Димитър Мантов
Иван Асен II (8) (Цар и самодържец)

8.

Зимата сякаш бе решила да донесе на Иван Асен радост, каквато хората му отказваха.

Пухкав сняг застла земята. Валеше често и белите зимни простори изглеждаха празнични, необятни. Светлината на зимното слънце, което рядко се появяваше, беше мека, приятна, като блясъка на старо сребро.

Преди две седмици протостраторът Климент замина за Бдин да посрещне шествието на царевата годеница и да изпрати вестител, за да научи Иван Асен каква е бъдещата му съпруга.

„На ръст повече средна, отколкото ниска, с лице приятно и очи красиви, тя е твърде млада и свенлива. Щерката на болярина Живан, Момена, се е отличила и Ана-Мария е понаучила българската реч, макар и не твърде точно…“ — писа Климент.

На протостратора царят поръча още в Бдин да предаде първите сватбени подаръци на Ана-Мария: големи златни обици с тънка изработка, дълъг женски плащ от хермелин, широк златен пояс с тока от бисери и рубини.

Шествието щеше да върви край дунавския бряг и чак от Никопол да поеме направо за Търнов. Завчера Иван Асен заповяда на войводата Михаил с една стотица воини от търновския полк да отиде в Никопол да посрещне идващите с военни почести и да ги охранява до престолнината.

Сутринта вестоносец съобщи, че многолюдното шествие най-късно следобед ще пристигне в Търнов.

През последните месеци царят често се улавяше в мисли за Ана-Мария. Той знаеше само името й. Двамата пратеници, които ходиха в Естергом, не бяха успели да я видят и едва сега по описанието на Климента се опитваше да си я представи. Любопитство, примесено с нетърпение, тайно го измъчваше.

Никога преди Иван Асен не беше обръщал такова внимание на облеклото си, както сега. Сам избра плата за всекидневните си дрехи, поръча да му направят нови ботуши. Брадата му бе пораснала, станала бе по-гъста и царят често се изправяше пред кръглото огледало в отредената за царицата ложница, с гребенче от слонова кост грижливо сресваше брадата и мустаците си, оправяше с длани малко смъкнатите в краищата вежди.

В ложницата се носеше дъх на рози. Иван Асен изсипа цяло шишенце благоухание, та на Ана-Мария, още щом влезе, да й се стори, че е попаднала сред розова градина, да забрави студа и изморителния път. Тук, в затоплената ложница, той щеше за първи път да я помилва и прегърне…

С тия мисли Иван Асен се отправи към окрайнината на престолнината да посрещне годеницата си, щом му съобщиха, че първите конници от шествието вече се появили при Раховецката крепост.

Примас Василий чакаше царя при дворцовата врата. Следвани от боляри и духовници, двамата тръгнаха към Великата врата. Навсякъде пременени стражници вдигаха копия за поздрав. В града по улиците снегът бе разчистен, а стръмнините — посипани с пясък.

Василий се настани в шейната. Срещу него седнаха двама иподякони^[1], а царят яхна белия си жребец. Иван Асен бе сложил калпак от белка. Зимният му плащ от гръцко сукно имаше цвета на бял мрамор с тънички кафяви жички. По края плащът бе обточен с кожи от белка и подплатен с бял копринен плат.

След шейната на примас Василий се проточи двойна конна редица. Снегът по пътя бе утъпкан от нарочни конници, които рано сутринта три пъти ходиха до Раховец и се връщаха. На завоите стояха стражници, за да предупреждават случайните пътници навреме да се отстраняват, щом се зададе сватбеното шествие.

И най-дребните неща бе обмислил царят, ала в ума му все още нямаше приветствени думи към Ана-Мария. Какво ще й каже? Да седне ли при нея в шейната?

По стръмнината към Раховец двойната конна редица се разтегна, шейната на примас Василий изостана. Пръв Иван Асен стигна на височината и се спусна по надолнището. Зоркият му поглед откри в далечината, под крепостните стени, голямо тъмно петно.

„Те са!“ — смушка коня си царят и без да го е грижа за придружвачите му и за шейната на примас Василий, полетя към крепостта. С всеки миг той усещаше как ударите на сърцето му се ускоряват, как пред очите му тъмните редици се уголемяват и като че се откроява образът на Ана-Мария тъй, както Климент бе писал в краткото си писмо: „… С лице приятно и очи красиви, тя е твърде млада и свенлива“.

Иван Асен виждаше малка нежна фигура, живи очи, които пламтят със същото любопитство, което изгаряше и него.

Проечаха приветствени звуци на рог, конниците от охраната се дръпнаха и царят неочаквано се озова пред голяма закрита шейна. От другата страна на шейната Климент му се усмихваше и сочеше с глава.

„Тук е!“ — отгатна Иван Асен думите му.

Протостраторът се наведе, дръпна края на копринената завеса и повика на български:

— Велика господарке, покажи се, дойде твоят годеник!

Завесата се раздвижи, изшумоля и като прекрачи предната седалка, на широката дъска стъпи седемнадесет-осемнадесетгодишно момиче, облечено в кожух от хермелин. Тъмните коси на Ана-Мария, вчесани по средата на път и опънати назад, имаха слаб кестеняв оттенък. Очите й бяха тъмносиви, с игриви пламъчета.

Войводата Климент улови стремето и помогна на царя да слезе. Иван Асен искаше да скочи по момчешки, да сложи край на любопитството си, което сега стигаше своя връх. Той бързо мина край протостратора и като пречупи крак, подаде ръка на невястата си. Ана-Мария му се усмихна, цялата поруменя. Иван Асен, кой знае защо, не хареса устните й. Навярно за това, че бяха отпуснати, месести. Ала това беше само за миг, усети малките пръстчета в ръката си, целият изтръпна.

— Добре дошла, невясто… Ана-Мария…

Напоследък толкова често бе повтарял името й, такава музика откриваше във всеки звук, че сега Ана-Мария се удиви на тъй хубаво произнесеното й име, вдигна очи и му се усмихна още по-зачервена и смутена.

— Благодаря… господарю… мъж мой…

Неловко произнесените български думи се сториха на царя като песен на непозната птичка. Той се укори, че Ана-Мария веднага му хареса, че ако я постави до първата си жена, тя във всичко щеше да я превъзхожда, ала и тоя укор беше по-скоро за да отбие някакъв свой дълг към майката на дъщеря си, отколкото да пожали искрено за оная, „първата Ана“.

В това време дойдоха изостаналите по пътя царски придружвачи, а шейната на примас Василий, както се бе засилила, без малко не се блъсна в мнозинството. Старецът бавно слезе. Двамата иподякони застанаха от двете му страни и лекичко го уловиха под мишниците.

Иван Асен поведе невястата си към примаса и когато ги деляха само няколко крачки от него, обърна се към Ана-Мария, за да види дали и тя се вълнува.

Примас Василий отдалече очерта кръстно знамение и високо произнесе:

— Бог да ти донесе радост, спокойствие и дълголетие в новия ти дом, царице наша! Постоянствувай в усърдието си към създателя на света, бъди и сред нас христолюбива и добросърдечна! Амин!

Ана-Мария коленичи пред примаса и целуна десницата му, а Иван Асен склони глава и изчака старецът да го благослови.

В настъпилото безмълвие примас Василий поведе Ана-Мария към своята шейна. Царят бързо се метна на седлото.

Шествието тържествено потегли към престолнината. Снегът ослепително блестеше в очите.

 

 

Иван Асен бе отгатнал, че дъхът на рози ще се хареса на Ана-Мария. Още като прекрачи прага на ложницата, тя се извърна към царя. Устните й се събраха, а нослето й чак се разшири от жадното вдъхване.

— Тук ще живееш, Ана-Мария… — тихо рече Иван Асен.

Тя притича до малкия двоен прозорец и сега, когато бе снела пътния кожух, царят можа да види как невястата му стъпва леко и игриво.

В източния ъгъл на ложницата Ана-Мария забеляза иконостас с образа на света Богородица и изведнъж веселието й секна.

Тя скръсти ръце, коленичи пред иконостаса и зашепна „Патер ностер“. Дъхът на рози сега за нея не съществуваше, дори женихът й остана някъде далече. В мислите си тя още беше в Естергом, пак тичаше по тревясалите пътечки на острова, пак ходеше по залез на дунавския бряг да гледа как водата си мени цвета и слънчевите лъчи бавно угасват далече зад кръгозора.

Ана-Мария неволно изви глава, видя застаналия до вратата Иван Асен и изведнъж се изправи. Тоя млад тъмноок мъж с красива черна брадичка и бяло продълговато лице сега не й се стори, както в първия миг на срещата, недостъпен, затворен в себе си. Той беше нейният съпруг, с него тя можеше да сподели всичко.

— Иван… — изрече Ана-Мария името му и млъкна, засрамена от първото обръщение на сърдечна близост.

— Ана… Ана-Мария! — отвърна царят и тръгна към нея.

Протегна ръка, докосна рамото й, после ръката му се плъзна и се свлече чак до малката китка. Ана-Мария се засмя, неволно подаде и другата си ръка. Тъй, хванати за ръце, те като че се канеха да заиграят. Двамата се смееха, без сами да знаят защо.

Първа Ана-Мария отпусна ръце:

— Иван… Где мои вещи?

Дванадесет шейни със сватбени дарове изпращаше крал Андрей, а Ана-Мария в едно малко сандъче донесе любимите от детството предмети и подаръци. Пазеше гребенче от слонова кост с изрязани на него глави на страшни крилати птици, имаше една бродирана шапчица, която бе останала от „селската“ й носия. Преди две години, придружена от неколцина млади барони, тя отиде на истински селски празник. Там играха заедно със селяните и селянките, ядоха питки, намазани с мед. На тоя празник един приказлив старец, който продаваше глинени бъклици и паници, й подари пръстена кана. Гърлото на каната беше така стеснено, че приличаше на крушовидна човешка глава. С черни линии бяха нарисувани тлъстите бузи и дебелите вежди на мустакат ухилен чичко.

Сега тя си спомни за любимите неща в малкия сандък и изтича в ходника.

Иван Асен недоумяваше защо невястата му така бързо изскочи, ала догдето се двоумеше дали и той да тръгне след нея, Ана-Мария се върна в ложницата. В дясната си ръка държеше каната с изрисувания чичко и като се усмихваше, рече звънко:

— Виж, Иван… прилича тебе, да?

Тя продължаваше да се усмихва. Вдигна каната и започна да мести поглед, сякаш сравняваше царя с „чичкото“ витяз^[2].

— Само че мустаците му не са същите — отвърна Иван Асен, взе каната и я постави на застланото със скъпа копринена покривка ложе. После се наведе и прегърна Ана-Мария с лявата си ръка.

— Витяз мой… — продължаваше да се смее тя, ала изведнъж видя колко замъглен стана погледът на царя и млъкна.

Иван Асен обхвана с другата си ръка моминския стан и Ана-Мария примря в прегръдките му.

Мустакатият чичко от глинената кана, повален на ложето, с широко отворени очи гледаше царя и невястата му.

 

 

Още при Калояна българската църква беше свързана с Рим и макар че службата си остана същата, в разменените между Иван Асена и крал Андрей писма се стигна до споразумението Ана-Мария да бъде венчана от примас Василий по източноправославния обред.

Гощавката започна по обед, стъмни се, а краят й не се виждаше. Както винаги при царски празнини целият град бе осветен. Горяха качета със смола по кръстопътищата, край големите бъчви се трупаше народ.

Пищяха свирки и гъдулки, ручаха гайди. Студът караше играчите по-чевръсто да подскачат, хороводите по-бързо да водят хората.

Дотегнаха на царя песните, свирнята и честите наздравици. Искаше му се да се прибере с Ана-Мария в ложницата, да послуша как тя мило се опитва да говори на български, да подишат с нея мириса на рози.

Сега Ана-Мария му се усмихваше и когато дойде време да напуснат трапезата, той не се сдържа. Прегърна я.

Боляри, духовници, придворни — любопитни всичко да видят — придружиха царското семейство до ложницата. Начело вървяха двама телопазители с високи свещници в ръце. Пийнали боляри се блъскаха в ходниците. Някой дрезгаво извика:

— В радост живей, царю!

— В радост и щастие…

— В радост… — обадиха се няколко гласа.

По стар обичай женихът трябваше да внесе невястата на ръце в ложницата и Иван Асен не се бави нито миг. Вдигна Ана-Мария, а тя се улови за шията му, като че се страхуваше да не я изтърве.

— Здраво се дръж, господарке!

— Цял живот тъй го дръж, за шията! — разнесоха се викове сред избухналия на залпове смях.

Иван Асен бутна с крак вратата, прекрачи прага и пак с крак затвори.

Ана-Мария понечи да се отпусне на пода, ала той още по-високо я вдигна.

Тя зарови лице в косите му.

Царят приближи до ложето и внимателно, като че слагаше чуплив предмет, положи невястата си на меките постелки.

В ложницата светеше мъничка свещ. Досетлив слуга не беше запалил другите свещници и Иван Асен мислено му благодари.