Димитър Мантов
Иван Асен II (25) (Цар и самодържец)

25.

Като малко хора севаст Алексий имаше способността да живее в сянка, да не излиза наяве дори там, гдето го желаеха. Може би това бе една от причините Иван Асен тъй много да го цени. След Клокотнишката битка той няколко пъти му предлага да го изпрати кефалия в някой областен град или да го обяви за велик войвода.

Алексий винаги намираше повод да откаже и да живее в Раховец като най-обикновен военачалник. Както по-рано в двореца се отбиваше нарядко и неловко, без каквато и да било хитрина, разказваше на царя как живее сестра му, монахиня Анисия, какво питала за баща си Мария-Белослава.

Севаст Алексий обичаше племенницата си с любовта на човек, който не се бе свързал за цял живот с жена и който имаше нужда някому да показва, че не е мълчалив, затворен болярин, за какъвто всички го смятаха. Той се измъчваше, че не може да помогне по някакъв начин на Мария-Белослава, да й намери добър жених, да не минават дните на вече двадесетгодишната му племенница в сянката на манастирската килия.

„Останах стара мома, вуйчо — надсмиваше се над себе си Мария-Белослава. — От шест години съм годеница, а какъв е годеникът ми, чер ли е, или бял, и ще стана ли някога деспотица в Солун, никоя гледачка не може да отгатне…“

В характера на момичето имаше една особена присмехулност, каквато нито Иван Асен, нито Ана притежаваха. Може би затвореният живот в манастира, отчуждаването от баща й бяха накарали Мария-Белослава да не вярва в никого, често да избухва в болезнен плач.

Севаст Алексий наскоро бе ходил да види племенницата и сестра си, но след това не се отби при царя. Краят на лятото донесе неочаквани, никога непредвиждани събития. През август в Константинопол пристигна бившият ерусалимски крал Йоан дьо Бриен, който със съгласието на големите барони бе коронясан за император. Едва сега се разкриха тайните кроежи на латинските първенци.

Още през април на 1229 година в италианския град Перуджия бе сключено съглашение между пратениците на големите барони — регенти на малолетния Балдуин II — и осемдесетгодишния Йоан дьо Бриен. Папа Григорий IX, който предната година бе заявил, че не одобрява договора между българския цар и регентството, както и сгодяването на Балдуин II за Асеновата дъщеря, присъства на срещата и се постара да изглади дребните несъгласия.

В съглашението се казваше, че Йоан дьо Бриен ще управлява с титлата император, а Балдуин II, щом навърши двадесет години, трябва да се ожени за дъщеря му Мария, да получи никейското царство и земите отвъд Пролива, които някога са принадлежали на латинците.

Войската на латинците не стигаше да защити малкото крепости. Затова Дьо Бриен две години събира пари и хора и с венециански кораби пристигна най-сетне в Константинопол.

Ударът в гръб бе успял. Иван Асен още не можеше да се съвземе. Латинците, които бяха толкова любезни с него, които му предадоха мощите на света Параскева и гледаха всякак да му угодят, сега показаха своята наглост.

Севаст Алексий с нетърпение чакаше да научи как Иван Асен ще отвърне на удара. Той не бе предполагал, че тъкмо сега царят може да го потърси, и затова не повярва на войника, който в един ясен септемврийски предобед се втурна в стаята и съобщи:

— Сам великият господар идва! И търговецът Серафимец е с него!

Севаст Алексий побърза да запаше меча си, сложи войводския си калпак и се завтече да посрещне гостите. Не успя да излезе вън — царят и Делчо вече изкачваха вътрешната стълба. Иван Асен бе в дрехи от черно сукно и лек кожен шлем, държеше малък камшик в десницата си. Делчо се беше запъхтял. Напоследък той доста напълня. „Раста нашироко, стига ми нависоко“ — казваше Делчо и дрехите му все отесняваха.

— Спипахме ли те натясно! — подвикна Делчо. — Докато не изпием най-хубавото ти вино, няма да си отидем!

Иван Асен спря на две стъпала под севаста, който му се поклони.

— Бъди здрав, Алексие.

Царят се мъчеше да говори спокойно, ала гласът му леко трептеше и в израза на лицето му имаше нещо неопределено, блуждаещо.

Севаст Алексий мълчаливо се поклони още веднъж и с ръце посочи на гостите да влязат в светлицата. Делчо запъшка към горните стъпала, настигна домакина и го улови за рамото.

— Не отказвай нищо на царя! Сега трябва да му помогнем! — прошушна му той задъхано и високо се окашля, за да заглади всякакво подозрение, ако Иван Асен случайно е доловил нещо.

Край двете стени на светлицата бяха поставени широки одри, застлани с шарени постилки, срамчени с възглавници. Иван Асен хвърли кожения шлем върху единия одър, разкопча ремъка, който пристягаше кръста му и придържаше меча, и седна на единия край.

— Ела, Алексие… Да поговорим както някога в Берлад… Остаряхме, приятелю, колко години станаха, откак се върнахме?

Алексий седна от дясната страна на царя и неволно притвори очи. Как ясно видя младоженците Иван и Ана! Те се държаха за ръцете, говореха си нещо, смееха се и изчезваха в зеленината на двора, под сведените клони на дърветата. Ала човекът, който сега бе навел глава до него, беше царят, победителят Иван Асен, и Алексий не знаеше какво да му каже.

— Латинците ме измамиха! — дрезгаво заговори царят. — Никой досега не ме е лъгал тъй мръсно, тъй подло!

— Господарю, разбирам, че те боли много, и все пак не те съветвам да вземеш каквото и да е решение, докато гневът те владее… — загрижено поклати глава севаст Алексий.

— Сякаш предчувствах, че нещо лошо ще се случи — по-тихо продължи Иван Асен. — През пролетта наредих на войводата Радослав и на плъвдивския кефалия да се заемат с възстановяването на важните родопски крепости. Две редици от твърдини ще защитават средището на царството: едната по самата граница, от Енос до Мидия и от Бяло море до Драч; другата от Адрианопол до Средец, в северните краища на Родопите. Първата е готова, нужно е само изпратените там български дружини да се удвоят, а втората тая година трябва да бъде завършена. Вече поправиха крепостта Цепена, надстроиха стените на Баткунската твърдина, преди няколко дена ми съобщиха, че майстор Богой е затегнал най-непристъпната крепост в подножието на Родопите — Стенимахос. Реших, Алексие, тебе да поставя за кефалия на Стенимахос. Ти ще отговаряш пред мене за цялата втора редица от крепости. По длъжност ще си областен войвода, а по звание — велик болярин!

Севаст Алексий протегна крак, свлече се и коленичи пред царя. Как теглеха спомените назад и как лесно заблуждаваха! Царят преживяваше сполуки и несполуки, но си оставаше цар, повелител. В държанието му нямаше и следа от плахостта и нерешителността на изгнаника. А Алексий бе помислил, че той наистина идва при него за съвет и помощ.

В себе си войводата призна, че царят заслужава той да изпълнява всяка негова дума. Латинците навярно ще се опитат да покажат, че са насъбрали сили, ала Иван Асен ще ги изпревари, ще ги натика в няколкото твърдини, които бяха успели да опазят, а може и от тях да ги прогони.

— Благодаря ти, великий господарю, за доверието. В Стенимахос няма да имаш по-верен човек от мене!

Делчо въртеше петите на краката си. Никак не му се понрави, че разговорът с Алексий тъй бързо отиваше към своя край. Той бе предполагал, че севастът ще откаже, ще стане нужда да го убеждават и тогава ще му се удаде случай да покаже красноречието си. Напоследък навикна да говори с цветисти изрази, да виждат всички, че царският съветник и търговец Делчо Серафимец в приказките бие, който и да е велик болярин.

Иван Асен протегна ръка към коленичилия севаст:

— Стани! Ще ти дойдем на гости в Стенимахос! Там ще гуляем, както нашият приятел Серафимец желае — усмихна се царят и си помисли: „Дано дотогава се разбере… Наследник или пак момиче!“.

Преди няколко дена Ана-Мария му довери предположението си, че навярно е трудна. За трети път Иван Асен изпитваше тайно желание — да е момче! Сега това чувство беше по-остро. Той се мъчеше да го пренебрегне, да го потисне, но все не успяваше.

— В Стенимахос ще завариш майстор Богой — рече царят, за да се изтръгне от мислите си. — Кажи му да остане, докато бъде изцяло готова църквата, която е започнал да гради. Той строи умело, предай му моята похвала, Алексие!

Трапезица бе оградена с крепостен зид. Сега стотици люде работеха стените, които щяха да защитават града между двата хълма. Царят бе наумил да построи на върха на Царевец нов храм, още по-голям и по-хубав от „Свети четиридесет мъченици“ — храм, какъвто българската църква и нейният йерарх^[1] заслужаваха да имат. За Преображенския манастир беше нужен нов иконостас, а за другите манастири — красиво изписани евангелия…

Колко много още трябваше да се направи!

И през цялото време — да следи какво става по границите, да дебне и да крои как да отвърне на латинците за подлостта…

Когато пристигна в Стенимахос, севаст Алексий си спомни умисленото лице на царя при раздялата, припомни си и промените в градовете и селищата, през които мина. Нови, поправени пътища, затегнати крепости, големи мостове. На много места се срещаха струпани камъни, коли, натоварени с отсечени дървета, ковачници, които димят. Каменоделци, препасани с кожени престилки, мъже, оцапани с вар, носачи с дървени тарги спираха работата си за малко и се покланяха на великия болярин.

Алексий отвръщаше на поздравите им и не преставаше да се учудва как съумя Иван Асен да раздвижи толкова много хора, да въвлече в огромния, пръснат по цялото царство, строеж всички добри майстори.

А в Стенимахос севастът с удивление огледа крепостта — поправена и преобразена от майстор Богой. Скалистата височина, надвиснала над река Чая, бе препасана от нови каменни стени тъй, че бяха защитени достъпните места и стръмните издатини бяха използвани като естествени зидове на голямата твърдина. Още много работа имаше… Църквата току-що бе започната. Тя щеше да се издига на североизточния край на височината, при най-голямата стръмнина. Пътят до нея щеше да върви между два високи зида.

Ала крепостта бе вече готова, останалото беше доукраса и севаст Алексий реши, че има право да поръча на майстор Богой да вдълбае надпис върху мраморната скала в двора на твърдината. С тържественост, каквато личеше в надписа на Асеновата колона, боляринът подбра думите.

„В лето 6739, индиктион 4-и Асен, боговъздигнатият цар на българите и гърците, а също и на останалите страни, постави севаста Алексия и изгради тази крепост.“