Пол Харпър
Убийство без следи (21)

21

Блекбърито на Фейн изжужа точно в два и половина. Обаждаше се Вира, доста разстроена от току-що приключилия сеанс с Елиз. Помоли го да се срещнат в дома й на няколко пресечки от офиса й в Ръшън Хил.

Строена през трийсетте, сградата имаше вход с широк портал в испански колониален стил и преддверие с решетки от ковано желязо. Апартаментът на Вира на последния етаж се оказа ултрамодерен — подове от абаносово дърво, бледокремави стени и мебели с тапицерия в шоколадов цвят. Имаше стъклени лавици за книги, елегантни абстрактни скулптури върху каменни пиедестали и панорамна гледка към Алкатраз.

Настроението на Вира беше в тон с мрачния ден навън. Двамата влязоха в модерната кухня с блестящите уреди от неръждаема стомана, която изглеждаше безупречно, сякаш никога не е била използвана.

Вира беше сложила вода за чай, но Фейн отказа да се възползва от поканата й и тя изключи електрическата кана. Твърде угрижена и развълнувана, за да мисли за нещо извън тези прости действия, тя се облегна на шкафовете и започна да разказва за сеанса си с Елиз Кърин, приключил само преди час.

Докато я слушаше, Фейн бавно започна да проумява, че този сеанс е променил правилата на играта за Вира. В гласа й се долавяха напрежение и тревога. Явно ситуацията беше претърпяла решителна промяна. Жената беше на крачка от паниката.

— Този човек върши нещо наистина ужасно — обърна се към него тя. — Може би сбърках, че не им разясних истинското състояние на нещата.

Ако това беше опит да привлече вниманието му към своята дилема, той нямаше как да й помогне. Но я остави да говори, за да се освободи поне частично от напрежението. Изброяването на възможностите, всички без изключение мрачни, може би щеше да я успокои.

— Не забравяй да редактираш записките си от днешния сеанс — напомни й той.

— Защо? Той ще се появи най-рано след седмица.

— Може би ще промени намеренията си. Какво ще стане, ако пожелае веднага да разбере как са реагирали двете жени на последните му действия? Затова записките ти трябва да изключат всичко, което може да отговори на този въпрос.

— Но нали трябва да разбере, че те са разстроени от последните му действия? Може би иска именно това — да ги извади от равновесие, да ги накара да изпитат страх…

— В момента не съм склонен да му позволя това — поклати глава Фейн. — Няма смисъл да ускоряваме нещата, по-скоро трябва да ги забавим.

— А какво ще стане, ако неспособността му да ги изкара от равновесие го накара да изгуби търпение?

— Нека не се задълбаваме прекалено в неговите реакции. Все още не знаем достатъчно за намеренията му.

— Имам чувството, че… нещата изведнъж започват да се развиват бързо.

— Което означава, че трябва да направим всичко възможно да ги поставим под контрол. Затова записките ти трябва да съдържат факти, които ще ни спечелят време. Опитай се да разгадаеш намеренията му и направи всичко възможно да го забавиш.

Тя кимна и отмести поглед.

— Спомена ли на Елиз, че някой ще я потърси?

— Да. В момента е толкова разстроена, че ще ти бъде доста по-лесно, отколкото с Лори. Разбира се, ако се придържаш към същия сценарий — в смисъл че аз изобщо не те познавам…

— Можеш да бъдеш спокойна — кимна Фейн и измъкна джиесема от джоба си. — Ще ми разрешиш ли да отида в съседната стая? Трябва да предам името на един човек.

Тя разсеяно кимна, а той отиде в дневната, в която имаше огромна камина с облицовка от черен мрамор.

Позвъни на Ноубъл да го предупреди за новия псевдоним, а после се свърза с Рома и й обясни къде се намира.

— Снощи Елиз е прекарала нощта с него и е преживяла същия стрес като Лори — добави Фейн. — Явно нашият човек набира скорост. Направи така, че Бюкър и твоите хора да бъдат на място всяка нощ оттук нататък. Ще ти звънна веднага след като приключа.

Върна се в кухнята и завари Вира с лице, скрито между дланите й. За миг си помисли, че плаче, но когато тя свали ръцете си, очите й бяха сухи, а главата й учудено се поклащаше.

Стана му неудобно, че я наблюдава, и леко се размърда, за да привлече вниманието й. В следващата секунда тя вече се беше обърнала с гръб и наливаше вода в електрическата кана.

— Може би чаша чай не е чак толкова лоша идея — подхвърли той.

Тя кимна и включи каната.

Оттеглиха се в кабинета й с чаши в ръце, въпреки че съвсем не им беше до чай. Никъде в апартамента не светеше. Сгъстяващият се мрак изсмукваше цветовете от стаята, превръщайки всичко в пепелива мъгла.

Фейн извика на помощ цялата си деликатност, а после решително повдигна темата за убийството на съпруга й. Предварително й се извини, но случаят бе необикновен и той искаше да знае.

Тя изобщо не се изненада нито от осведомеността му, нито от директния му въпрос. Само кимна, помълча известно време и започна:

— Когато научих за смъртта на Стивън, аз наистина не разбрах за какво става въпрос. Детективът, който ми съобщи новината, беше много млад. Единствената мисъл в главата ми беше, че е твърде млад за подобна задача. Известно време след това имах чувството, че съм се превърнала в център на вселената. Не ме интересуваше нищо, освен всепоглъщащата мъка. Беше наистина непоносима…

— Кога се случи това?

— Тази седмица се навършват девет месеца.

— Нямаше ли арести?

— Мисля, че изобщо не са стигали дотам. — Тя се поколеба за миг и добави: — Но за да бъда честна, трябва да кажа, че изобщо не ме интересуваше дали ще хванат убиеца на Стивън.

— В смисъл?

— В общата схема на нещата аз нямам никакво отношение към понятията „арест“, „правосъдие“, „отмъщение“ или всичко останало, което се приближава до тях. Спокойно мога да продължа живота си и без тях. Просто приех, че го е ударила мълния и толкова. Толкова случайно и безсмислено ми се струваше това убийство.

— Това означава ли, че не си се интересувала от полицейското разследване?

— Абсолютно. Психическата и морална тежест за убийството на Стивън лежи върху плещите на онзи, който е натиснал спусъка. Аз нямам нищо общо с нея. Скръбта ми не се влияе от онова, което ще се случи с убиеца му. Между тези неща няма връзка. Същевременно знам, че скръбта ми не е уникална. Тя е специална само за мен и аз се опитвам да я задържа в себе си.

Тя замълча, но очите й останаха вперени в неговите. Сякаш им забраняваше да се отместят встрани.

— Ще ти кажа и още нещо — промълви тя. — Убийството на Стивън беше тежък удар за мен, но истинският ми морален сблъсък с безсмислената смърт се случи няколко месеца по-късно. И той нямаше нищо общо със Стивън.

Поднесе чашата към устните си, но не отпи.

— Изстинал е…

Фейн улови двойствения смисъл в думите й. Беше му непоносимо трудно да е свидетел на сдържаното й отношение към смъртта на близък човек. Едновременно с това прекрасно я разбираше. Дейна беше починала само няколко месеца преди Стивън Лист, но дори и сега, в този миг, той предпочиташе да се преструва, че храбро се е справил с този факт и се е дистанцирал от него, вместо да признае пред другите (а и пред себе си) колко близо е все още до него и колко остра е болката, която изпитва.

Затова не беше изненадан, когато Вира рязко смени темата. Направи го толкова добре и толкова логично, че всеки друг на негово място не би забелязал нищо.

— Брита Уестън беше моя пациентка в продължение на четири години — каза тя. — Една вечер отишла на кино сама. Често го правеше, особено когато ставаше въпрос за чуждестранен филм. Съпругът й не понасял субтитрите. След филма се качила в колата си и подкарала към едно отдалечено място в Президио, където погълнала огромна доза демерол и я поляла с водка. В краткото, но язвително предсмъртно писмо обвиняваше мен, че съм разбила живота й и съм я докарала до самоубийство.

Фейн беше изненадан, но замълча.

— Полицейското разследване потвърди хипотезата за самоубийство — продължи Вира. — Но аз останах безкрайно озадачена от този акт просто защото в сеансите ни, продължили с години, нямаше абсолютно нищо, което да загатва за подобни намерения. Никакъв аналитичен контекст, никакво предхождащо поведение. Дойде като гръм от ясно небе, не се връзваше с нищо…

По-късно имах възможност многократно да обсъдя обвинението в предсмъртното й писмо с мъжа й. В крайна сметка останах с впечатлението, че и той не го прие. Не разбираше смисъла му, както и аз. И двамата бяхме озадачени. То беше някак… ужасно обезпокоително.

Вира остави чашата на ръба на малката масичка до себе си и извърна поглед към залива. Алкатраз беше изчезнал. Валеше дъжд.

— Чувството за вина беше огромно, повярвай ми — промълви тя. — Какво бях пропуснала? Как беше възможно да допусна такава грешка в преценката си за нея?

Тя стана и пристъпи към прозореца. Той си спомни за срещата им в хотел „Станфорд“ преди два дни, когато беше постъпила по същия начин. Същата стойка, същият озадачен поглед, зареян навън.

Фейн изчака известно време, преди да зададе следващия си въпрос.

— Бих искал отново да се върнем към Елиз — каза той. — Струва ми се, че когато говориш за нея, в гласа и дори в подбора на думите ти долавям нещо особено. Нещо, което повдига въпроса дали и с нея поддържаш клиничната дистанция, с която се отнасяш към останалите си пациенти…

Вира не реагира. Не помръдна, не отмести очи от гледката в мрачния следобед. Фейн не беше в състояние да разчете изражението й. Продължителното й мълчание беше доста неочаквано.

Тя най-сетне обърна гръб на прозореца, върна се на мястото си и го погледна.

— Не бих казала, че съм изненадана от това наблюдение. Ти си изключително проницателен, действително не успях да се „дистанцирам“ от Елиз, както от другите. А отлично знаеш, че това е сериозно нарушение на едно от най-строгите правила в психоанализата.

— От онова, което ти разказах за Елиз, можеш да си представиш колко объркан е животът й. Но на практика той е далеч по-ужасен. Разбираш, че като психиатър и психоаналитик, аз непрекъснато виждам хората по този начин. Непрекъснато. Тя не е уникална, но работата е там, че за мен е именно такава. Казано иначе, тя е единствената ми пациентка, с която не мога да бъда обективна. Не знам защо. Много се борих, повярвай ми. Отдавна би трябвало да я насоча към друг специалист, но не го направих. Нямам сили да се откъсна от нея.

— Ще бъда още по-откровена с теб: давам си ясна сметка, че работата ми с Елиз е абсолютно непрофесионална. Дори съм ходила в дома й, и то няколко пъти, когато е имала нужда от мен. — Замълча, на лицето й се появи замислено изражение. — Тя се бори страшно упорито, смела е, но едновременно с това е изключително крехка… Не мога да бъда обективна с нея. И не искам. Нека Бог да ми прости, но тя буквално ми къса сърцето…

Фейн не знаеше как да реагира на това признание. Беше дълбоко изненадан от изповедния тон, но въпреки това имаше чувството, че тази жена му се доверява по един крайно необичаен за нея начин. Вира обаче не му даде много време за размисъл.

— Нямам представа какви са намеренията на този мъж — продължи тя. — Дори ти да успееш да го спреш, преди да е наранил някого, за мен никак няма да е лесно да живея с мисълта, че съм предала Елиз и Лори по този начин — след като умишлено съм превърнала живота им в ад.

Вира Лист вече плащаше цената, но никак не харесваше готовността си да го направи. Истината беше, че още от самото начало Фейн знаеше, че Вира подценява цената, която трябва да плати за решението си. Така постъпваха всички, изпитващи отчаяно желание да се отърват от проблемите си — поставяха надеждите си над реалността. Това бе едно от най-тъжните и същевременно прекрасни качества на човешката природа.