контрол над собствения си живот. Той се беше променил завинаги. А степента на тази промяна малко или много вече зависеше от Фейн.

Дъждът продължаваше да плющи на терасата. Чувството му за време и пространство най-после започна да се размива. А после изчезна.