Димитър Мантов
Иван Асен II (19) (Цар и самодържец)

19.

Хан Итлар бързаше да се върне оттатък Дунава. Куманите щяха да минат през Търнов. С тях тръгна една конна дружина, за да закара в престолнината знатните пленници, тежко ранените български войници и заграбената плячка. На малцината останали боляри от синклита царят съобщи по-скоро да насъберат колкото може повече войници, да повикат под знамената нови болярски дружини, защото след победната битка не биваше да се губи нито ден. Трябваше да се завземат всички доскорошни владения на Теодор Комнин и да се поставят български управители в големите крепости и градове.

На примас Василий Иван Асен писа за закрилата на светите четиридесет мъченици и го помоли от сърце във всички църкви да бъдат отслужени благодарствени молебени. За Ана-Мария и децата царят избра най-хубавите платове и скъпоценности от плячката и по нарочен пратеник с вести за здравето си ги изпрати в Търнов.

Тежкият ромейски обоз Иван Асен реши да използва за своята войска. Повечето коли бяха здрави. Воловете, едри и охранени, по време на куманското нападение се бяха пръснали из околността, но войниците лесно ги събраха.

Отпочинала, войската тръгна по пътя към Адрианопол.

Севастократор Александър не обръщаше внимание на ранената си ръка, но още на първия ден от похода започна да го тресе, цялата му ръка подпухна. Царят насила го накара да потегли към Средец и да не мърда оттам, догде не се излекува. Двамата се простиха пред воините и болярите от царската свита. Александър с мъка се качи на коня. Той и сега не искаше да се предава на болките, да охка, да пътува с кочия или кола.

— Често се обаждай, Сандро! — няколко пъти му напомни Иван Асен.

Пътят за Адрианопол се открояваше на тъмното като разорана нива.

Конниците на болярина Радослав първи стигнаха пред крепостта. Адрианополчани помислиха болярина за самия Иван Асен, неколцина знатни архонти се завтекоха през отворената врата да му подадат на поднос ключовете на крепостта. Преди няколко дена целият град научи за разбиването и пленяването на кир Теодора. Пуснатите на свобода пленници бяха разнесли из околността славата на българския цар, навсякъде говореха за добросърдечието му.

На неправилен гръцки език боляринът Радослав обясни на архонтите, че великият господар Иван Асен идва след него, нему трябва да поднесат ключовете на твърдината. А когато царят най-сетне дойде и прие ниските поклони на архонтите, обърна се към войводата Радослав:

— Не са сгрешили! Още веднъж трябва да ти се поклонят. Тебе оставям за кефалия на Адрианополската област. Тук ще останат половината войници от отряда ти. Навярно след седмица-две от престолнината ще пристигнат още дружини. Изпращай ги по дирите на нашата войска… Не е зле да обиколиш околностите. Записвай войници, обучавай ги, знам, че това ти приляга!

От Адрианопол българската войска се насочи надолу по брега на Ибъра. Из цялото Беломорие се говореше за битката при Клокотница. „Солунската империя“ вече не съществуваше.

В Дидимотикон царят обяви първата голяма почивка на войската. Тук боляринът Константин бе провъзгласен за кефалия и за управител на областта Волерон^[1].

В крепостта Иван Асен остави два полка от пешаците на севаст Алексий. Войводата Константин сам трябваше да си събере конници.

Едва когато напусна Дидимотикон и тръгна по крайморския път за Тесалоника, царят усети дъха на Беломорието. Топлият повей на вятъра сякаш извираше из самото небе. С радостни крясъци прелитаха птици. Слънчевият блясък заслепяваше очите, несвикнали на толкова много светлина. Шепотът на листата приличаше на дълбока, облекчителна въздишка и царят неволно въздъхваше. Толкова бе хубаво да дишаш с лекота, да знаеш, че гдето и да спреш, няма да срещнеш врагове…

Ала опитът му и обичайната му подозрителност го подсещаха да не си отпуска сърцето. Гърците са уплашени от поражението на Теодор Комнин, архонтите не знаят на кого да се опрат, Ватаци е далече, оттатък Мраморно море, а Мануил Комнин е страхливец, няма никакво влияние сред благородниците и черния народ. Както се бе разчуло за пленяването на кир Теодора, тъй се знаеше за бягството на неговия брат.

Още с пристигането си в Тесалоника Мануил Комнин се бе обявил за василевс, но какъв василевс щеше да бъде, когато българският цар отиваше към неговата престолнина и отгдето минеше, поставяше свои управители и военачалници.

С отмерени дневни преходи българската войска приближаваше към най-голямото пристанище на Беломорието. От Вромискос до залива оставаха още два дена път и тъкмо там Иван Асен нареди да поемат по разбития, неподдържан път, който водеше за най-източното разклонение на полуострова — прочутата Света гора. Военачалниците недоумяваха, гърците от близките селища се струпаха да видят българския цар.

При крепостта Иерисо войската се настани за дълга почивка, а Иван Асен и първите войводи, придружени само от конна свита, тръгнаха по неудобните пътеки, по които най-лесно минаваха мулета. Тия пътеки се провираха през залесените склонове на Атонската планина, през гъста зеленина, сред която старите круши и клонатите орехи приличаха на мълчаливи стражи.

Там, гдето гората се бе дръпнала, за да стори място на човешкото трудолюбие, се виждаха разлистени лозя, пуснали вече ластари. Прозрачното, чисто небе се синееше над Атон. По-голям пролетен празник от Великден нямаше и царят скрито се радваше, че щеше да обикаля Света гора тъкмо сега.

Още като момче Иван Асен бе виждал из къщи пътуващи монаси от светогорските манастири. Царица Елена ги приемаше като желани гости, даряваше обителите, от чието име те ходеха из селищата, слушаше разказите им за чудеса, станали в атонските манастири.

Запомнил бе Иван преданията за Атон. Още по времето на император Константин Велики там се заселили монаси. В Карея била създадена първата обител и бил построен първият храм. После манастирите се появявали като от божия подбуда, докато цялата Атонска планина се превърнала в свято място, убежище на постници и схимници.

В следобеда на Великата събота Иван Асен пристигна във Ватопедския манастир.

От три страни вековна гора ограждаше манастира, който бе закътан на морския бряг в красивия залив Контес. Между гората и белите зидове на манастира се простираха овощни градини и лозя. Виждаха се високи кестени, дълга редица кипариси, портокалови и лимонови дървета. Най-големият храм в Атон — „Свето благовещение“ — преди две седмици бе чествал своя празник и украсата още стоеше.

Йеромонах Доситей, който някога бе дал последна утеха на умиращия цар Калоян и бе придружил мъртвеца до гроба му в Кефаларево, за да се спаси от гнева на Борила, се укри в Света гора. Сега той беше архимандрит^[2] и игумен на Ватопедския манастир. Седемдесет и пет годишният старец посрещна развълнуван българския цар. Неколцина монаси го подкрепяха, сам отец Доситей се подпираше с две ръце на игуменската патерица и гласът му се понесе тънък и измъчен:

— Благословен да си, царю български Иван Асене! Ти идваш в божието име, нека бог неотстъпно бди над тебе!

Царят слезе от коня, пристъпи до игумена. Под сводестата каменна врата на манастира сне походния шлем и ниско сведе глава за благослов.

Още при първите крачки в двора беше почувствал лек трепет. Посещавал е десетки манастири и винаги му се е струвало, че е малкото момче, което царица Елена за пръв път въвежда в света обител. Храмът, килиите на черноризците, застланият с камъни двор — гдето и да обърнеше поглед, мислеше си, че се таи нещо неразбираемо за него, че колкото и години да живее, ще си остане мирянин. Никога не ще може да вникне в света на монасите.

В себе си царят признаваше, че по обвързаност с бога стои много по-ниско, от който и да е истински монах, нищо, че чернецът може да е от неизвестен род. Може би това чувство го караше да дава богати дарове, а не само обичайната му хитрост, с която се оправдаваше в мислите си след някое голямо дарение: „Така винаги ще имам подкрепата на църквата“.

Камбаните на манастирската църква забиха за вечерня.

Скоро щеше да се стъмни и отец Доситей побърза да остави царя да си почине. Монасите се пръснаха в килиите си. Тази вечер те щяха да отслужат света Василиева литургия.

 

 

Откакто помнеше, царят всяка година бе стоял до късно през нощта срещу Великата събота. Знаеше цялата служба и все пак се вълнуваше.

Двете крила на царските двери бяха извадени и сложени в олтара. Там щяха да стоят до вечернята на Светлата събота.

Снажен тъмноок йеромонах водеше службата. След разпус на полунощницата той отвори завесата и запали голяма свещ. После застана на царските двери и подкани с възглас всички да запалят свещите си.

Към изхода на храма първи се отправиха певците. Камбаните бавно забиха. С кръста и евангелието в ръце йеромонахът излезе от олтара, следван от млад черноризец, който носеше иконата на възкресението и сребърната кадилница.

Монасите и дошлите за службата миряни тръгнаха на кръстен ход.

„Воскресение твое, Христе спасе…“ — пееха всички стихирата на шести глас. Пламъчетата на свещите се люлееха и примигваха. Сред тях със златно сияние проблясваше големият кръст.

Йеромонахът спря пред западната врата на църквата, постави евангелието, иконата и кръста върху застлан със скъпа покривка аналой^[3]. Камбаните спряха да бият и в тишината на молитвената нощ се разнесе гласът на йеромонаха:

— И о сподобитися нам…

После той зачете утринното евангелие. Думите, изречени на скоропоговорка, се стопиха, изгубиха се. Гласът му стана тих и недоловим…

В края на дванадесетия час плътни гласове запяха тропара на възкресението „Христос воскресе“.

Иван Асен стоеше зад първите редици на монасите и с ръка пазеше завет на нежното пламъче. От майка си знаеше, че е лошо знамение да ти угасне великденската свещ, и той не смееше да си поеме свободно дъх…

Службата беше изморителна, ушите пищяха от песнопенията и възгласите. В чест на царя отец Доситей бе наредил българи монаси да четат и пеят на български. Старецът бе взел върху себе си всяко послешно неодобрение и укори на отците от протатона^[4]. Едва когато йеромонахът, ритайки затворената врата на църквата, започна високо да произнася прочутия Давидов псалом, Иван Асен изправи глава.

„Повдигнете, двери, горнището си, повдигнете се, вечни двери, и ще влезе царят на славата!“

— Кой е тоя цар на славата? — с думите на псалома питаше йеромонахът и Иван Асен затаи дъх.

Той бе победил при Клокотница, над него се бе вдигнало горнището на вечните двери, за да влезе той — царят на славата!

„Цар славы!“ — повтаряше в Иван Асена силен, властен глас. Така се наричаше сега сам и беше сигурен, че в тая великденска нощ бог му подсказа как ще го зоват по цялото царство.

— Кой е тоя цар на славата? — отново питаше йеромонахът и бързаше да си отговори с псалома: — Господ на силите. Той е цар на славата!

 

 

На втория ден на Великден Иван Асен напусна Ватопедския манастир. Неудобните пътеки го поведоха към южните склонове на Атонската планина.

Топеше се синевата в безоблачното небе. Клепалата на невидими църквици долитаха като приветливи гласове из глъбината на леса.

Леко дишаше царят. Пълна беше душата му. Очите му диреха зад завоя зидовете на лаврата „Свети Атанасий“.

Не бе тръгнал Иван Асен из Атонската гора, не идваше в лаврата, за да го посрещнат с почести, да показва своята власт. Дойде, воден от чистото, хубаво желание да се поклони като християнин на светите места, да си отдъхне след битката и похода.

Камбанният звън от храма „Свето Благовещение“ на лаврата го извади от състоянието на тиха мечтателност. Царят спря коня и обърна очи на юг.

Зад дълбокия залив Агион-Орос, зад сивите купчини на полуостровите Лонгос и Касандра се синееше Олимп…

След манастира „Свети Атанасий“ идваше ред на най-важното място в Света гора — Карея, — гдето бе седалището на протатона, управата на всички атонски манастири.

Три пъти в годината в Карея ставаше голям събор, ала на Великден се стичаха най-много хора. Единствената улица на манастирското селище — Кривата улица — в тия дни беше непроходима: лавки, дъсчени закрития за стоката, големи върбови кошници с плодове. На два езика ечаха подвикванията на търговците, дошли още преди седмица с по няколко натоварени мулета.

Монасите не отстъпваха на търговците по съобразителност и по хвалене на стоката. Кой, дошъл в Карея, няма да купи светогорска иконка с лика на светията покровител, броеници или хубаво седефено кръстче!

Вестта, че българският цар обикаля атонските манастири, отдавна бе долетяла в Карея и още когато Иван Асен бе в лаврата, старците от протатона се събраха, за да решат как да посрещнат високия гост. Нарочни хора бяха изпратени в лаврата, за да преведат царя и придружвачите му по най-преките пътеки.

Заведоха го в килията, гдето някога отсядаха ромейските императори. На вечерята поднесоха ястия в златни съдини, в голяма златна чаша му наляха старо вино.

Тук царят за пръв път си помисли, че е вече време да реши съдбата на епирското деспотство. Разбира се, можеше да превземе Тесалоника, да плени Мануил Комнин. Ала така щеше сам да си създаде грижи. По-добре бе да държи в зависимост един слаб и страхлив деспот и когато е необходимо, да го противопоставя на Никея, отколкото да влезе сам в гръцки води и да се увлече от стремежа на Теодор Комнин за отвоюване на Константинопол. Сега българското царство бе в най-приятелски отношения с латинците и Иван Асен виждаше, че ако постъпва умело, ще може да насочва съдбините на околните държави.

Севаст Алексий замина за Тесалоника като велик пратеник. Мануил Комнин трябваше да положи пред него като представител на българския цар клетва, че ще е зависим от Иван Асена, че се отказва от титлата василевс и че се задължава всяка година да плаща данък на своя върховен господар. Севаст Алексий не трябваше да преговаря, а да диктува условията на кир Мануил. И друго поръча Иван Асен на пратеника: да доведе с добро или насила владетеля на Мелник — деспот Алексий Слав. Нали с царя са близка рода, да се видят, да си поговорят…

В Карея Иван Асен не можеше да се отърве от приказливите игумени. Те го посещаваха в килията, изричаха дълги благословии и умело подхвърляха, че от векове има обичай всеки голям владетел, дошъл в Атон, да дарява села и зависими люде на манастирите.

Иван Асен повика двама бързописци и ги накара да напишат новата му грамота:

„Благоизволи царството ми да дари на светия манастир на пресветата Богородица, наричана Ватопедска, който се намира на Света гора, селото, наречено Семалто, което лежи в Серската област, така щото това село заедно с людете му и с всичките му правдини и стаси и прилежащия доход да го владее този честен манастир със самовластна и неутолима власт, докато живее царството ми…“

На другия ден двама боляри от царската свита занесоха грамотата в манастира.

Протоигуменът се зачуди, когато Иван Асен поиска да го заведат в най-добрата свещоливница, и сам подбра чист восък за четири невиждани по големина свещи. Висока пет лакътя, първата отлята свещ приличаше на малък бор с окастрени клони. В горната част царят нареди да залепят иконка на свети Георги и едва тогава протоигуменът разбра какво е намислил Иван Асен.

Наближаваше Гергьовден, празникът на Зографския манастир, който открай време минаваше за средище на българските монаси в Света гора.

Останалите три свещи Иван Асен поръча за Ватопедския манастир, за лаврата и за храма „Успение Богородично“ в Карея. В Зографската обител царят реши да отиде с малцина придружвачи. Пътуването нямаше да е леко. Пътеките минаваха през най-залесената част на планината.

 

 

Алексий Слав пристигна в Карея заедно със севаст Алексий. Още щом научи за поражението на Теодор Комнин при Клокотница, той подири закрила зад високите крепостни стени на Тесалоника. Там не му провървя. Мануил Комнин гледаше с подозрение братовчеда на българския цар. Направо му каза, че няма да плаща за неговите грехове.

Макар че от шест години кир Мануил бе сгоден за Асеновата дъщеря Мария-Белослава, той знаеше, че това няма да му помогне, и побърза да приеме условията, които Иван Асен му поставяше. Негови стражи повикаха Слав и го предадоха на севаст Алексия с вързани ръце, като да беше престъпник.

Алексий Слав завиждаше на Иван Асен и не знаеше как ще изтърпи срещата с него. Докато го чакаше в манастира, не излезе от килията си. Не излезе и когато един предобед по шума и суетнята на двора разбра, че Иван Асен се е върнал от Зографския манастир.

Царят бе доволен от посещението на старата обител и от отпразнуването на Гергьовден. Поклони се на чудотворната икона на свети Георги, остави богати дарове и голямата свещ с лика на светеца, издаде грамота за точно определяне границите на манастира, обеща да построи каменна кула.

Севаст Алексий го зарадва с добра вест, показа му клетвената грамота, с която Мануил Комнин заявяваше, че ще носи само титлата деспот и че признава върховната власт на христолюбивия господар Йоан. По севаст Алексия Мануил Комнин запитваше дали най-сетне ще се състои сватбата му с Мария-Белослава.

Царят се засмя, като слушаше севаст Алексия:

— Ще има още да чака. Не ни е сега до сватба! А деспот Слав покани от мое име на обедната трапеза, там ще поговорим…

Масата бе поставена на двора, под големия разклонен орех. Слънцето не можеше да пробие с лъчите си гъстата сянка и лек хлад се бе утаил около старото дърво.

Протоигуменът канеше царя да опита меда, да вкуси от прясното сирене. Иван Асен мислеше вече да изпрати някого от слугите за деспот Слава, когато към трапезата се зададе възрастен човек със затворено, смръщено лице. Той бе облечен като ромейски благородник, само че нямаше никакво оръжие и бе гологлав, както се полагаше на човек, на когото са отнети званията и владенията.

Слав приближи към оная страна на масата, гдето седеше Иван Асен, и без да вдига глава, се отпусна на колене. Не помнеше да е стигал до такова падение, не бе търпял унижения, но сега му се струваше, че малко дни му остават да живее и трябва да свиква с мисълта за смъртта. Беше се уморил да живее, да се въздига и да пада, да се тревожи и да дири радости и развлечения. Тая умора бе проникнала в кръвта, в мислите му.

— Седни на трапезата и не се сърди, драги ми братовчеде Алексие, че по толкова странен начин те поканих да дойдеш в Света гора.

Царят говореше любезно, с любопитство оглеждаше някога прочутия деспот.

Алексий Слав не отрони ни слово и когато седна на трапезата. Не посегна към ястието, не видя дори, че поставиха пред него пълна купа с вино.

— Да не си болен, светли деспоте?

В гласа и думите на царя имаше загриженост, но споменаването на чина му накара деспот Алексия още по-горчиво, още по-мъчително да почувства падението си.

— Болестта ми е неизлечима, царю Иван Асене — тихо, без да вдига поглед, рече Слав. — Позволи ми в Търнов да дочакам сетния си час…

„Бог го е наказал — помисли си Иван Асен. — Нека отиде в Търнов.“

Той го съжаляваше, но в същото време го презираше. Не можеше да понася хора, които цял живот се мъчат да се докопат до онова, което не заслужават нито по разум, нито по характер.

Сега земите на Алексий Слав се вливаха в българското царство, изчезваше сетната следа от разпокъсаните владения на българските земи. От днес щеше да има един български господар!

— Драго ще ни бъде да те виждаме всеки ден в Търнов — рече царят и Алексий Слав още по-ниско се наведе над масата.