Пол Харпър
Убийство без следи (25)

25

Крол никога преди не беше постъпвал така. Но сега щеше да се върне, защото погрешната му стъпка (ако беше погрешна) неминуемо щеше да доведе до провал. Така че едно връщане за кратка проверка не беше кой знае какво усилие, ако в крайна сметка му спестеше гафа.

В два и половина през нощта уличката „Ламбет Корт“ изглеждаше още по-гадна в сравнение с душното пладне. Дъждовните капки превръщаха паважа в коварна пързалка, по която обувките му шляпаха на всяка крачка. Това беше мигът, в който той си позволи последната самокритика. Как бе възможно да се съмнява в себе си? Та нали беше използвал шибания стетоскоп?

Но… това вече му се беше случвало. Дори два пъти. В Кабул, а после и в Пешавар. Всички бяха сигурни, че жертвата е мъртва. Стояха и пушеха близо до трупа, без да му обръщат внимание, но изведнъж проклетият мъртвец се изкашля! И трябваше да го доубиват.

Да, беше присъствал на такива неща. И то неведнъж.

Тясната уличка беше тъмна и задушна. Измъкна малко фенерче от джоба си, стисна го в шепа и насочи синкавия лъч към вратата. После проникна в коридора и пое нагоре по стълбите, излъчващи мъртвата миризма на дългогодишни разочарования.

Почти нямаше шанс да срещне когото и да било, но дори това да се случеше, хората в тази сграда предпочитаха да извръщат очи към стената при случайни срещи в коридора.

Той спря пред вратата, нахлузи чифт тънки латексови ръкавици и пъхна ключа в ключалката. Миг колебание, после влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

Посрещна го непрогледен мрак. Фенерчето отново влезе в действие. Освети жената, която беше опряла чело в коленете си. Дългата черна коса покриваше голите й крака, сякаш за да я предпази от студа.

Добре. Той отлично знаеше, че е мъртва, но в главата му се появи един неизбежен въпрос: тогава защо, по дяволите, беше започнал да си мисли, че все още е жива? Беше търсил отговора дълго и безуспешно. И накрая стигна до заключението, че трябва да дойде и да провери. По дяволите! Неусетно се беше заразил от суеверността на Лори Ча, която беше проникнала в съзнанието му като опасен вирус.

А би трябвало да бъде обратното. Той беше проникнал в нейното съзнание, той й беше внушавал мислите, които в крайна сметка тя бе възприела като свои. Тя, а не той! Какви бяха тия глупави суеверия, които го бяха довели тук, за да види тази мъртва маймуна?

Той седна до масичката и погледна Трейси Ли.

В съзнанието му изплуваха далечни спомени. Първият път, в Пешавар…

В коридора прозвучаха стъпки и той извърна глава към вратата. Стъпките продължиха нататък и се стопиха в безкрайната тишина.

Разпитваше някакъв пакистански агент на „Интер Сървисис“, който беше прекарал доста време в Ню Йорк и говореше отличен английски. По време на разпита се изясни, че по някакви неясни причини човекът е посещавал и психоаналитик. Крол се свърза с колегите си в Ню Йорк и ги помоли да проникнат в кабинета на психоаналитика, да копират данните за пакистанеца и да му ги изпратят в Пешавар.

Пакистанецът се оказа двоен, а може би троен агент или просто бе превъртял. Беше толкова луд, че взеха решение да го застрелят. Но Крол се намеси и ги убеди да му го предадат. Разбира се, с обещанието, че в крайна сметка съдбата му ще бъде същата. Искаше да му отдели малко време. Останалите се съгласиха, тъй като им беше все едно.

През следващите няколко месеца Крол работеше с пакистанеца. От досието му при психоаналитика беше научил всичките му психически проблеми. Страховете му, ужаса. Човекът беше преследван от гадостите, които беше вършил. Срамуваше се от кръвосмешението в семейството си, терзаеше се заради нещастното си детство, заради фантазиите и отчаянието си. Изобщо заради всички мръсни тайни, които се преструваме, че не ние, а другите имат.

Крол изготви ужасяваща смесица от анализите и заключенията на психоаналитика. След два месеца съзнателно захранване на жертвата със собствените й кошмари той стигна до заключението, че е успял да изкриви и отрови съзнанието на пакистанеца дотолкова, че той би направил точно онова, което му кажеше Крол.

В един горещ летен следобед Крол го изведе от килията и го побутна към малкото вътрешно дворче, оградено от висок кирпичен зид. Седнаха на дървените столове в сянката на черницата. Босите крака на пакистанеца опираха в нагорещената пръст. Беше толкова смазан и отпаднал духом, че дори не обърна внимание на чистия въздух, който дишаше за пръв път от месеци насам.

Крол му подаде цигара, запали я, а после запали една и за себе си. Седяха и пушеха. Когато пакистанецът изпуши цигарата си, Крол извади беретата от джоба си и му я подаде. Мъжът би могъл да я насочи към него и да го застреля. Но вместо това той опря дулото в окото си и натисна спусъка.

Крол седеше неподвижно. Светлината на фенерчето беше насочена към тавана. Тялото на Трейси Ли почти не се виждаше, едва-едва очертано от студената разсеяна светлина.

Крол не помнеше колко време беше останал в душната пешаварска градина, забил поглед в мъртвия пакистанец, проснат върху горещата пръст. Беше като омагьосан. Даваше си ясна сметка за смайващото откритие, което бе направил. Човек можеше да бъде унищожен от собствените си мисли и чувства, стига някой да проникнеше в тях. Внезапно усети невероятната смъртоносна сила на вътрешния мрак в душата на всеки човек.

През следващите две години Крол повтори същия експеримент с още един затворник. После с трети, четвърти… Постепенно все по-ефективно използваше мрачните сенки в душите им и по-лесно ги убеждаваше да сложат край на живота си. Но всичко това се беше случило в екстремни условия, някъде в дълбоката пустош на Афганистан, Пакистан и други подобни места. В царството на кошмарите…

Дали беше възможно да го повтори и в „нормалния“ свят? — запита се той. Всички ние сме хора и нищо човешко не ни е чуждо, нали? Достатъчно е да сме честни със себе си. Мракът е тук, във всички нас. Достатъчно е да разчоплим коричката, позволявайки му да се процежда…

Крол насочи поглед към сгърченото тяло на Трейси Ли, застинало в гротескната поза на унизителна смърт.

Даваше си ясна сметка, че е на прага на революционно постижение. Преди общоприетото мнение бе, че само хората могат да бъдат живи бомби и хладнокръвни убийци. Сега всички знаеха, че това са глупости. Психиатрията и психоанализата навремето се възприемаха единствено като средства за лечение. Но един ден щеше да стане ясно, че и това е дълбока заблуда. Когато той най-накрая успееше да докаже, че е способен да манипулира съзнанието към самоунищожение, че е в състояние да обърне вътрешния непрогледен мрак на съзнанието срещу самото него, тогава щеше да владее напълно могъщата сила на психиката.

Очите му се спряха върху подутите глезени на Трейси Ли, после се плъзнаха нагоре, към закръглените и подпухнали от телесните газове рамене.

Да, той щеше да им докаже, че може да го направи. И тогава щеше да ги смае. Както неверниците, така и онези, които бяха склонни да повярват… Лори нямаше да му създаде трудности, но при Елиз нещата не стояха точно така. Разбира се, ако вече не се беше прецакал поради грешките, които бе допуснал при последните две срещи с тях. Но скоро щеше да разбере дали е така.

Дългата черна коса на Трейси Ли покриваше бледите й крака като изпълзяла от главата й сянка.