Димитър Мантов
Иван Асен II (13) (Цар и самодържец)

13.

На сем камени седе Асен цар, егда прия Кръчим

Кричимски надпис на цар Иван Асен II

На север полето се губеше в леко нагънати възвишения, а на юг полегатите склонове на Родопите се припичаха на слънцето. Там и по на запад се притаяваха непристъпни крепости, подчинени на деспота Слав. По негово име някои наричаха планините Славиеви гори, а по деспотския му чин — Деспотови или Доспатови планини. Сроден с Теодор Комнин, настанил се в Мелник, Алексий Слав владееше просторните Родопи и не искаше да знае, че неговият братовчед Иван Асен има законно право над тия земи. Ако българският цар навлезеше в Родопите, това щеше да бъде явно предизвикателство към Теодор Комнин, защото Слав признаваше неговата върховна власт.

Царят отдавна обмисляше и търсеше начин да се закрепи в тоя край и на втория ден в Плъвдив изтръпна от радостен смут, щом му съобщиха, че латинците напуснали единственото си владение в Родопите — крепостта Кръчим.

— На поход! — изгърмяха барабаните, затръбиха бойните рогове.

За да завземат Кръчим, трябваше да изпреварят войниците на Слав от околните твърдини и хората на Теодор Комнин от Стенимахос^[1].

Нетърпението на царя се предаде на войводите. И войниците се разбързаха в старанието си по-скоро да се подготвят за поход. Половината войска щеше да остане в Плъвдив под началството на севастократор Александър.

Край брега на Въча дърветата бяха посърнали, изсушените орехи бяха окапали като борови шишарки. Водата бе намаляла толкова много, че нямаше нужда да се търси брод. Привечер рояци комари настървено се спуснаха в поречието.

— Не спирай!

— Тая нощ трябва да завземем крепостта!

— Утре ще почиваме!

Десетниците и стотниците непрекъснато подканяха войниците. Конниците можеха да се откъснат от главната част на войската, но Иван Асен не разреши.

Настана светла, тиха нощ.

По петляно време предните дружини навлязоха в Кръчимското поле. Откъм реката не се разнасяше никакъв шум, като че водата се бе изпарила от дневния зной. Комарите и тук преследваха войската.

Крепостта се издигаше на скалиста височина и месечината осветяваше нейните белокаменни стени. Долу полето, през което течеше реката, сякаш се снишаваше, за да се открои още по-ясно скалата с каменната твърдина.

В селището, разположено под крепостта, се разлаяха кучета, заскърцаха вратни. Хората не знаеха кой нахлува и които можеха, се измъкваха в близката гора.

Начело на петдесет конници от търновския полк войводата Михаил се отправи към крепостта. Към средата на стръмнината трябваше да се спешат. Няколко войници останаха да пазят конете, а другите тръгнаха към вратата. Крепостта изглеждаше мъртва.

— Да метнем въжената стълба и да се прехвърлим вътре — прошушна опитният в тия работи десетник Танас.

— Чакай — спря го Михаил.

В крепостта имаше хора, но какви бяха те, никой не можеше да каже. В селото разпитаните набързо двамина селяни не знаеха нищо. Повтаряха само, че латинците си отишли.

Войводата приближи до главния вход и без да се прикрива, се изправи с цял ръст. В тишината се разнесе съвсем слабо подрънкване, сякаш някой тътреше нещо по каменния зид. На Михаила се стори, че между двата зъбера над вратата се мярна нечия космата глава.

Войводата високо заговори:

— Войската на цар Иван Асена е пред крепостта! Кой си ти и какви хора владеят твърдината? Ако си българин и християнин, отговори направо — ще отвориш ли вратите на царската войска?

— Цар Иван… Асеновият син ли? — попита човекът.

Настъпи тишина, в която миговете мъчително се стопяваха.

— Добре! — най-после отговори човекът от каменния зид. — Нека дойде сам цар Асен, на него ще отворя вратата. Ей на, кръст сторвам и болярската си дума няма да престъпя.

— Откъде си ти, болярино? — попита Михаил.

— Това на царя ще кажа!

Недоумението още не напущаше войводата. Помисли си дали не е по-добре още сега да нападнат крепостта, ала в гласа на човека от крепостта имаше нещо топло и приветливо към дошлите.

„Ще кажа на царя, пък каквото той реши“ — тръгна Михаил по пътя към селището и с ръка даде знак на войниците да го последват.

Иван Асен търпеливо изслуша бавния разказ на войводата и рече веднага:

— Да вървим!

Войниците от конната охрана със запалени факли в ръце се наредиха от двете му страни. В светлата нощ пламъците изглеждаха по-големи и странно удължени. Сенките на хората и на конете като безплътни чудовища подскачаха зад тях. В средата на стръмнината всички трябваше да слязат от конете. Слезе и царят и като разбута телопазителите, закрачи начело.

Войводата Михаил притича след него, взе щита на един войник и застана за всеки случай от лявата му страна. Многобройната дружина спря на петдесетина крачки от крепостта и факлите, сега събрани на куп, приличаха на голям огън — като че дошлите се канеха да подпалят твърдината.

Над вратата на крепостта се показаха няколко сенки.

— Там… царят ли е? — разнесе се глас.

— Царят! — отвърна войводата Михаил.

На каменната стена сенките се размърдаха, разнесе се познатото на Михаила дрънкане. Не след дълго подвижната врата започна да се вдига. От царската свита никой не тръгна напред. Всички гледаха към вратата, отгдето се появи нисък човек, облечен в кожени дрехи, с кожен шлем и дълга, заострена накрая брада. Той беше много пълен и затова изглеждаше още по-нисък. В десницата си държеше дълга желязна верига, като че беше взел парче от веригата, с която се вдигаше и спускаше вратата на крепостта. На светлината на факлите царят забеляза накрая на веригата голяма желязна топка и неволно се усмихна. Това оръжие отдавна беше забравено. За него бяха нужни силни ръце, всеки не можеше да се бие с бойна верига. Как ли ще изглежда в сражение тоя нисък, пълен и тромав човек?

Желязната топка на бойната верига се търкаляше по земята, чуваше се мелодично дрънкане, което Михаил в началото не можа да отгатне от какво е. Щом човекът дойде на пет-шест крачки, падна на едно коляно, изпусна веригата и скръсти ръце на гърдите:

— Кланя ти се, великий господарю, боляринът Тръпен от Хранево. Много нещастия ми се случиха и много злини изтърпях, господарю. Изглежда, тъй бог нареди, за да оправдая името си. Селцето ми е наблизо, през няколко рида. Имам петнадесет зависими селяни…

Боляринът погледна царя, но не видя присмех в очите му, не видя и засмени лица сред придружвачите.

Той се изправи и продължи:

— Не се спогаждахме с твоя братовчед Слав. Направо му казах, че след смъртта на цар Калояна се увълчи, взе да се големее и с деспотското си звание да се кипри. По чудо останах жив от гнева му. Крих се в гората, гладувах и студувах. Ама милостив е всевишният, господарю… Един син имам, Твърдко го кръстих, та ако аз все търпях, нека той да търпи до време, с твърдост да извоюва чест и имот. Ето го, цял орел! Дадох му оръжието си. На мене стига само бойната верига…

От вратата излезе тъмноок момък, безбрад, с тънки мустачки. И неговите дрехи бяха стари и износени както на баща му, ала оръжието му блестеше. Дръжката на меча бе посребрена, на пояса му висеше дълъг нож в ножница от червена, извезана със сребро кожа. Момъкът притича, поклони се на царя.

— Вчера научих, че латинците напуснали Кръчим — продължи боляринът Тръпен, — и като зная подлостта и коварството на Слав, реших, каквото и да става, да не му разреша да се настани тук. Събрах селяните от Хранево и завзех крепостта. Канех се да ти известя в Плъвдив по сина си Твърдко или по някой от старите слуги, които навремето се биха заедно с мене при Адрианопол. Я, Тилко, Чильо, елате!

Слугите, които до тоя миг се спотайваха в тъмнината на входа, бързо се отзоваха на повика. Въоръжени с ловджийски копия, те неумело се поклониха на царя и не вдигнаха глави, сякаш се срамуваха от окърпените си дрехи и „селските“ си оръжия.

Иван Асен още не продумваше. Тоя болярин с единствено оръжие стара бойна верига му напомни за ония здрави мъже, които бяха ходили на бой с баща му, бяха помагали на Калояна. Като закъснели цветя в опърлена от слънцето равнина те бяха останали тук-там.

— Вдигни, болярино Тръпен, бойната си верига. С нея и с верността си към нас ще държиш от наше име, докле си жив, крепостта Кръчим. Обявявам те за кефалия на Кръчим, дарявам ти две села от околността, а синът ти нека бъде петдесетник от нашата войска.

 

 

Само една част от войската можа да се приюти в крепостта. Другите останаха в селището, запалиха огньове, разпънаха шатри.

Нощта беше гореща, задушна. Щурците едва се обаждаха.

Царят стана от постелята, когато слънцето бе на цяло копие от хоризонта. Потупа се по гърдите и както бе спал, само по копринена риза, бос, излезе на каменното балконче, което гледаше вътре в крепостта.

— Славиеви гори! — проговори на глас Иван Асен и кимна към отсрещните планински склонове. — Ще те видим, братовчеде Алексие — добави той и поглади брадата си.

На двора двамата слуги на болярина Тръпен въртяха железните дръжки на кладенчовото колело. Окърпените им конопени ризи сега не се сториха на царя неприятни и неприлични. Спокойствието на сенчестия двор, тихото скрибуцане на кладенчовото колело и дивите гълъби, които летяха над крепостта, бавно въведоха царя в мирната суетня на отдалечените от градовете полузападнали болярски имения, гдето стари войводи доживяваха дните си.

Единият от слугите, малко кривогледият Чильо, изви глава и видя Иван Асена.

— Ца… рят! — изплашен рече тихо на срички той и другият без малко не изпусна дръжките.

— Отивам при господаря! Дръж! — разбърза се Чильо.

Боляринът Тръпен се мъчеше да лъсне с мас кожения шлем. Целият се омаза, но си оставаше вехт, както си беше. Той изслуша запъхтения слуга, поразтри още мас по връхната му част, наложи го и рече:

— Идвам!

Царят прие новия кръчимски войвода в ложницата и го покани да седне.

— Да не се застояваме тука, господарю — започна боляринът Тръпен. — Още призори изпратих Твърдко в гората да удари пресен дивеч, а ние с тебе ще отидем на такава хладовина, че след това няма да ти се връща в крепостта.

Иван Асен кимна в знак на съгласие, подири с очи меча си, взе го и преметна през рамо широкия, украсен със златни и сребърни гвоздейчета ремък.

Войводата Михаил Бреговски се занимаваше с войската — уреждаше храна за войниците. Той и не разбра кога царят хапна малко козя пастърма, изпи цяла паница мляко и придружен от болярина Тръпен, напусна твърдината.

Небето беше изцъклено синьо, без нито едно облаче. Маранята отрано трептеше в топлия въздух. По клоните на дърветата се спотайваха умърлушени птици.

Не беше време нито за лов, нито за разходка из горските гъсталаци. Тежък дъх на изгорено се носеше над каменистата стръмнина.

— Като превалим ей оня хребет, ще слезем в дълбок дол. Има там, господарю, прохладна горичка и студена вода…

По лицето му боляринът разбра, че царят днес не е склонен на дълги разходки. Без да отвърне, Иван Асен се отправи към една скалиста издатина и когато пътеката се изгуби, тръгна направо към зъбера. Стъпваше внимателно и бавно. Скалата завършваше с няколко издатъка и единият от тях приличаше на широка столница. Иван Асен седна там, обърна се и стори знак на болярина да иде при него.

— Да погледаме оттук планината и полето — с приглушен глас рече царят.

Мислите неусетно го увлякоха. Когато се съгласи на съюз с латинците, той знаеше, че хвърля камък в плитчина. Знаеше, че съюзът ще е нетраен. Стремежът му да стане настойник на малолетния император навярно ще предизвика недоволство сред мнозина латински благородници и сред западните владетели.

„Започвам голяма игра, с големи опасности“ — преценяваше Иван Асен.

Щеше да бъде съюзник с латинците, докато има изгода. След това може да се обърне към Ватаци, за да не допусне прекомерното разрастване на Комниновата държава.

— Болярино Тръпен — обърна се царят към новия кефалия на Кръчим. — Кажи ми, как намираше сили за борба с деспота Слав?

Тръпен с изненада погледна царя.

— Сърцето само да е търпеливо, господарю!

— И твърдо като тая скала нали, болярино? — удари Иван Асен по камъка.

— Като тая скала, господарю — на свой ред тупна с пестник Тръпен. — Виждаш ли колко е малка, ала все пак е скала и скала ще си остане вовеки веков!

В гърдите на царя проникваше горещият полъх на суховея, слънцето се издигаше високо в небето, но никаква, дори най-прохладната сянка не го примамваше.

„Кир Теодор Комнин не ще закъснее да се обади“ — предугади Иван Асен. За задължението на царя да отвоюва доскорошните владения на латинците не бе определен близък срок. Засега по-добре е да бъде съюзник и с малолетния император, и с Комнин. Накъдето се покаже по-голяма изгода за царството, натам ще потегли.

— … Та, господарю, като ти се намери син, Твърдко го кръсти! Като моя син, да го поживи господ.

Боляринът Тръпен млъкна. Навярно царят не го слушаше. Погледът му бе далечен, замъглен.

Радостен и горд бе кефалията на Кръчим. „Заслужава да се знае, че тук седя цар Иван Асен“ — рече си той наум.

След няколко дена, когато царската войска се завърна в Плъвдив и се разчу, че Иван Асен се прибира в престолнината, боляринът Тръпен повика двама каменоделци и им заръча с едри букви да издълбаят: „На тази скала седя цар Асен, когато превзе Кръчим“.

 

 

Отново в Търнов, отново в познатите стаи на двореца. Ана-Мария му се стори напълняла в кръста, макар че за последен път я бе видял само преди два месеца. Тамара си беше все тъй слабичка, болнава. Елена не оставяше на мира баща си, плачеше, когато Оприка искаше да я отдели от него.

Изведнъж, още на втория ден, откак Иван Асен пристигна в Търнов, долетя черна вест: в Суходолския манастир починала майка му, монахиня Евгения.

— Защо не са ми съобщили, че е зле?

Царят се нахвърли с гневни думи върху вестителя, стражник от пътната кула край манастира, и войникът застина, онемя. Не знаеше нищо повече от това, което десетникът му беше наредил да съобщи в двореца.

— Господи! — отчаяно прошепна Иван Асен.

Майка му беше твърде стара, сама обичаше да говори, че не й остава много време да живее, но царят не се бе замислял за нейната близка кончина.

„Мамо… Защо ни напусна?“

Досега, макар през месец, през два, се виждаше с майка си. Избягваше да ходи в Суходолския манастир, за да не среща „първата Ана“. По-често пращаше кочия да доведе монахиня Евгения в Кефаларево или в Търнов.

Майка му рядко го кореше, но по погледа й Иван Асен отгатваше дали тя одобрява, или осъжда решенията му. Той толкова много обичаше да слуша, когато старицата заговореше за баща му, за цар Петра, за дните около бунта срещу ромеите…

Докато стигне в манастира, Иван Асен си припомняше минали случки, повтаряше си в ума отдавнашни разговори. За каквото и да си спомняше, виждаше майка си все в черни вдовишки дрехи, които по-късно смени с расото на монахиня. Целият й живот мина в молитви и тайни страдания.

В черните дрехи на монахиня царят я видя и на смъртното ложе. Стори му се, че майка му се е смалила, че лицето й е станало малко, свито. Той целуна студените й ръце, допря устни до челото й. В очите му се появиха сълзи, на сърцето му прималя. Извърна се, опря глава о близкия стълб и светлините на кандилата от олтара на църквата заиграха пред погледа му.

Игуменията приближи до царя и шепнешком му заразправя за последните часове на монахиня Евгения. Напоследък тя често боледувала, но никоя от сестрите не предполагала, че смъртта тъй бързо ще дойде. Вечерта преди кончината си царица Елена била много добре, излязла в открития ходник, разговаряла със сестра Евтимия. А през нощта започнала да стене, молела се на глас, докато накрая притихнала…

Александър дойде на другия ден, съсипан от мъка, изтощен от бързата езда. Той беше по-несдържан от брат си, падна на колене до мъртвата и заплака на глас. Едва следобед, когато се поуспокои, севастократорът разказа на царя, че като минал през Ловеч, отбил се за малко при войводата Климент, който там прекарвал лятото. Протостраторът бил на легло и му се оплакал:

— Ей тук, под най-долното дясно ребро, все ме боли. Нощем не мога да спя…

Иван Асен не се замисли много над Александровите думи. Скръбта по майка му го бе погълнала изцяло.

Сред тъжното, бавно песнопение покойната изчезна в зиналия гроб.

И още същия ден вечерта от Ловеч дойде вестител: протостраторът Климент починал.

Царят нищо не можа да каже. Затвори се в килията, гдето щеше да нощува, и разреши само на Александра да влезе при него. В полутъмнината, на светлината на малкото кандило, двамата си говореха тихо, а очите им бяха навлажнени. Младостта им беше свързана с някогашния Калоянов войвода, нему дължаха спасението си от Борила.

На сутринта Иван Асен и Александър заминаха за Ловеч.

… Каквото и да се случеше, каквото и да преживяваше Иван Асен, животът в царството си течеше в познатия ред и грижите не свършваха.

През зимата царят получи добри вести от Плъвдив. Войводата Михаил Бреговски съобщаваше, че е насъбрал войници за цял полк. Конете още не му стигат, за да бъдат всички конници.

Иван Асен се зае да увеличи дружините на областните войводи. В близките градове ходи през зимата в закрита шейна, а в по-далечните изпрати неколцина от помощниците си, за да проверят дали кефалиите изпълняват нарежданията му.

През пролетта в Търнов дойде на гости великият хан Итлар. Тоя дребен куманин не беше много щедър на обещанията.

„Платиш добре, бием добре!“ — опитваше се той да говори на български, като се хилеше в лицето на царя.

Иван Асен се отнесе с него като с равен. Знаеше, че Итлар се нарича „велик хан“ не само за хвалба. Той бе успял да събере около себе си няколко близки орди, избил бе съперниците си, имаше под ръка дружината на берладниците, защото не се скъпеше, когато му бе нужна помощ.

На великия хан царят подари всички хубави оръжия и тъкани, върху които се спреше погледът на куманина.

„Добро меч… И тоз седло добро… Видял вчера два коня, бял добър“ — смееше се беззвучно Итлар.

Иван Асен само простираше ръка:

— За да се зарадва сърцето на моя брат — дарявам…

Хан Итлар отвръщаше на всеки подарък с тъничък звук. Възклицаваше от радост на глас.

Когато се прощаваха, царят даде предплата за пет хиляди кумани. Щом само им съобщи, куманите трябваше да минат Дунава веднага и да дойдат в Търнов. Хан Итлар прибра златото и се закле във всички богове, че неговите воини няма да се забавят нито миг, щом научат заповедта на „Ивана българина“.

И неслучайно Иван Асен беше така щедър към куманите. На Сретение господне през 1230 година долетя лоша вест — Теодор Комнин с многобройна войска се отправил за Адрианопол.