Пол Харпър
Убийство без следи (37)

37

На разсъмване градът се оказа в плен на силния атмосферен фронт, който настъпваше от Тихия океан. Времето щеше да бъде лошо поне няколко дни наред. Всичко изглеждаше сиво и мрачно под гъстите, ниско надвиснали облаци. Ръмеше ситен дъжд. Фейн насочи колата си надолу по Стайнър стрийт.

Посетителите в кафенето „При Роуз“ бяха малко. Той си поръча закуска и звънна на Рома. Тя вече се беше свързала с хората си, които, изтощени от дългото дежурство, спяха на смени.

После се обади на Вира и й разказа за среднощната среща между Елиз и Лори.

— Рано или късно това трябваше да се случи — въздъхна тя. — Разбирам ги напълно. Но защо през нощта? — Помълча за миг, после рязко смени тона: — Това проблем ли е?

— Зависи от гледната точка.

— От моята не е… А ти какво мислиш?

— Всъщност не знам. След малко ще се свържа с тях и ще се опитам да разбера. Но не искам да разберат, че сме ги поставили под наблюдение. Любопитно ми е дали ще си признаят…

— А ако не го направят?

— Ще бъда доста обезпокоен.

— Защо?

— Планът може да бъде само един — отвърна Фейн.

— О, боже! — възкликнати. — Нима допускаш, че… Да им се обадя ли?

— Не, остави на мен. Ще те държа в течение.

Изчака да се прибере у дома и едва тогава позвъни на Елиз. Информира я, че снощи Крол е получил новите файлове, точно според очакванията. После й напомни да се придържа точно към уговорките им, в случай че Крол се обади. Тя се държеше спокойно, въпреки че в гласа й се долавяха тревожни нотки. Изобщо не спомена, че Лори е при нея.

После се обади и на Лори. Същата работа. С малката разлика, че поведението й беше необичайно плахо. И тя не спомена къде се намира, но Фейн не я попита нищо.

Обядва в кухнята. Испанско сирене, чабата, маслини и чаша „Мурведр“. Беше разтревожен от факта, че никоя от двете жени не спомена, че са заедно. Дали не пропускаше нещо?

Премести се в кабинета, пусна си „Три гносиени“ на Ерик Сати и разтвори фотографските си книги под сивата светлина на деня. Мечтателната музика на пианото звуча през целия дълъг следобед, прекъсвана единствено от кратките дъждовни бури и още по-кратките телефонни разговори, с чиято помощ следеше разположението на играчите. От време на време поглеждаше цветните точки по мониторите в дъното на стаята. Движение почти липсваше.

Надвечер смени музиката. Пусна си албума „Алис“ на Том Уейтс. После посегна към купчината албуми с портрети пред канапето. Но умът му продължаваше да блуждае далеч от книгите и музиката. И той като Вира не беше в състояние да спре да анализира подробностите. Те бяха интелектуално изкусителни като неясни сънища, очакващи своето тълкуване.

 

 

— Обажда се Рей.

Елиз стрелна с очи Лори.

— Рей?

Лори се вцепени насред стаята като подплашена котка. Намираха се в дневната кабинет до спалнята на Елиз. Току-що си бяха налели първите питиета за вечерта.

— Как си? — попита Крол.

Елиз не очакваше такъв въпрос. Това не беше в стила на Рей.

— Май се шегуваш! — жлъчно отвърна тя, изненадана от язвителността в гласа си.

Лори й правеше енергични знаци да включи високоговорителя.

— Какво? — сепна се Крол.

— Питаш ме как съм, така ли?

Настъпи кратка пауза, сякаш и той се беше оказал неподготвен. Представи си го как коригира мисленето си, използвайки съответните инструменти.

— Включила ли си високоговорителя? — подозрително попита той.

— Да — спокойно отвърна Елиз. — В момента подсмърчам, защото… защото съм разстроена…

— Плачеш ли?

В гласа му прозвуча по-скоро любопитство, отколкото загриженост.

Тя не отговори.

— Какво има? — попита той.

— О, за бога! — не се сдържа тя.

— Виж какво, ако все още си разстроена от…

— Все още?! Какво искаш да кажеш с това, Рей? Може би, че вече трябва да съм го „преодоляла“? Това ли искаш да кажеш?

Мълчание. После:

— Слушай… Какво става? Ти си просто… Какво се е случило? Не знам какво да мисля.

Елиз не отговори. Какво правеше, по дяволите?! Нямаше как да му обясни какво изпитва. Беше длъжна да се придържа към предварителния сценарий, който бяха изготвили в съответствие с изфабрикуваните бележки за фалшивия сеанс в кабинета на Вира. Трябваше да се коригира. Трябваше да демонстрира мрачно, самоубийствено настроение, а не гняв или враждебност.

В съзнанието й изплува атмосферата в кабинета на Вира, инструкциите на Таунсенд. Накарай го да се срещнете някъде, за да бъде засечен от хората на Таунсенд.

Но изведнъж, още като чу гласа на този мъж, Елиз изпита дълбока увереност, че той вече знае какво мисли и как се чувства тя. Даваше си сметка, че продължава да я манипулира, но същевременно изпитваше онова странно привличане. Беше бясна и същевременно парализирана от ужас.

— Рей… Аз не… Не мога да говоря за това… Просто е…

Замълча, изненадана и объркана от факта, че реагира по този начин. Беше й трудно да го нарича Рей, след като вече знаеше, че се казва Райън. Още по-трудно й беше да се придържа към измислените реплики, когато знаеше, че действителността е съвсем друга. Да се прави на отчаяна, когато беше бясна, наранена, озадачена и вцепенена от страх. Дяволите да го вземат! Защо не се бе обадил на Лори?! Тя можеше да изиграе подобна роля, тя беше в състояние да му определи среща! Защо, Господи?

Хвърли отчаян поглед към Лори, която беше зяпнала от изненада. Какво става? — питаха очите й.

— Не мога да го направя — промълви Елиз, колкото към Лори, толкова и към мъжа насреща.

Очите на Лори се разшириха от отчаяние и тя поклати глава. Трябва, Елиз! — крещеше цялото й изражение.

— Добре, няма проблем — успокоително рече Крол. — Но ние все пак трябва да поговорим. Аз трябва да разбера какво става. Дължиш ми това, нали? Ще ми помогнеш да го разбера…

Елиз замръзна. Никога досега не й беше говорил така — топло, искрено, прочувствено… Силна тръпка разтърси тялото й. Това беше емоционалната измама, чрез която я беше манипулирал през цялото време, още от самото начало на връзката им. Бе унизителна, жестока и шокираща.

— Елиз?

В гласа му прозвуча загриженост от озадачаващото й мълчание. И може би нещо като страх, че ще я загуби.

— Ние не можем да…

Лори се втурна към бюрото, грабна лист хартия и потърси нещо за писане.

— … да оставим нещата така… — довърши Крол. — Трябва да поговорим, да открием какво те разстройва толкова силно…

Лори рязко се завъртя и вдигна листа пред очите й с надрасканите набързо думи: ПОИСКАЙ СРЕЩА НА ПУБЛИЧНО МЯСТО!!! ФОАЙЕТО НА НЯКОЙ ХОТЕЛ!?!?!

— Елиз?

— Тук съм — преглътна тя.

— Хайде да се срещнем и да поговорим.

Дълга пауза.

— Къде?

— Имам предвид една къща. Тиха, на затънтено място…

— Не!

Пауза.

— Добре.

В гласа му се долови предпазливост.

— Къде предпочиташ да…

— На оживено място — отсече тя.

— На оживено място ли? Ами хубаво… Какво ще кажеш за…

— „Феърмонт“ — без колебание добави тя. — Във фоайето. Там има достатъчно уединени кътчета… където можем да поговорим.

Крол забави отговора си.

— Не разбирам… Защо трябва да е на обществено място? Никога досега не сме го правили…

— Защото… Защото не вярвам на себе си, когато… съм с теб.

Това май не биваше да го казва! Хвърли нов, изпълнен с отчаяние поглед към Лори, която й отвърна с енергично кимане.

Крол мълчеше.

— Добре — обади се най-после той. — Ще бъда там точно в девет.