Пол Харпър
Убийство без следи (47)

47

Три месеца по-късно

Късно през нощта аз все още бях в кабинета си, приключвайки дълъг телефонен разговор с Рома, която бе в Ню Йорк, за да търси улики във връзка с ново предложение за работа, която все още не бяхме приели. Оставих слушалката и посегнах към оръфаната стихосбирка на Е. Е. Къмингс, когато телефонът отново иззвъня.

— Мартин, нали говорим по обезопасена линия? — попита Шен Морета.

Той отлично знаеше, че е така, но въпросът му означаваше, че предстои да ми съобщи нещо важно. Казах му да говори спокойно.

— Току-що ми се обади Паркър — поясни той. — Човек от „Ви Ес“ желае да разговаря с теб.

От доста време не бях мислил за „Вектор Стратеджис“ и, откровено казано, никак не ми се щеше да започвам отначало. Опитите ми да изхвърля от главата си онази операция с Вира Лист ми отнеха почти цял месец след смъртта на Райън Крол. След подобна задача винаги имам нужда от време за преориентация. За някакъв отрязък от време тя е всичко в живота ми, но после изведнъж престава да бъде такава. В случая с Вира Лист нещата приключиха само за седмица — една кратка, но безкрайно интензивна седмица, последиците от която не можах да преодолея дълго време. Нещо, което не ми беше особено приятно.

Междувременно двамата с Рома се включихме в други проекти, като този път действахме малко по-внимателно, стараейки се да разчитаме скритите между редовете нюанси. Обаждането на Шен ме върна към неприятните преживявания отпреди три месеца.

— Какъв човек? — попитах в слушалката аз.

— Важна клечка според Паркър. Един от големите играчи, който настоява за среща с теб.

— Защо трябва да приема?

Не бях очарован от перспективата за среща с някакъв играч от „Вектор“, дори действително да беше с високи позиции в корпорацията. От доста време имах чувството, че тези хора поставят под заплаха анонимността, която предпочитах и на която бях свикнал.

— За да получиш някои отговори.

— А защо изведнъж е решил да ми предлага отговори?

— Не знам, Мартин. Не ги ли искаш?

Въпросът му едва ли заслужаваше отговор. Замълчах, но Шен продължаваше да чака. Положението му, разбира се, беше доста деликатно. Той познаваше и двете страни в тези странни отношения, но беше принуден да пази в тайна имената на участниците в тях. Позволявайки му да действа като посредник, ние демонстрирахме един пред друг, че му имаме пълно доверие. Шен не би ме занимавал с този въпрос, ако не беше сигурен, че има основателни причини.

Представата ми за поведението на Шен беше максимално точна: той просто чакаше, сякаш ме беше попитал как възнамерявам да постъпя. Познаваше ме твърде добре и знаеше какво ще последва.

— Аз ще определя мерките за сигурност — казах.

— Добре.

Срещата се осъществи две вечери по-късно пред едно заведение на Пауъл стрийт, точно в началото на стръмния наклон към „Маркет“. Двамата с Шен бяхме използвали това място и преди при подобни ситуации. Аз вече бях заел мястото си на паркинга на върха на хълма, когато джипът на Шен изскочи от една пресечка по-надолу и спря под редицата фикусови дървета.

Мъжът, с когото имах среща, едва ли знаеше къде точно се намирам, но със сигурност допускаше, че съм някъде наблизо. Блекбърито ми изписука тихо. Шен ме информира, че ще предаде кодирания си телефон на човека до себе си, после настъпи пауза. Видях как приятелят ми слиза от ланд ровъра и се насочва по диагонал към кафене „Роксан“, където щеше да изчака края на разговора.

— Имате ли нещо против този начин на комуникация? — попита мъжът. Мек баритон, освободен от каквото и да било напрежение.

— Не — отвърнах. — Започвайте.

— Взаимната анонимност ме устройва — добави той. — Лесно ще я запазим, в случай че имаме едни и същи интереси.

Не схванах напълно какво искаше да каже, но той не ми остави време за размисъл.

— Моите хора са на мнение, че човекът, който сега е мъртъв, е разполагал с компютри, съдържащи компрометираща информация за нас.

Направи малка пауза просто в случай че проявя желание да се включа, но аз запазих мълчание.

— Когато този човек се появи при нас, той ни предложи своите… хммм, доста странни умения — продължи непознатият. — Знаете какво имам предвид, нали? Не ставаше въпрос само за миналото или за подготовката му. Такива хора имаме в изобилие. Той предлагаше нещо специално…

Замълча за момент, после колебливо добави:

— Не съм наясно какво знаете… Или какво сте открили в компютрите му. Разбирате ли ме?

— Имате предвид „специалните му умения“?

— Не, не.

— Може би експериментите му?

— Да, онези, които е извършвал в чужбина.

Неясните формулировки заплашваха да направят разговора още по-мъгляв, но никой от двама ни не прояви желание да ги изясни. Параноята е неразделна част от този бизнес. Прилича на постоянната, макар и невисока температура, която съпътства някои възпалителни процеси.

— Добре, точно това ни предлагаше — продължи гласът. — Разбира се, не за всяка ситуация. Системата му беше езотерична и сложна. Напълно зависима от прозренията му и от начина, по който разиграваше козовете си. Но едновременно с това беше изобретателно и умело измислена. А при онези обстоятелства, при които можеше да даде резултат, тя беше направо съвършена.

— Но офертата му предизвика разгорещени спорове. Имаше много „за“ и „против“. В крайна сметка все пак му предложихме договор — както на много хора с неговата подготовка и опит. Междувременно му възложихме една доста отговорна задача, но споровете по офертата му продължаваха.

Това вече беше новина. Нима във „Вектор“ са имали идеята да наемат един убиец? А и множественото число звучеше доста многозначително. Ако човекът насреща ми заемаше достатъчно висока позиция, за да участва в споровете за наемането на професионален убиец, аз наистина би трябвало да съм впечатлен. Не се съмнявах, че беше част от висшия ешелон на тази корпорация — може би един от пет-шестимата на върха, ако изобщо бяха и толкова.

— В крайна сметка мненията ни относно офертата му се разделиха — продължи гласът. — Аз останах на страната на онези, които смятаха подобни неща за недопустими, и загубих. Но спечелилите поискаха гаранции. Той беше практикувал уменията си само в онези специални обекти в чужбина, а те поискаха да докаже, че системата му може да действа и при „нормални“ обстоятелства. И той се съгласи.

— В хода на задачата, която изпълняваше, той установи, че съпругата на обекта посещава определен вид доктор. Той насочи вниманието си към нея и към още една жена. Каза, че би могъл да ги използва. Колкото и невероятно да звучи, нашите хора му дадоха зелена светлина.

Мъжът млъкна. Когато отново заговори, пролича, че е дръпнал силно от току-що запалена цигара. Доказателство за това беше струйката дим, която се изви над роувъра на Шен.

— Нека изясним нещо — обадих аз. — Искате да кажете, че сте били против назначаването на този човек на определена длъжност, или просто сте се противопоставили на специалните му техники?

Въпросът беше изключително важен. На практика го питах дали се е противопоставил на създаването на звено за убийства в рамките на „Вектор“, или само не е бил съгласен с методите на Крол.

Но непознатият не отговори, може би защото въпросът беше прекалено директен.

— Така започна всичко — продължи след кратка пауза той. — Ние държахме да се дистанцираме от този човек, за да избегнем отговорността при евентуален провал. Така и стана. Постигнахме желаното споразумение с него и после той изчезна. Престорихме се на дълбоко шокирани. Организирахме фалшиво издирване, което продължи няколко месеца. После го оставихме да потъне в забрава.

— Това означава ли, че управителният съвет няма представа за случилото се? — попитах аз.

Той отново замълча. Този път с очевидното намерение да провери дали не казва твърде много или прекалено малко. Решението му да проведе разговора с мен беше като ходене по въже. Всяко падане щеше да бъде фатално.

— В продължение на шест месеца нямахме никакви контакти с него — продължи той, отново пренебрегвайки въпроса ми. — Вече беше обработил жените. На нас ни оставаше да чакаме, за да видим дали нещата ще се получат така, както той ни уверяваше.

Не можех да повярвам на онова, което чувах. Не можех да повярвам, че го казва на мен. Настъпи нова пауза, придружена от още едно облаче дим над страничния прозорец на роувъра.

— После Морета ни свърза със своя приятел, от когото научихме, че някой е по следите на този човек и знае за връзките му с нас. И до ден-днешен не знам кой сте вие и защо сте го преследвали. Но това няма значение. За нас той беше като радиация, като нещастие, което всеки момент щеше да ни сполети. Затова накарах хората си да прекъснат всякакви контакти с него.

Нова загадка. Какво бях видял в дома на Райън Крол в нощта на убийството му?

Докато събирах мислите си, търсейки начин да получа по-конкретни отговори, от отворения прозорец на роувъра излетя ярка точка, която описа дъга и падна на мокрия тротоар. Непознатият беше изхвърлил фаса си.

— Това е всичко — каза той.

— Чакайте малко! — спрях го аз. — Не е ли по-добре да ми обясните защо поискахте този разговор?

Ново колебание.

— Нека да запазим анонимността си — отвърна накрая той. — Убеден съм, че това е най-добрата форма на контакт и за двама ни.

После телефонът замлъкна.

Останах на мястото си, опитвайки да схвана смисъла на чутото. Бях шокиран.

Вероятно беше направил някакъв знак на Морети, който излезе от кафене „Роксан“, изкачи стръмната улица до роувъра и седна зад волана. Стоп светлините примигнаха, после голямата машина се плъзна надолу и изчезна във влажната нощ.

В съзнанието ми изплува краткото определение на Даян Арбъс за същността на фотографията: „Тайна за друга тайна. Колкото повече ти говори, толкова по-малко знаеш.“

В крайна сметка необичайният разговор съдържаше много повече тъмни петна, отколкото светлина. Петна, съдържащи тревожни асоциации, които не можех да формулирам ясно. Бях в тази професия от доста отдавна, за да очаквам, че винаги ще мога да изтръгна някакви отговори от сенките. Усещах, че съм се забъркал в нещо много по-сериозно от всичко разкрито досега, но имах мрачното предчувствие, че никога няма да вникна напълно в събитията, разиграли се през онези пет дни с пациентките на Вира Лист.

В същото време си давах сметка, че времето е най-надеждният катализатор на прозренията. Понякога отговорите идват, когато най-малко ги очакваш, но друг път най-добрият начин да разпръснеш мрака е търпеливо да дочакаш да се развидели.