Пол Харпър
Убийство без следи (13)

13

Малкото магазинче се намираше в Норт Бийч, близо до Палм Али. Бизнесът на Уанда Пейс беше доста странен — тя предлагаше на клиентите си чуждестранни старинни шишенца за мастило и албуми със стари фотографии, запечатали всевъзможни човешки странности. Трите й най-големи придобивки бяха дошли от задните улички и битпазарите на Кайро, Хонконг и Мексико Сити.

Преди няколко години Уанда бе купила колекция фотографии от Пекин, собственост на известен адвокат от Сан Франциско. Човекът бил убит, преди да успее да й ги изпрати. По онова време Фейн все още работеше в Отдела за специални разследвания и разследваше адвоката по съвсем друг случай. Той помогна на Уанда да изчисти името си от всякакви подозрения за участие в престъплението, а после успя да й предаде предплатените албуми.

Оттогава Уанда имаше грижата да му осигурява малко уединение винаги когато имаше нужда. За час-два в задната стаичка на магазина. А тя през цялото време наблюдаваше улицата.

— Отдавна не сме се виждали — поздрави го тя с усмивка.

Той заобиколи цъфналите гардении в задния двор и се наведе да я целуне по бузата. Въздухът бе наситен с аромата на цветята.

— Оценявам жеста ти — каза той. — Таксито ще я докара тук всеки момент.

Уанда беше на онази трудна за определяне възраст, която предшества старостта. Беше слаба и бледа, облечена както винаги в една от стилните си вталени рокли. Къносаната й коса беше прибрана назад в небрежния стил от 40-те. Държеше се с грациозната самоувереност на жена, която умее да се справя с всякакви ситуации.

Влязоха в предната стая с голямо бюро, отрупано с вносните джунджурии. До прозореца с армирани стъкла беше окачена клетка в стил ар деко, в която тихо писукаха две лимоненожълти канарчета. На тесните стъклени лавици край стените бяха подредени стотици шишенца за мастило, които проблясваха на меката светлина.

Таксито спря до тротоара. Жената в него плати на шофьора и слезе.

— О, боже! — тихо възкликна Уанда. — Това ли е тя?

— Точно навреме.

Лори беше облечена в тясно прилепнала плетена рокля. Късо подстриганата й коса беше с цвят на оникс, устните й бяха аленочервени. Уличката се оказа твърде стръмна за високите й токчета и тя небрежно ги събу, опирайки се на вратата на таксито. После я затръшна и прекоси платното с обувките в ръка. Уанда я наблюдаваше с изумление.

Лори спря на тротоара, нахлузи обувките си и бутна вратата.

Фейн пристъпи напред.

— Аз съм Таунсенд — представи се той.

Лори кимна и се огледа. Очите й се спряха на Уанда, която бе навела глава и се правеше на заета.

Влязоха в по-голямата от двете задни стаички. Лори демонстрираше сдържано и едновременно с това малко нехайно поведение. Жена, която винаги обръща внимание на външния си вид, но в момента е заета с друго, отбеляза Фейн. Втората й природа беше отстъпила място на страха.

— Не си губите времето — подхвърли с едва доловимо подозрение тя, докато се настаняваха на двата стари дървени стола сред купчината празни кашони. Беше нервна, но не и притеснена.

— Казаха ми, че въпросът е спешен.

Тя кимна и го огледа внимателно, без да пропуска нито един детайл.

— Какво друго ви казаха?

— Че имате връзка, на която искате да сложите край.

Очите й се заковаха върху лицето му. Той чакаше, сигурен, че няма да има увъртания.

— Да се разберем още в самото начало — рече с твърд глас тя. — Не ви наемам нито да го ликвидирате, нито да го пребивате. Необходим ми е човек, който просто да ме отърве от него.

— Разбирам — кимна Фейн. — Нека първо ви съобщя тарифата си, а после ще решите дали си струва да ме запознаете със случая.

Предложи й разумна сума и плащане в брой. Тя прие веднага, а после започна да разказва.

Думите й бяха интересна комбинация между методичност и словоохотливост, очертаващи достатъчно ясно отношенията й с Крей. В тях прозираше непоколебимо желание да се измъкне от ситуацията, в която беше попаднала.

Когато свърши, ръката й се плъзна в елегантната чантичка и извади шишенце аспирин. Две таблетки бързо изчезнаха в устата й.

— Как организирате срещите си? — попита Фейн.

— Всякак — преглътна с усилие тя. — Това е част от играта. Винаги се обажда той. Определяме времето и мястото — най-често на някой платен паркинг, където оставям колата си. От там ме взема такси. — Замълча за миг и натъртено добави: — Точно както постъпихте вие.

— Къде се срещате?

— Вкъщи, в апартаменти. А понякога в хотели или мотели.

— Носите ли си джиесема?

— Не. Той успя да ми набие в главата опасността от джипиес проследяване.

— Но винаги оставяте колата си някъде, така ли?

— Винаги — кимна тя, а после подозрително попита: — Всъщност защо обсъждаме всичко това?

— Няма как да ви помогна, ако не знам кой е този човек. Името му не е Филип Крей. Ще ми е нужна снимка и пръстови отпечатъци — неща, които не може да изфабрикува като личната карта или шофьорската книжка. Налага се да го видите още веднъж просто за да имам шанс да се сдобия с тези неща.

— Страх ме е от него — поклати глава тя. — Не съм сигурна, че ще мога да събера сили да го видя отново.

— Заплашва ли ви?

— Не.

— Започва да става груб?

— Не е там работата.

— Значи понякога става груб, така ли?

— Не искам да обсъждам този въпрос — отвърна тя, избягвайки да го гледа в очите. Десният й крак започна нервно да се поклаща. — Грубостта няма нищо общо.

— А какво има нещо общо?

Тя явно се ядоса на въпроса, но си даде сметка, че това е част от резонното любопитство на човек, когото наема, за да я отърве от Крей.

— Вече ви споменах за начина, по който чете мислите ми — притеснено промълви тя. — Това е нещо ненормално, тръпки ме побиват от него. Не става въпрос за обща игра, която излиза от контрол, а за негова игра.

Елегантната й фигура и безупречното облекло изглеждаха съвсем не на място в разхвърляния склад. Нещо му подсказваше, че тя вече иска да си тръгне.

— Често ли му се обаждате?

— Напоследък да — кимна Лори.

— Защо?

— А вие защо искате да знаете?

— Защото ще се наложи да му се обадите още веднъж — поясни Фейн. — Трябва да разбера каква е умствената му нагласа. Имали някакъв проблем?

Лори отново се замисли, без да сваля очи от него.

— Да, добре — кимна тя. — Има логика.

После отмести поглед и леко прехапа долната си устна. Лицето й беше красиво, но в него имаше и нещо загадъчно, неуловимо.

Мълчанието се проточи. После тя най-сетне се овладя, извърна глава към него и колебливо подхвърли:

— В последно време играем роли…

Каза го, сякаш вече беше отговорила на въпроса му и можеха да продължават нататък.

— Роли?

Таунсенд нямаше как да знае за нейните размишления, увлечения и зловещата посока, в която се развиваше тази връзка.

Лори го изгледа неприязнено, очевидно недоволна от факта, че се налага да обяснява.

— Вижте какво — рязко започна тя, после си спомни, че се нуждае от него, и веднага смекчи тона. — Имам определени фантазии, които ние с него понякога разиграваме. Разбирате ли?

— Напълно — кимна Фейн. — Но аз искам да ми разкажете как точно го правите — разбира се, без мръсни подробности. Това има пряко отношение с избора на бъдещата ни тактика.

— Как точно го правим? — повтори тя.

Беше гневна, но го слушаше.

— Ако не действаме както трябва, той ще стане подозрителен. Трябва да ми помогнете, за да не се провалим.

Фейн предполагаше, че враждебното й поведение се дължеше на страха. Крей беше проникнал в съзнанието й много по-дълбоко, отколкото тя беше готова да признае.

— Добре, извинявайте — промърмори тя. — Би трябвало… Би трябвало да проумея това…

— Няма нищо. Ние с вас просто си говорим и се опитваме да осмислим ситуацията.

Тя кимна и сведе поглед към ръцете си, очевидно смутена от ненужно отбранителната си реакция.

— Добре.

Поклати глава, сякаш не можеше да повярва на думите си.

— По дяволите!

Изправи се. Нямаше къде да отиде в претъпканата с кашони стаичка, но явно не я свърташе на едно място. Направи няколко крачки напред, после се върна обратно. Скръсти ръце пред гърдите си и се взря в него.

— Става въпрос за игра. Която се развиваше постепенно. Невинаги беше така. Преди няколко седмици му описах четири от своите фантазии. Търпеливо, с всички детайли. Идеята беше той да си избере една от тях и да я развие. Научавах коя е тя още преди поредната среща. После я разигравахме. През цялата вечер, а понякога и до късно през нощта.

— Говорите в минало време — кротко отбеляза Фейн.

— При последната среща разиграхме последната постановка.

— Кога е нормално да се срещнете отново?

— Няма нормално. Обикновено той се обажда.

— А ще заподозре ли нещо, ако му се обадите вие? Днес, да речем…

— Не мисля — поклати глава тя и се облегна на някаква дървена каса.

— Как ще реагира, ако му предложите среща на някое публично място?

— Вероятно ще се учуди.

— В такъв случай трябва да измислим нещо по въпроса.

Лори кимна.

— Кога искате да го направим?

— Колкото е възможно по-скоро.

Пръстите на едната й ръка машинално заразтриваха китката на другата. Изопнатите й черти издаваха силно напрежение. Фейн се почувства неловко.

Вира му беше описала душевното състояние на Лори. Поведението й действително издаваше стрес. Може би беше по-близо до пълния срив, отколкото си мислеше той. Нямаше как да знае още колко натиск може да понесе тя, но това в крайна сметка нямаше значение, тъй като не можеше да й помогне. Трябваше да се задоволи с онова, което виждаше пред себе си.

Лори седна обратно на стола и приглади роклята си с точни и уверени движения.

— Трябва да сте наясно с нещо — промълви тя със странно спокоен глас. — Отначало връзката ми с този мъж беше съвсем нормална. Е, понякога прекалявахме… Но последните ни две срещи бяха… Не знам… Меко казано, откачени.

Раменете и издължената й шия нервно потрепнаха.

— Вярвах, че той ще се придържа към определени граници. А след като постигне подобно споразумение, човек се отпуска и скача в дълбокото. Нали и това е част от играта?

Тази жена е толкова объркана, че умът й почти не може да функционира, помисли си Фейн. По неизвестни причини Лори Ча не понасяше действителността. Докато фантазиите бяха нещо съвсем различно — те се управляваха по-лесно и я караха да се чувства по-удобно. Той подозираше, че отдавна е престанала да се пита защо го прави.

— Странни неща — замислено промълви тя, после млъкна.

Той не знаеше дали тя търси точните думи, или просто е изпуснала нишката.

— Понякога човек потъва в тях и никога повече не изплува…