Димитър Мантов
Иван Асен II (6) (Цар и самодържец)

6.

В тоя поход Боривой си отдъхна от няколкото месеца, прекарани в Риш. Крепостта, гдето някога беше зависим човек, гдето преди години боляринът Войсил размахваше бич и измъчваше хората, сега беше под негова власт. Кефалия на Риш, войвода, владетел на четири села в прохода… През целия си живот Боривой не беше чувал на парик или на технитар да се случи това щастие и тъкмо затова, като гледаше как в крепостта и в околността всички му се кланят, все по-често си мислеше, че с него стана нещо нередно, че не е на мястото си.

Повикаше ли някой стар познайник да поговорят открито, от сърце, виждаше как човекът се свива пред него, мълчи или се усмихва угоднически. Имаше и такива, които го гледаха смръщено, изпод вежди, сякаш им бе сторил непоправима злина.

Боривой се мъчеше да бъде любезен с всички, раздаваше храна на ония, които му се оплачеха, че трудно ще изкарат до новото жито, искаше хората да не го зачитат за това, че е изпратен от царя в Риш, а защото се държи сърдечно, не като болярин. Вместо това той чувстваше, че около него бавно расте всеобща омраза.

Болярите от околността го мразеха като човек не от тяхната среда, наложен от царя. Някои не се и криеха. Когато идваха в крепостта, говореха с Боривой отвисоко, сякаш не той, а те бяха истинските заповедници в Риш. Селяните, париците и неколцината технитари в крепостта навярно го мразеха, защото винаги бяха мразили господарите си.

„Царската, а не болярската воля изпълнявам тук!“ — мислеше Боривой, ала накъдето и да го водеха мислите му, чувстваше, че е точно тъй, както париците, простите люде са преценили: кефалията на Риш всъщност служи вярно не само на царя, но и на болярите, защото тяхната власт охранява.

Щом научи, че Иван Асен събира войници, Боривой, без да чака заповед, поведе конната дружина, която имаше под ръка, към Търнов. За Сичана, стария си побратим, бе забравил и затова се зарадва, когато го срещна в престолнината.

— Сичо, разбойнико, къде ходиш, защо не намина към Риш?

— Страх ме е да не ме вкараш в тъмницата заради минали грехове — засмя се Сичан.

Той беше все тъй одърпан, както го помнеше Боривой, с конопена риза, дълга до коленете, презрамчил голяма козинява торба.

— Бях край Дунава, в богомилските села. Не можах дълго да изтрая там. Има един брат, Паладий му викат, все поучава, все ум дава… Ще ме вземеш ли в дружината си? Нали си войвода, ще ти стана телопазител!

Сичановите слова допаднаха на Боривой. Значи имаше още приятели, които не го мислят като другите за „господар“, приятели, на които може да вярва.

— Хайде, Сичо! Ще ми бъдеш не само телопазител, ами и гуслар. Съгласен ли си?

Вечерта двамата се напиха, тъй както само бродници берладници можеха да се напият. Преспаха във винопродавницата и чак на другия ден към обед се съвзеха.

Царят бе дарил Сичана богато, загдето му помогна като таен пратеник до Велемира. Ала старият скитник не можеше да задържи нито една монета в ръцете си. Тогава Сичан цяла седмица не излезе от търновските винопродавници, черпеше всички, които седнеха на неговата маса, съжали се над неколцина одрипавели селяни, купи им нови дрехи и ботуши, а сам остана с конопената си риза и скъсаните опинци.

Стануването на Траяновите врата, после обратният път през Етрополския проход, честите срещи с царя ободриха Боривой. Той заживя с леко сърце, забрави за Риш. Ала когато поеха към Ловеч, с нарастващо безпокойство започна да мисли за тъжните дни, които го очакваха в Риш.

Суходолският манастир беше встрани от пътя и царят се отдели от войската, за да споходи майка си. Иван Асен пое неочаквано към манастира и Боривой не успя да тръгне с него. Още щом прехвърлиха Маториевите гори, от войската започнаха да се отделят отряди и полкове. Всеки се отправяше към своя край, както бе заповядал царят. И Боривой можеше да замине направо за Риш, ала нареди на конниците от своята дружина да спрат при войниците от двата търновски полка. Той стори това не от старание да дочака Иван Асена. Задържа го онова чувство, от което мислеше напоследък, че се е спасил, и което можеше да се нарече само с едно име — Аглика.

В Риш Боривой често си спомняше за нея. Крепостта, болярският дом и дори опушената ковачница бяха свързани с минали, мили преживявания. А последната среща с Аглика в запустялата воденица край манастира тайно хранеше мислите и сърцето му със смътни надежди. Ако можеше да я види отново…

Иван Асен се върна от манастира. Двата търновски полка тръгнаха към престолнината, а Боривой нареди на дружината си:

— И тая нощ ще стануваме тук!

После извика настрана Сичана и със затаен шепот му нареди да отиде в манастира привечер, след службата да причака Аглика, когато тя излиза от църквата, и да й каже: „Войводата Боривой, който сега е кефалия на Риш, иска да те види. Щом се стъмни, ще те чака там, гдето сте се срещнали последния път“.

— Ако не повярва, че аз те изпращам, кажи й да погледне от горния ходник към отсрещната рътлина. Аз ще яздя по пътя край горичката. И сляпа да е, ще ме види…

Той искаше двамата да се срещнат както преди. Да постеле походния си плащ и върху него като на най-хубаво ложе да я притисне в прегръдките си, да види как очите й се притварят в унес и само месечината да знае тайната им.

Конят му наблизо хрупкаше трева. Тук беше влажно. Жаркото слънце не бе успяло да изсуши гъстата зеленина. Ручеят напевно шумеше.

Аглика пристигна неочаквано, спря за миг, после се втурна към Боривой и трескаво го прегърна.

— Не ме оставяй тук!

Той мълчаливо я притисна. Аглика винаги го бе смущавала със своята настойчивост. Каквото си бе наумила, постигаше с оная ласка, с оная женственост, която запалва кръвта и кара сърцето да бие до полуда.

— Няма да се върна в манастира!

Тя се дръпна, махна черното расо и го хвърли на земята. Бе облякла празничните болярски дрехи, които криеше в килията си от години. Обула беше ботушки от зелена кожа.

Боривой се наведе да вдигне расото. Сам не знаеше какво да прави, какво да каже. Как така ще отведе със себе си монахиня? Ала Аглика се наклони към него и той я пое в ръцете си.

… Конната дружина на Боривой още призори тръгна за Риш. Като се споглеждаха, войниците си разменяха скрити усмивки. След войводата им, на кротък походен кон, напреко на седлото седеше тъмнокоса, хубава болярка и гледаше напред в далечината, там, където се виеше пътят за някогашната крепост на войводата Войсил.