Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мартин Фейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pacific Heights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
noldor (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
Elinor (2021)

Издание:

Автор: Пол Харпър

Заглавие: Убийство без следи

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 22.07.2011

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Shuterstok.com/David Clegg

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-269-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11592

История

  1. — Добавяне

15

Мартин Фейн дремеше. Колата се носеше в нощта с успокоително свистене на гумите.

Беше осемгодишен. Имаше на свое разположение цялата задна седалка. От радиото звучеше един от популярните кънтри хитове: „Помогни ми да преживея нощта“. Майка му седеше отпред, сгушена в прегръдката на баща му, който шофираше с една ръка. Восъчната тексаска луна препускаше заедно с тях над осеяната с мескит и кактуси равнина към далечната тъмна ивица на планината Кадо.

Майка му пригласяше на радиото. Баща му й прошепна нещо, тя се разсмя и го целуна по врата. Той обичаше да ги наблюдава в тази поза, притиснати плътно един до друг на предната седалка. Дори когато беше на седем години, той вече знаеше, че те са чудесна двойка, млади и щастливи. А тримата заедно бяха най-големите късметлии на света.

Майка му се обърна да го погледне. Той се престори на заспал, наблюдавайки лицето й през спуснатите си мигли. Тя протегна ръка и го потупа по крачето. Мартин я обичаше страшно много.

Тя се обърна напред, а той сънливо извърна глава към луната — лошата луна, която бе станала толкова ярка.

Фаровете на приближаващия се камион изпълниха купето със светкавици.

Събуди се три месеца по-късно със сълзи в очите. Нищо на този свят не беше в състояние да му донесе утеха. Най-много съжаляваше, че в онзи ужасен миг се беше престорил на заспал и не погали ръката й.

Боже Господи.

Очите му се заковаха в тавана. Нямаше никакъв преход между сън и действителност. Стана бавно от леглото, навлече халата и пое по дългия коридор към кабинета си.

Винаги беше притежавал способността да сънува ясно. Този сън постепенно го беше отвел до сегашното му състояние, а според някои хора и до развитие на необичайните му способности. Но за него това беше само състояние и нищо повече. А сънят не беше никакъв сън, а смайващо ярък спомен.

През деветте години след катастрофата той беше непознат на самия себе си — едно момче, чиято седемгодишна памет беше изцяло изтрита от тежкотоварния камион, който беше размазал колата им в онази нощ. Имаше откъслечни спомени за майка си, за невероятната обич, която беше изпитвал към нея. Но болезнената носталгия беше много по-силна от конкретните спомени за нея. Влудяващи спомени, разпокъсана смесица от лица и гласове. Понякога се питаше дали те не са просто израз на копнежа, който изпитваше. Последиците от катастрофата го запознаха с понятията желание, нужда и недоволство, а на мястото на изчезналата памет се настани този неясен копнеж, който не можеше да задоволи и нямаше как да се отърве от него. В известен смисъл се беше родил именно тогава — на седемгодишна възраст. Катастрофата се превърна в родилен белег. Тя беше всичко, което той знаеше за миналото си.

Но усещаше, че има още нещо, и страдаше от липсата му. Цялото съществуване на родителите му се побираше в кратките мигове на този сън, или спомен.

Фейн седна зад бюрото и си наля чаша вода от гарафата, която стоеше в ъгъла на плота. Отпуснат в креслото, той бавно отпи една глътка.

Ярките сънища се появиха, когато беше на шестнайсет. Смайващи, свободни, необуздани. В продължение на стотици нощи съзнанието му възстановяваше моменти от детството, умът му жадно поглъщаше липсващите подробности, сякаш животът му зависеше от тях. Сцените бяха изпълнени с могъщо, мъчително горчиво и поради това още по-желано съдържание. Понякога беше толкова разтърсен, че не беше в състояние да се надигне от леглото и да отиде на училище.

Преди тази нощ сънят дълго време не го беше спохождал, но той знаеше какво го беше пробудило: душевните травми на Елиз Кърин в „приютите“, за които беше споменала Вира Лист. Дори днес, след толкова години, Фейн също ги помнеше много добре с благодарност и мъка.

Семейството, при което живееше, когато се появиха сънищата, беше съкрушено от случващото с него. Но те нито разбираха какво е то, нито можеха да му помогнат. Бяха добри хора, но не бяха в състояние да вникнат в онова, което ставаше в душата на момчето. За тях то беше изтезание. Той не им се разсърди, когато се обърнаха към Обществената служба за защита на децата да му потърсят друг дом.

Но Мартин не желаеше да преживее поредното изтръгване от корените. Той вече беше открил своето семейство, завърнало се в сънищата му с ослепителни проблясъци на изгубената памет. През последната нощ, преди да бъде отведен в новия си дом, той безшумно се измъкна навън и изчезна в мрака. Беше на шестнайсет, свободен като вятъра.

Светлините на града придаваха млечен цвят на мъглата, която превръщаше в неясни силуети бугенвилиите по терасата. Фейн гледаше мъглата и в съзнанието му изплуваха спомените за първите години на независимостта, която си беше извоювал.

Те сложиха край на изолацията, в която живееше, и едновременно с това положиха началото на своеобразен процес на самоизграждане, който имаше всички шансове да поеме в погрешна посока. Но това не се случи. Оцеляването му се дължеше отчасти на късмета, отчасти на вродената му находчивост и отчасти на неочакваната щедрост на други хора. И до днес си задаваше въпроса кое най-много допринесе за изграждането на човека, в който се беше превърнал: изолацията в детството, изгубената памет или свободата в юношеските години, когато всяко взето решение сякаш зависеше от капризите на хвърлените зарове.

Разбира се, този въпрос изобщо не беше правилен. Животът никога не може да се разделя по този начин. Осъзнал това, той престана да си го задава.

Допи водата и остави чашата в края на плота. Нуждаеше се от още малко сън, но не му се щеше да се върне към познатия кошмар. В същото време нямаше настроение за четене или за разглеждане на албумите с портрети. Едва тогава се сети да погледне часовника. Беше 3:42 ч. сутринта. Рома и екипът й положително бяха приключили работата около офиса на Вира Лист и тя може би му беше изпратила съобщение.

Още вечерта беше изключил телефона си, който лежеше на бюрото пред него. Протегна ръка и го включи. Съобщенията бяха няколко, но той изслуша само изпратеното от Рома.

Изпита удовлетворение от ефикасността й и се зарадва, че ще се видят още сутринта. Харесваше присъствието й. Тя запълваше празнотата в дома му по начин, който трудно можеше да дефинира. Но когато си тръгваше, празнотата се завръщаше още по-осезаемо.

Трябваше да поспи. Може би Рома също си лягаше в този час на нощта. Господи! Беше крайно време да престане да мисли.

Прибегна до един изпитан способ за подреждане на мислите си. Потърси нещо, върху което можеше да се съсредоточи в полумрака. Форма, очертание, сянка. Очите му се спряха на черния филигран от бугенвилии на терасата, съзнанието му зачака появата на някаква асоциация.

Спомни си къщата в предградието Сан Анхел на Мексико Сити, където беше прекарал цяло лято по време на скитничеството, съпътстващо първите години на неговата независимост. Избра си една от онези нощи и започна да я реконструира в паметта си. Настойчиво и методично, детайл по детайл. В съзнанието му изплува елегантната градина, оградена с високи стени. Пътечките между тропическите растения, фонтанчето, пойните птички в клетки, колониалната архитектура, стаите, боядисани в различни цветове, картините, обзавеждането. Хладните плочи под босите му крака, слабото осветление в стаите, тихите гласове, неспокойната жена, която живееше там, татуираните в черно лозови листенца в основата на гърба й.