Пол Харпър
Убийство без следи (10)

10

Лори Ча седеше в края на канапето, кръстосала крак върху крак. Единият от стилните сандали „Ферагамо“ на висок ток ритмично се поклащаше във въздуха.

— Кълна се, че не съм споделяла с никого тази малка фантазия — напрегнато рече тя. — С изключение на теб, разбира се… Но, ей богу, разиграхме я с него до последния детайл! Беше като някаква странна и налудничава халюцинация!

Беше гневна и уплашена. Вече няколко дни поред не можеше да се освободи от напрежението и това й личеше. Вира търпеливо чакаше. Искаше повече. Искаше всичко, което Лори Ча можеше да си спомни.

Жената срещу нея трепна, кракът й престана да се поклаща. Очите й бяха извърнати към вътрешния двор, но не виждаха нищо. Застина неподвижно като сърна, която се ослушва.

Кракът й отново започна да се поклаща и безпокойството й се завърна.

— А после той просто заспа. Като трупясал. — Тя поклати глава и черните й очи пронизаха Вира. — Боже, колко бях ядосана!

Лори Ча беше изумителна красавица, пето поколение американка от китайски произход, израснала в семейство от средната класа. Притежаваше магистърска степен по международна политика от Станфорд, безупречна фигура на модел, богат съпруг и съсипана психика. Дори цял живот да ходеше на психоаналитици, пак нямаше да се оправи.

Тя вдигна чашата с вода от страничната масичка, отпи малка глътка и я върна обратно.

После разказа на Вира как е надникнала в портфейла на Крей, преди да си тръгне, и как той се е събудил и за малко не я е хванал.

— На следващия ден потърсих името му в интернет — добави Лори. — Не открих нищо, дори телефонен номер. Но намерих адреса му. Живееше високо в планината, сред гористите каньони на Мил Вали. Това не ми донесе кой знае какво. Исках да науча повече. Успях да се въздържа почти цяло денонощие, но вчера скочих в колата и отидох да проверя лично.

Тя млъкна, поклати глава и се втренчи във Вира.

— Озовах се в един от каньоните — тихо продължи тя. — На два пъти се обърках. Беше страшничко в онези гори, но в крайна сметка го открих. — Отново замълча, тръсна глава и гневно повтори: — Открих го! Спрях на пътя и изведнъж се запитах: „А откъде да съм сигурна, че това е неговият дом?“ Някак не му подхождаше — обикновена селска къща сред гората. Нямаше нищо общо с човек като него.

Днес Лори не се нуждаеше от подканяне. Беше готова да излее всичко, което таеше в душата си.

— Върнах се в града и влязох в първата агенция за недвижими имоти, която се появи пред очите ми. Престорих се, че търся за купуване подобен имот с подобно жилище. Хората разгърнаха всевъзможни карти и регистри. След обстойна проверка се оказа, че къщата принадлежи на Филип Р. Крей.

Отново отидох там и почуках на вратата. Отвори ми жена на петдесет и няколко. Погледна ме много странно, като й казах, че търся Филип Крей. Оказа се, че той от шест месеца е в чужбина и ще се върне чак след година.

На въпроса ми как се казва, отвърна, че името й е Джени Кокс. Попитах я откога познава Крей. Тя каза, че изобщо не го е виждала, а просто е отговорила на обява за домашна помощница. После стана подозрителна и ми затвори вратата.

Лори се поуспокои, кракът й престана да се клати.

— Направих всичко възможно да проверя самоличността на този човек, но се оказа, че Филип Р. Крей просто не съществува никъде — добави с овладян глас тя.

Гневът й беше изчезнал. Спокойствието, което го замести, бавно се превръщаше в страх. Хладен, мрачен и вледеняващ страх.

— С кого, по дяволите, съм се захванала? — добави тя. — Защо той прави всичко това? Откъде знае толкова много за мен? И защо го знае? Какъв е смисълът? Сексът ли е причината? Но нима е нужно да се превръща в призрак заради един секс? Искам да кажа, че нямам нищо против да проявява дискретност, но се оказа, че той просто не съществува, по дяволите!

След като няколкократно беше на ръба на нервната криза, Лори най-сетне стигна до същността на историята. А запознавайки се с подробностите, Вира бавно осъзнаваше, че се изправя пред океан от проблеми. Безпокойството й нарастваше. Какво възнамеряваше да прави с разкритията си тази жена? Как щеше да се държи с мъжа, който не беше Крей?

— А тази работа с интуицията се превръща в нещо ужасяващо — каза на пресекулки Лори. — Той не би трябвало да я притежава, не би трябвало да е толкова близо до мислите ми.

Очевидно озадачена от потрепването на гласа си, тя примигна няколко пъти, борейки се да прогони напиращите сълзи. После грабна чашата и отпи няколко глътки вода.

— Какво мислиш да правиш? — попита Вира, но Лори беше твърде възбудена, за да даде смислен отговор.

Вира чакаше. Не беше сигурна какви трябва да бъдат следващите й действия, но беше наясно, че трябва да спре Крей, ако иска да запази доверието на Лори и дискретността на своите бележки. Помислете си, беше казал Фейн. Открийте начина.

— Какво мисля да направя ли? — преглътна Лори, опитвайки да се овладее. — Мисля да престана да се срещам с онзи откачалник! И да се моля на Бога да изчезне от лицето на Земята!

— Е, това едва ли може да стане — поклати глава Вира.

— За мен вече е станало!

— Това ли е най-добрият начин според теб?

— А защо да не е, по дяволите?

— Защото не е реално да се престориш, че той вече не съществува. Това не е решение.

— Ти шегуваш ли се? За какво решение говориш? Достатъчно ми е да не го виждам повече!

— Но няма как да си сигурна, че с това всичко ще приключи.

Лори я погледна въпросително.

— Искам да кажа, че да заровиш главата си в пясъка не е решение, а по-скоро бягство от проблема — поясни Вира.

— Нищо подобно! Зарязвам го и точка!

— Това не е решение.

— Някои неща в живота просто нямат отговор.

— Наистина ли? Как стигна до тази мъдрост?

Лори не отговори, защото не я слушаше. Съзнаваше, че няма решение. Че има сериозен проблем и че е уплашена до смърт.

Вира също се бореше с обзелата я паника. Беше на крачка от важна стъпка, но нямаше време да обмисли последиците.

— Какви са шансовете той да ти позволи да сложиш точка? — попита тя. — Наистина ли вярваш, че ще изчезне от живота ти просто защото не му вдигаш телефона?

Лори не отговори. Издължените й пръсти нервно опипваха кораловата гривна на китката й.

— Цял живот ще се страхуваш да не се сблъскаш с него на ъгъла или да не се окаже от другата страна на линията…

Лори не отговори. Елегантният сандал „Ферагамо“ възобнови ритмичното си движение. Дълбока отвесна бръчка разделяше красивите й вежди.

— Той ще продължи да ме преследва — констатира с тих глас тя. — Не знам как мога да му попреча. Нямам отговор на купища въпроси и това ще ме побърка. Мамка му, мамка му, мамка му!

Изведнъж се разплака, но без да променя каменното изражение на лицето си. Изненадващо обилни, сълзите свободно се стичаха надолу към брадичката й.

Вира стана, издърпа няколко салфетки от кутията на малката масичка и й ги подаде.

— Може би е време да кажеш на Ричард — внимателно подхвърли тя.

— Да не си луда?! — стресна се Лори. — Това никога няма да стане! Никога!

Облекчена, Вира предприе следващата си стъпка.

— Знае ли някой друг за тази история, освен мен?

— Глупости!

— Да си намекнала нещо пред някого? Пред близка приятелка?

— Ти шегуваш ли се? — рязко отвърна Лори, скрила лицето си зад салфетката. — Нямам такива приятелки, а и това не е връзка, за която бих споделила с когото и да било.

Вира замълча, оставяйки й време да се окопити.

— Ще ти трябва помощ — промълви след продължителната пауза тя, изненадана от онова, което се готвеше да направи.

— Само не ми казвай да наема частен детектив! — сопнато отвърна Лори. — Това е абсурд! Познавам една жена, която направи подобна грешка и ченгето започна да я изнудва!

Вира отмести поглед. Не искаше клиентката й да остава с впечатлението, че я притиска. Палмите зад прозореца бяха застинали под меката светлина на обедното слънце. Вслушваше се в тишината като музикант, проследяващ бавно затихващия акорд на инструмента си.

Лори подсмръкна. Вира отново я погледна.

— Нямах намерение да ти предложа частен детектив — промълви тя.

— Много мило, че си се замислила как да ми помогнеш. Нещо друго?

— Не бива да чакаш поредното обаждане на Крей. Трябва да направиш нещо…

— Това ми е ясно, Вира! — нервно я прекъсна Лори. — Само че не знам какво да направя. — Тя сподави поредната ругатня, скочи от мястото си и закрачи между двата прозореца, загледана към двора.

Вира бавно се присъедини към нея.

— Познавам човек, който може да ти помогне — промълви тя.

Ето, каза го. А това означаваше, че започва да пресича линиите.

Лори спря и се обърна с лице към нея.

— „Познаваш“, „може“ да ми помогне? За какво говориш, по дяволите?

— Познавам хора, които познават други хора — сковано отвърна Вира, опитвайки да налучка верния тон. — Но трябва да имам твоето разрешение.

— Никакви частни детективи!

— Този не е такъв.

— А какъв е тогава?

— Сам ще ти обясни. Но аз трябва да знам дали имаш желание да поговориш с някой, който… наистина може да ти помогне.

— Дискретен ли е? — погледна я изпитателно Лори.

— Да.

Лори светкавично започна да обмисля възможността. Забелязала това, Вира реши да не навлиза в подробности.

Пациентката й очевидно беше на края на силите си. Със зачервени очи и подпухнало лице. Вдигна салфетката пред носа си и се втренчи в нея.

— Как ще стане това?

— Трябва ми телефонен номер, за който си сигурна, че не се подслушва. Ще го предам на един мъж, който от своя страна ще се свърже с нашия човек.

Лори подсмръкна, без да сваля поглед от лицето на Вира.

— Дано да е добър — промълви най-сетне тя и започна да диктува номера.