Пол Харпър
Убийство без следи (22)

22

Рома седеше в колата си пред покрития гараж на Карл стрийт. Не след дълго запали мотора и последва старото волво на Силия Негри, което изскочи от портала и пое на изток към „Стениън“. Няколко минути по-късно Силия зави в една пряка и спря пред малко магазинче за хранителни стоки.

Рома изчака. По тротоара сновяха твърде много хора. Същевременно обаче тя нямаше никакво желание да осъществи контакт със Силия в колата или в дома й. Имаше голяма вероятност и двете места да са обект на подслушване.

Силия излезе от магазина и подкара по тесните улички в района на Кайт Хил. Дневната светлина бързо гаснеше. Рома реши да рискува, опирайки се на предположението, че Силия едва ли ще намери място за паркиране точно пред дома си.

Тук сградите бяха плътно една до друга, повечето от тях триетажни, във викториански стил, сред които обаче имаше и нови, ултрамодерни постройки. Силия спря почти на една пресечка от блока, в който живееше. Рома я подмина и паркира пред пожарния кран малко по-нагоре. Излезе навън, заобиколи и отвори дясната врата, преструвайки се, че събира багажа си от седалката. Обърна се в мига, в който Силия се изравни с нея под сянката на близкото фикусово дърво.

— Силия! — възкликна тя, сякаш приятно изненадана да я види.

Жената се обърна с усмивка, която автоматично се стопи, когато си даде сметка, че не я познава.

С поглед Рома насочи вниманието на Силия към калъфчето с лична карта, което държеше в ръка. Големите букви „ФБР“ се виждаха ясно.

— Аз съм Линда — представи се Рома.

Силия направи физиономия, сякаш се готвеше да изругае. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще побегне.

— Спокойно, отпусни се — хладно я предупреди Рома.

Недоумението в очите на другата жена остана.

Беше хубава, в жилите й очевидно течеше латиноамериканска и африканска кръв. Гъстата й къдрава коса беше прибрана на тила, на ушите й си поклащаха сребърни халки.

— Дръж се така, сякаш сме приятелки — добави Рома. — Не е нужно да привличаме вниманието.

— Какво става?

— Влизай в колата. Искам да ти задам няколко въпроса.

Силия надникна през отворената врата. Седалките бяха празни. Фактът, че тази жена бе сама, сякаш я поуспокои.

— Какви въпроси? — попита тя.

— Моля — покани я с жест Рома, но тя продължаваше да се колебае.

— Разполагаме с видеоматериал от снощното ти посещение в офиса на доктор Вира Лист — информира я с приветлива усмивка Рома.

Силия преглътна, прехвърли плика с покупки в другата си ръка и погледна надолу към тротоара.

— Мамка му — изруга тя и се качи в колата.

Поеха надолу по виещите се улички. Трафикът беше натоварен и колата бавно си пробиваше път към Майралома Парк в подножието на Форест Хил. Нахлуващата от Тихия океан мъгла ги погълна в началото на стръмната Таравал стрийт. Беше толкова гъста, че трудно се виждаше дори ярката неонова реклама на мотел „Сънсет“.

Рома паркира отпред и я поведе към рецепцията. Покупките останаха в колата. Нощният дежурен едва-едва ги погледна и отново насочи вниманието си към включения телевизор. Спуснаха се по външните стълби и се насочиха към подредените отзад бунгала.

Рома почука на номер 26, после отвори вратата и влезе.

— Здрасти — изправи се Фейн, приближи се към Силия и й показа личната си карта. — Аз съм Таунсенд.

Сакото му беше преметнато на облегалката на близкия стол.

Очите на Силия бегло се плъзнаха по картата и се взряха в лицето му.

— Там има кафе — каза той и посочи нощното шкафче.

Тя поклати глава и насочи вниманието си към лаптопа на леглото. Фейн се наведе, докосна един клавиш и на екрана се появиха записите от видеокамерите в офиса на Вира Лист. Пет минути по-късно натисна още един клавиш и лицето на Силия замръзна в кадър.

Силия не беше помръднала, откакто влезе. Фейн премести един стол и я накара да седне, после бутна лаптопа и се настани на ръба на леглото, на крачка от нея.

— Това нещо не ми направи особено впечатление — заяви той, кимайки към компютъра.

— Да, бе — скептично го изгледа тя.

— Казвам ти истината — въздъхна той, отпи глътка кафе и добави: — Защо не ми разкажеш за какво става въпрос?

Силия стрелна с очи Рома, която разбъркваше кафето си, без да сваля поглед от нея.

— Е, предполагам, че съм се забъркала в нещо гадно, след като ФБР е инсталирало камерите си в онзи офис — въздъхна Силия и сведе поглед към кувертюрата на леглото. Помълча известно време, после кимна към лаптопа и добави: — Това беше второто ми посещение там. Предполагам, че това ви е известно.

Фейн не си направи труда да отговори.

— Преди пет-шест седмици този човек ми се обади в службата — продължи тя. — Аз работя в компютърната зала на Медицинския център на Калифорнийския университет в Сан Франциско. „Неволно сме си разменили компютърните чанти“, каза той. Същата сутрин се бях отбила в претъпкана с хора пекарна, където сигурно бяхме объркали чантите.

Нямаше как да изляза от работа. Той предложи да се видим вечерта, да ме покани на вечеря и да поднесе извиненията си. Съгласих се. Срещнахме се в грил ресторанта „Сан Хуан“ в Нои Вали.

Представи се като Робърт Клайн. Готин тип, страшно забавен, някъде около четирийсетгодишен. Каза, че се занимава с недвижими имоти. Брокер на големи и скъпи резиденции, приемал само с предварително записване.

— Направи ли опит да включиш компютъра му по-рано през деня? — обади се Рома.

— О, да. От любопитство. Но се оказа блокиран. Както и да е. Оттогава насам се видяхме още няколко пъти. Нищо сериозно. Каза, че е разведен, и то два пъти. Без деца. Не търсеше нова връзка, аз — също. Всичко беше наред.

— Даде ли ти телефона си? — попита Фейн.

— Не. Обясни, че вторият му развод все още не е приключил, а жена му го дебнела. Затова не давал телефона си на никого. — Тя сви рамене. — Както и да е…

— Значи той те търсеше, така ли?

Тя кимна.

— Покани ли те в дома си?

— Не. Дори не знам къде живее. По същите причини. Предполагам, че се крие от адвокатите й.

— Значи се е появявал, когато пожелае, така ли? — попита Рома. — А ти нямаше нищо против?

— Естествено. Вече споменах, че той е интелигентен и много забавен, а никой от двама ни не търсеше нещо по-сериозно. Беше приятно, защото и от двете страни нямаше никакви очаквания. Освен това той плащаше.

— Всичко това не ти ли се стори малко странно?

Силия спря очи върху лицето на Рома.

— Защо, трябваше ли? — Малка пауза, после: — Всъщност какво се е случило?

— Ти очевидно си се задоволила с оскъдната информация за живота на този мъж.

— Виж какво, този град е пълен с мъже без биографии. Ако не се задоволявах с онова, което ми предлагат, вероятно щях да живея като монахиня.

Рома само кимна.

Силия премести очи към Фейн.

— И тъй, след като сте от ФБР, значи не работите за бившата му съпруга… — Пауза. — Което означава, че се е забъркал в нещо сериозно.

— Всъщност интересува ни какво си търсила в онзи офис — сухо поясни Фейн.

— Май нямате нищо друго, освен кафе, а?

— Имаме вода.

— Наоколо трябва да има автомат за безалкохолни.

— Искам да чуя деловото му предложение.

Силия се замисли. Очевидно търсеше начин да се измъкне от тази история. Тя отпусна рамене и поклати глава.

— Робърт открил, че жена му ходи на психоаналитик — неохотно започна тя. — Искал да разбере какво споделя с него и наел частен детектив, за да проникне в офиса и да копира досието на съпругата му. Но онзи не успял да се справи с паролата и Робърт ме помоли аз да свърша тази работа.

— А защо не я е свършил сам? — попита Рома.

— Той също няма понятие от компютри.

— За разлика от теб, така ли?

— В службата се занимавам именно с това — слагам пароли на медицинските досиета. Разбира се, имам и известни хакерски познания, просто за всеки случай.

— И ти прие просто ей така? — вдигна вежди Рома.

— Не. Бях доста шокирана. Казах му, че е луд. Но той продължаваше да настоява. Обеща да ми обясни къде точно да търся. Трябвало само да вляза, да копирам информацията и да се измъкна обратно. Накрая добави, че ще ми плаща за всяко проникване.

— Това ли промени нещата?

— И още как. Възнаграждението беше колкото седмичната ми заплата.

— Наистина ли?

— Реагираш точно както реагирах и аз — намръщи се Силия. — Казах му, че ще си помисля, но той вече знаеше, че ще приема. Просто нямаше как да откажа толкова пари.

— Колко често трябва да го правиш?

— Веднъж седмично.

— Значи имаш почти цяла седмица до следващия път — отбеляза Фейн. — Срещаш ли се с него след това?

— Не. Оставям флашката в предварително уточнено скривалище — като в шпионските филми. Всеки път на различно място.

Фейн помълча известно време, без да сваля очи от лицето на Силия. После се изправи и тръгна към вратата.

— Трябва да проведа един разговор по телефона.

Излезе на осветената от мъждива крушка веранда. Този тип явно си го биваше. От Силия нямаше да научат много. Тя се беше запознала с Робърт Клайн, но за съжаление такъв човек просто не съществуваше.

Спря пред автомата за безалкохолни в началото на стълбището, набра Боби Ноубъл и го помоли да провери името Робърт Клайн.

— Тоя хич не си губи времето, да го вземат мътните — промърмори Боби. — Май умишлено използва инициалите Р и К.

— Може би. Работата е спешна, Боби.

— Добре, ясно. Засега нямам никакъв късмет с другите имена. Попаднах на един Франк Крей от Интерпол в Буенос Айрес, но той си е там, на място. Същото е положението и с някакъв Брайън Клайн, агент на ФБР от Детройт.

— Сам спомена за инициалите Р и К, но малките имена, които току-що ми съобщи, започват с Ф и Б. Май ще се наложи да търсиш само инициалите Р и К, в този ред…

— Добре. Започвам веднага.

Фейн купи бутилка пепси от автомата и се върна в бунгалото. Силия крачеше напред-назад с угрижено изражение. Той й подаде бутилката.

— Силия ще ни помогне — съобщи му Рома.

— Хей, не мога да го направя! — почти се задави с пепсито младата жена.

— Не е чак толкова сложно — успокоително подхвърли Фейн.

— Не мога да повярвам на ушите си! — заяви Силия със задавен от вълнение глас. — Това е лудост! Нормалните хора не могат… Не могат да се хвърлят надолу с главата, просто ей така!

— Няма да вършиш нищо по-различно от онова, което си вършила досега — поясни Фейн. — И ще задържиш парите му.

Силия остави пепсито на нощното шкафче и стисна главата си с две ръце. Фейн знаеше, че тя прехвърля наум възможните варианти, но всички до един се сблъскваха със записа на видеокамерите. Тоест съзнаваше, че е прецакана.

Най-сетне Силия вдигна глава и попита:

— Колко дълго ще трябва да го правя?

— Не знам.

Това не беше отговорът, който тя очакваше.

— Виж какво — реши да й помогне Фейн. — Наистина си попаднала в капан, но има и една добра новина — ще получиш възможност сама да се измъкнеш от него.