Пол Харпър
Убийство без следи (12)

12

„Ламбет Корт“ не е място, до което се стига лесно. Именно по тази причина се спря на него. Представляваше малък анклав в лабиринта на Чайнатаун, до който се стигаше по извита пътечка, през вътрешен двор, тясна алея, тъмен коридор и стълбище с лепкави парапети. Най-накрая той се озова в отвратителен коридор, който вонеше на старо дърво и дезинфектанти.

Откри това място след няколко посещения в Чайнатаун, след което се свърза с Трейси Ли и й каза да наеме там стая за две седмици. Хубавото беше, че на подобно място човек можеше да пребивава седмици наред, без да бъде безпокоен. Даваха ти ключа и забравяха за теб — поне до момента, в който трябваше да ти поискат още пари или да те изритат.

Клиентите бяха хора, които искаха да бъдат оставени на спокойствие. Трейси щеше да бъде единствената, която има нещо общо с наетата стая. Никой нямаше да прояви интерес към нея, най-малко пък служителите на рецепцията на партерния етаж.

Беше живял под толкова много фалшиви имена и на толкова различни адреси, че вече не знаеше кой е всъщност. А и не му пукаше. Този начин на живот го удовлетворяваше. Единствено чрез него можеше да контролира реалността. Като класифицираше нещата. Само така можеше да оцелее и да запази здравия си разум.

Разбира се, случваше се понякога и да го загуби. От време на време. Но винаги можеше да го „възстанови“, ако надникнеше в отделните ниши, изградени в съзнанието му. В една бе мястото на шантавите неща, в друга — на разумните. Джо бе тук, Мери — там. Тези трябваше да бъдат най-отгоре, а онези — долу. Изваждаше ги само при необходимост. През останалото време ги държеше под похлупак. Нещо като броенето на картите в блекджек. Ако запазеше концентрация, всичко щеше да бъде наред.

Но в конкретния случай с двете жени имаше чувството, че прекрачва границата.

Почука на вратата с опакото на дланта си. Тя се открехна. Тревогата в очите й се смени с облекчение.

— Защо, по дяволите, избра това отвратително място? — попита тя, докато отваряше широко вратата.

Той й подаде книжния плик с бутилка джин „Танкерей“, тоник и две пластмасови чаши.

— Защото рискът е голям — отвърна той и огледа мрачната стаичка. В единия ъгъл имаше ниша с котлон и порцеланова мивка. На пет метра срещу нея беше банята. Тоалетната чиния се виждаше през отворената врата. — Трябва да поговорим. Имам нужда от повече дискретност за срещите, които предстоят.

— Няма ли най-сетне да зарежеш тази мания за тайнственост?

Това беше част от проблема с Трейси. Ставаше ленива, а знаеше твърде много. Рано или късно щеше да се издъни. Силия Негри беше готова. След внимателна подготовка от негова страна. Вече беше взела участие в една операция и се беше справила професионално.

През следващия половин час пиеха и си бъбреха. Той каза каквото трябваше, за да мине достатъчно време и за да й изглежда всичко естествено, както и за да може джинът да окаже своето въздействие. Търпеливо я изчака да отиде в тоалетната и ловко сипа в чашата й първата доза рохипнол.

Когато тя се върна, той подхвърли, че е крайно време да й увеличи заплащането, а тя от своя страна се почувства длъжна да му разкаже за някакъв мъж, който имал къща в Сонома. Към края на историята рохипнолът започна да действа.

Той й наля още едно питие, а тя дори не прояви интерес какво прави той в нишата, приведен над мивката. Нова доза рохипнол, този път още по-силна.

Наблюдаваше я внимателно, без дори да се преструва, че продължава да пие. След известно време се зае да почисти. Прибра своята чаша в книжния плик и изтри отпечатъците си от коктейлната лъжица, с която беше бъркал питиетата.

Рохипнолът я правеше меланхолична и нервна, потръпваща от страх. Той изчака още малко, а после реши, че е време да приключва. Забърка последното питие, без да става от мястото си, направо пред нея. В него, освен рохипнола намериха място валиум и ксанакс.

Тя го изпи, без да пита какво има в чашата, като послушно дете, което приема лекарството от баща си.

Изтекоха още петнайсет минути.

Тя вече беше толкова дрогирана, че не можеше да стане от мръсното канапе, за да отиде в тоалетната. Напика се направо там и озадачено огледа мокрите си дрехи.

После раменете й се смъкнаха, главата й клюмна. Наведе се напред и сякаш увисна в пространството под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Остана в тази поза изненадващо дълго, после се прегъна още повече и главата й опря в коленете.

Перфектно. Извитата под остър ъгъл глава затрудняваше дишането й. Нещата щяха да се случат по-бързо от очакваното. Той кръстоса крак върху крак, погледна часовника си и зачака.

Жената захърка. Само няколко минути по-късно дишането й се превърна в звучно стенание. Лекарственият коктейл бавно блокираше мозъка й. Централната нервна система изгуби способността си да управлява мускулите. Борбата за кислород превърна дишането й в шумно свистене.

После настъпи тишина.

Той чакаше. Тялото й потръпна, от устата й излетя задавена кашлица. Изтекоха още няколко минути. Той провери пулса й — първо на китката, после и на шията.

Трябваха му пет минути, за да заличи всички следи от присъствието си. После разпръсна хапчета навсякъде, включително и по пода.

Ако не се размиришеше, щяха да я открият най-рано след две седмици, когато изтичаше наемът.