Димитър Мантов
Иван Асен II (32) (Цар и самодържец)

6.

Двамата папски пратеници трябваше да бъдат заслепени от блясъка и величието на българския трон. Иван Асен не бързаше да ги приема, макар че се измъчваше от нетърпение. Чрез архимандрит Саватий съобщи на легатите, че ще ги чака в тронната зала след два дена в третия следобеден час.

Преговорите с Рим не бяха само духовна работа. Папата се грижеше за Латинската империя. Не свещеници и монаси, а първите боляри трябваше да присъства на приема.

И ето — тръбачите затръбиха пред северния вход на двореца, телопазителите в ходниците замряха неподвижни с копия в ръце. Болярите от синклита в златотъкани дрехи, с калпаци в ръце станаха от широките столове, наредени край двете дълги страни на залата. Патриарх Йоаким не присъстваше — така бе наредил царят. Духовният глава на българската църква бе получил своя сан от източните патриарси и от константинополския патриарх и за да не предизвикват папата, Иван Асен реши старецът Йоаким нито веднъж да не се среща с пратениците. За него ще казват, че е болен. Преговорите трябваше да се водят като между големи владетели. Това да се чувства и в най-дребните неща, дори в обръщението към пратениците.

— Епископът на Перуджия… Монсеньор Вилдхаузен — представи ги архимандрит Саватий, като пресрещна пратениците в средата на залата и се обърна към царя. — Носят писмо от апостолическия престол.

Вилдхаузен остана назад, за да даде възможност на своя по-старши брат да предаде писмото. Като бивш епископ на Босна Вилдхаузен минаваше за познавач на Сърбия, България и отчасти на Романия. С бръснато продълговато лице, по което личаха няколко белега от отдавнашни рани, и разцепена горна устна, той повече приличаше на стар наемен войник, отколкото на духовник. Вилдхаузен неприятно мръдна вежди. Стори му се, че Иван Асен прилича на статуя. В скъпата наредба на залата, в израза на лицата на болярите, както и в неподвижния поглед на царя бяха застинали спокойствието и самоувереността на голям владетел. Като че пратениците бяха излишна подробност — дошли, ще си отидат. Ала натежалите от злато дрехи, златната резба по трона и по столовете, безмълвните фигури на болярите ще останат като неми свидетели за благолепието на българския цар.

Епископът на Перуджия подаде на Саватий писмото на папата. Архимандритът поднесе свитъка на царя. Иван Асен кратко рече на български:

— Добре дошли. Утре ще получите отговор.

Саватий преведе на латински.

Отвън тръбачите отново затръбиха.

Вилдхаузен отиде при епископа:

— Брате во Христе, да си вървим — прошушна му той. — Не допусках, че приемът е както в някогашния ромейски двор.

Епископът на Перуджия — недосетлив старец с напълно оплешивяла глава и късогледи очи — още веднъж се взря в царя. Той беше смутен. Мислеше, че ще се срещне с „варварин“, пред когото ще може да покаже красноречието си и да му повлияе.

— Да вървим — рече той на бившия босненски епископ.

Никой в залата не мръдваше. Двамата пратеници мълчаливо минаха по ходниците, край телопазителите, които високо държаха копия в ръце.

 

 

Папа Григорий IX обещаваше пълно опрощение на греховете на българския цар, ако той избави Латинската империя „от нейното стеснено и тежко положение“.

На четвъртия ден от пристигането на двамата пратеници в Търнов дойде граф Роберт, един от изтъкнатите военачалници на Латинската империя. От името на Балдуин II и на големите барони той предложи на Иван Асена военен съюз срещу никейците.

Светият отец от Рим пипаше тънко, даваше възможност на българския цар да докаже, че не само на думи е приятел на апостолическия престол. Иван Асен разбра това и още в Търнов подписа договор за общи военни действия срещу Никея.

 

 

Никога досега царят не бе напускал престолнината и не бе тръгвал в поход с такова раздвоение в мислите. Обратът в отношенията с Никея беше необходим, но Иван Асен не искаше да служи като опора на Латинската империя. В Константинопол трудно ще установи своето влияние. Зад Балдуин II стоеше папата, стояха и хищните като вълци големи барони, които нямаше да допуснат да ги ръководи Иван Асен.

Много полкове можеше да поведе царят. Във всеки областен град той имаше постоянни войници, обучени и въоръжени по-добре от латинците и никейците. Ала защо да се престарава?

„Един конен отряд и три-четири полка пешаци стигат!“ — реши Иван Асен.

А на военните строители заповяда да натоварят на волските коли разглобени толкова каменометки и стрелометки, колкото са необходими за обсаждането на крепост като Цурулон^[1].

Куманите на хан Итлар щяха да се присъединят към него.

Прощаването с Ана-Мария беше тежко. Тя се разплака, захълца на гърдите му:

— Иван… Ти не ме обичаш… Не можеш да забравиш оная… Знам!

Тамара избяга от ложницата, а Елена обърна лице към стената. Само петгодишният Коломан отиде при баща си.

— Всички ме лъжете — сърдито, като възрастен рече той. — Искам да мушкам с меч!

— Сине, сине — усмихна се царят. — Не ще отбегнеш от тежкия жребий, ще ти дотегне да носиш меч.

— Искам! — настояваше престолонаследникът.

В стаята влезе телопазител и се поклони:

— Великий господарю, войската е готова за поход.

— Тръгвам — рече царят, целуна Коломана по челото и закрачи към ходника.

Чувството на безизходност от семейните неприятности с Ана-Мария и мисълта, че ще помага на латинците, без да има голяма полза от това, не го напускаха през цялото време на похода. Той минаваше през селища, които познаваше от години, срещаше се и говореше с войводи, които сам бе избрал и назначил, приемаше поклоните на болярите.

Многобройните преговори и кроежи го бяха научили на десетки тънкости и хитрини в отношенията с хората и владетелите и затова, щом направеше първата крачка, предугаждаше какво ще стане по-нататък. Ако латинците успеят във войната с Никея, за българския цар ще е неразумно да им помага по-нататък, без да е сигурен, че ще наложи влиянието си в Константинопол. Ако не успеят, ще трябва и занапред да се преструва на техен приятел, за да е запазен от удара, който папата може да му нанесе чрез маджарите.

Ами ако се споразумее с Бела IV без участието на папата?

Тая мисъл се появи неочаквано. От Ана-Мария царят знаеше, че брат й е буен и несговорчив, че мрази да чувства чужда власт над себе си. С него Иван Асен трябваше да постигне тайна спогодба, дори да му даде злато, защото Бела в борбата си със своите барони има нужда от пари. Така маджарският крал привидно ще бъде с папата и ще намира различни оправдания, за да не изпълнява съветите от Рим.

„Как не се сетих по-рано да изпратя доверени хора до Бела!“ — укоряваше се царят.

Тогава тоя поход нямаше да се състои, нямаше да се обвързва и с Никея. Ватаци не разполагаше с толкова сили, та да нападне българските земи, а за да го успокои, Иван Асен отново ще му изпрати Елена.

 

 

Крепостта Цурулон от две години се намираше в ръцете на никейците. Там Йоан Ватаци бе изпратил най-добрите си войници начело с опитния военачалник Никифор Тарханиот. Цурулон се намираше близо до Константинопол и гърците, които населяваха околността, имаха откъде да черпят сили и смелост. От тая крепост никейците следяха всичко, каквото ставаше в Константинопол, и можеха да пречат на всяко начинание на латинския император. Затова големите барони решиха да я превземат.

Още при Адрианопол към българската войска се присъединиха куманите на хан Итлар. Ханът бе доволен. На ръцете му дрънкаха няколко златни гривни, на дясното си ухо бе закачил нова обица с голям бисер.

— Ти добре сторил, като изпрати нас тук — заговори той на български, за да угоди на царя, но бързо продължи на кумански. — Богът на безкрайното синьо небе е с нас! Всеки ден продаваме по няколко десетки роби гърци.

По пътя до Цурулон Иван Асен разпита хана за монголите, които бяха нахлули в руските и половецките^[2] степи. Итлар само като си припомни кратките битки и отчаяното бягство, замаха с ръце:

— Моли се да не минат великата река! Няма спасение от тях! Многобройни като скакалци, бързоподвижни като лястовици, огнедишащи като змейове, те могат да затрият цялото ти царство!

Не за пръв път Иван Асен слушаше страшни разкази за монголите. Сега се обезпокои повече: преди да напусне Търнов, Делчо му каза какво научил от един киевски търговец — монголите се канели да нахлуят в „западните земи“, както те наричали страните край Дунав, да стигнат до богатите градове в Маджарско и в краковското кралство.

Ако това се случеше, латинците не можеха да помогнат на българския цар. Иван Асен трябваше да бъде в мир и с тях, и с никейците — ето где беше трудността…

Границата между България и Латинската империя вървеше от Мидия на Черно море до Енос на Бяло море. Последната българска крепост от големия път Бялград — Плъвдив — Константинопол беше Месена, ала набезите на куманите бяха объркали граничната линия. Латинците нямаха сигурни твърдини около Цурулон, ако не се брояха няколкото крепости по брега на Мраморно море.

При Месена граф Роберт очакваше съюзната българска войска. Той се държеше, както и в Търнов — любезно, ала с подчертано достойнство. Пристигнал в Константинопол заедно с Йоан дьо Бриен, графът минаваше за един от първите барони на империята. Четиридесет и пет годишен, с продълговато лице и внимателни сиви очи, граф Роберт се отличаваше от другите рицари по разностранния си ум и военачалнически качества. Говореше добре гръцки и не смяташе, както мнозина барони, че е унизително да чете книги и да събира стари ръкописи.

Лятото вече си отиваше, но горещините продължаваха. Водите на реката, която течеше наблизо до Цурулон, бяха намалели. Високата трева по нагънатите хълмове жълтееше, изсушена като слама.

За стан Иван Асен и граф Роберт избраха малката равнинка край левия бряг на реката, на запад от крепостта. Стенобойните машини на българите бяха повече от латинските. Царят не се съгласи на пристъп от всички страни с всички сили, както искаше граф Роберт.

— Първо ще опипаме слабите места — рече той още когато двамата обикаляха на коне крепостта и брояха зъберите и кулите.

Конните и пешите сержанти, наемниците венецианци и ломбардци съставляваха по-голямата част от латинската войска. Рицарите рядко участваха в катеренето със стълби по крепостните стени и затова граф Роберт много не се надяваше на тях. Рицарската конница щеше да влезе в битката, когато останалите войници успееха да разбият някоя врата или да срутят каменния зид до основи, за да минат конете.

Каменометките бяха поставени около цялата крепост срещу ония места от стената, които царят и граф Роберт счетоха, че най-лесно може да бъдат разрушени. Машините за хвърляне на дълги стрели щяха да поразяват защитниците с точни изстрели и да подпалват със запалителни стрели зданията, разположени в окрайнината на града.

Започна еднообразното ежедневие на обсадата. Рано сутрин, още по тъмно, каменометките размахваха дървени ръце и запращаха тежки камъни по крепостния зид. Летяха стрели, носеха се викове. Защитниците предизвикателно крещяха:

— Дано пукне клетвопрестъпникът Йоан Асен!

— Богохулници!

— С мръсните латинци се съюзихте!

— Василевсът ще дойде с голяма войска и ще ви затрие от лицето на земята!

Ония от българите, които знаеха гръцки, отвръщаха, като слагаха ръце на фунии пред устата си:

— Изцапахте ли гащите!

— И сега ще ви бием!

— Иска ви се пак в Цариград да господарувате…

— Нямааа, няма!

Подвикванията и дрязгите бяха нещо обикновено по време на обсадите. Тогава се проявяваха най-остроумните и най-смелите. Само че сега Иван Асен не забелязваше във войниците си неудържимо желание да се хвърлят срещу крепостта, да я превземат на всяка цена. Може би само тъй му се струваше, може би приписваше своите колебания на войниците си…

От Дидимотикон по царска заповед дойде тамошният кефалия боляринът Константин. Той пристигна късно през нощта и един войник от първата външна стража го заведе право в царския шатър. Иван Асен бе обмислил всичко. На голямо колкото длан парче пергамент бе написал саморъчно: „Войводата Константин е наш доверен човек. Каквото извърши, ще е от полза за нашето царство“. Царят подпечата пълномощното, а на лист хартия написа писмо до търговеца Делчо Серафимец, който трябваше да намери начин боляринът Константин по-скоро да отиде в маджарската столица.

Още по петляно време Константин напусна царския шатър. Главата му тежеше, в ума му се въртяха думи и изрази от наставленията на Иван Асена. С охрана от десет конници войводата замина за Търнов.

Настъпиха дъжделиви есенни дни.

Войниците слагаха върху покривите на палатките и на шатрите допълнителни платна, ала нищо не помагаше. Водата проникваше в дрехите, мокреше оръжието, разкаля широките пътеки.

Трънаците и драките по близките хълмове бързо изчезнаха в огньовете, които войниците кладяха, за да се сушат. Духаше студен вятър. Дъждът поспираше за малко, за да рукне с нова сила.

Никейците се възползваха от намалената бдителност на стражите и нощем излизаха от крепостта, за да се снабдят от близките гръцки селища с храна.

Граф Роберт мрачно обикаляше около твърдината и във войсковия стан. Той виждаше, че българските войници и сам българският цар без желание водят обсадата. Не беше глупав, за да не разбере, че Иван Асен не желае да хвърля в кърваво сражение войската си.

Само куманите на хан Итлар от началото на обсадата бяха неуморни. Всеки ден по един-два отряда излизаха от стана и околните гръцки села си изпащаха. Нищо не можеше да спре куманите. Не помагаха нито увещанията на царя да не нарушават реда на обсадата, нито раздразнителните забележки на граф Роберт към хан Итлар:

— Щом сте се съюзили с нас, трябва да престанете с разбойничеството!

Чрез един свой войник, който знаеше гръцки, ханът отвръщаше едно и също на латинския началник:

— Моите степни вълчета са с наточени нокти. Те не са болнави жени, че да стоят на топло във вежите!

Граф Роберт от ден на ден ставаше все по-мрачен. Щом дъждът понамаля, той покани в своята палатка Иван Асен.

— Досега и вие, и аз не се отличихме с нищо — предизвикателно заговори графът на гръцки. — Време е за пристъп!

— Ще опитаме — съгласи се Иван Асен. — Вие ще нападнете крепостта от изток, а аз с куманите от другите три страни.

Когато царят излезе от палатката на латинския благородник, чувстваше в себе си такова безразличие към всичко, че битката, която на другия ден щеше да се разгори, му изглеждаше нещо ненужно, безсмислено.

С това тягостно чувство сутринта той мина на кон пред строените полкове, даде на войводите последните нареждания.

Крепостта закриваше половината от кръгозора на изток. Ситен дъжд валеше от сивото, смъкнато ниско над земята небе. Латинците започнаха да обстрелват твърдината с каменометки и стрелометни машини.

И българите се присъединиха. Скорпионите размахваха големите дървени о̀кове и от прашките им излитаха едри обли камъни. Каменометките хвърляха гранитни отломъци и цели греди, заострени като стрели.

Царят виждаше, че пристъпът почва, както бе военният обичай, ала и сега не го напущаше чувството за пропиляно време, за напразно погубени сили.

— Да тръгват куританките^[3] — от коня нареди той.

Първи запъплиха куританките, под които се криеха войници, обучени да запълват крепостния ров със снопове пръчки и дървета.

„Добре, че не взех обсадни кули — помисли царят. — В тая кал трудно щяха да се придвижат…“

Напоената от дъждовете земя лепнеше по колелата, по ботушите на войниците. Иван Асен знаеше, че тъкмо сега трябва да се покаже като опитен военачалник, да следи и най-малката промяна в боя, да дава навременни разпореждания, ала не можеше да потуши в себе си мисълта, че и без него всичко ще стане тъй, както винаги при пристъп на крепост.

— Със стълбите — напред! — заповяда той.

Българските дружини тръгнаха една след друга в предварително определените посоки. От север куманите нападаха с диви викове.

Зад царя, на конете, останаха войниците от запасния отряд.

 

 

Началникът на никейците Никифор Тарханиот беше подготвил хората си за упорита отбрана.

Крепостната стена на две места бе съборена наполовина, ала измежду защитниците имаше дружини за запълване на отворите с камъни и дървета. По зида бяха поставени котли с врящо масло и вода, бяха наредени и чували със ситен пясък.

С вряла вода, масло и пясък посрещаха катерачите по стените. Сражението продължи с ожесточение и озлобление…

Иван Асен виждаше как гинат българските войници, чуваше виковете на куманите и знаеше, че не ще сломят съпротивата на никейците. Цурулон се държеше здраво.

В гърдите си царят усети тежест, ударите на сърцето му зачестиха. През изминалата нощ не спа спокойно.

„Станах много рано“ — каза си той и опря ръце на предната извивка на седлото, за да се закрепи.

От тоя миг всичко, което ставаше наоколо, приличаше на разбъркан разказ, в който лицата и случките се меняха с удивителна непоследователност. Някакъв войник казваше:

— Трябват още стълби, господарю!

А един куманин се хилеше и размахваше сабята си:

— Искам да играя върху трупове!

Кон без ездач препускаше по полето. Върху шията му паднаха няколко аркана^[4], но конят отчаяно цвилеше и при всяко изправяне на задните крака се скъсваше по един аркан.

— Хан Итлар казва, че не иска да изпраща на сигурна смърт воините си. Ще отстъпи.

Царят не вижда кой говори. Пред очите му се разгаря буен огън. Пламъците се движат нагоре, надолу. Образ на страшен човек се появява из тях — с тесни очи, изпъкнали скули, безбрад, отворил голяма уста с редки зъби. Така хан Итлар бе описал монголите и Иван Асен не може да отдели поглед от грозното, всяващо ужас лице.

Редките зъби се задвижват, скулите се размърдват в усмивка.

— Трябва да пробием южната врата!

— Не! — отсича Иван Асен и ръцете му потъват в гъста, лепкава като кал мъгла.

Ала това не е мъгла — истински кален вир се е появил на мястото, гдето доскоро стоеше царят.

Тъмни кълба се търкалят, замайват погледа, премазват всичко по пътя си.

— Не виждате ли, че на царя е зле!

— Да го свалим от коня!

Това са последните думи, които Иван Асен чува ясно.

 

 

В Калиопол сърдечният припадък на царя мина по-бързо. Сега трябваше да лежи два дена, докато се почувства по-добре. През цялото време усещаше как по шията му лазят тръпки. С мъка си поемаше въздух.

Войсковият стан беше като мъртъв.

Войводата Радослав пристигна от Адрианопол, ала не посмя веднага да се яви при Иван Асен. Военачалниците знаеха, че в Търнов се е появила чума, но царят не успя да научи. Радослав донесе още по-лоша вест: пристигнал бърз пратеник в Адрианопол и казал, че царица Ана-Мария и най-малкият царски син Петър починали от чумата. Много боляри и търновски първенци измрели. Хората бягали от престолнината.

Радослав сам дойде да съобщи вестта на царя и да го успокои, доколкото може. Военачалниците се колебаеха, не смееха да попречат на стария войвода, но и не го съветваха да отиде веднага при Иван Асена.

— Моят ще е вината, ако на царя стане по-зле, но пак аз ще съм виновен, ако навреме не му съобщя — рече Радослав и малко преди обед тръгна към царския шатър.

Сините завеси, които закриваха страничните прозорчета, бяха леко разтворени и в шатъра струеше мека светлина. На сгъваемата масичка до ложето бе поставена златна амфора с изящно извити дръжки. Зад нея Радослав забеляза бледото лице на царя.

— Радвам се, че те виждам, войводо — слабо се усмихна Иван Асен, когато Радослав се поклони.

— Радостта и страданието са брат и сестра, господарю… Реших аз да ти съобщя вестта, която бърз конник донесе от Търнов.

— Какво?

— В престолнината се появила чума. Много люде загинали. Смъртта не отминала и добрата наша царица Ана-Мария…

— Ана!

Царят скочи от ложето.

— … И по-малкия ти син Петър.

Сега вече Радослав не можеше да гледа царя. В очите на Иван Асен скръбта гореше със страшна сила, ръцете му отчаяно диреха и не можеха да срещнат опора.

— Тя! И детето ми!

Царят без сили се отпусна на ложето.

— Бог ме наказа…

В тоя миг омраза към Ирина изпълваше цялото му сърце. Тя го бе изкусила, тя го бе увлякла, за да забрави майката на децата си, тихата, добра Ана-Мария.

Тя и като спеше, дишаше безшумно, не искаше с нищо да го безпокои. Само когато бременност я измъчваше, ставаше неспокойна, будеше го посред нощ, ала и това вършеше не за себе си, а заради децата…

Синът му Петър… Година и половина бе живяло мъничкото същество на белия свят.

„Господи, запази ми Коломана, Тамара и Елена!“ — тая мисъл завладя царя. В нея той диреше подкрепа, защита от черната смърт, която бе посегнала на семейството му.

— Трябва да ги спася! — високо рече Иван Асен.

Радослав нищо не разбра от думите му.

— Кажи да вдигнат обсадата! — повиши глас царят. — Без полза стоим край тая крепост! Няма да слугувам на латинците!

— Отивам, господарю.

— Върви… върви…

Краката на царя натежаха, не можеше да ги мръдне, ала мислите му не се разбъркаха. Той впери поглед в пожълтялото горно платно на шатъра и му се стори, че около него се появяват църковни хоругви, кръстове и икони, а от далечината долитат звуците на надгробно песнопение и дълбок глас се разнася:

— Кой от човеците е живял, без да види смърт?

Успокоителните думи на псалома затихнаха, замряха в свитото царево сърце.