Димитър Мантов
Иван Асен II (16) (Цар и самодържец)

16.

Боляринът Тръпен сам избра мястото за засадата. Александър го одобри.

Три десетки войници насякоха дървета край българския стан и за да не усетят нищо ромеите, внимателно ги навързаха за седлата на конете и ги замъкнаха там, гдето пътят за Плъвдив извиваше край височината, която се издигаше на запад от река Суха. При самия завой се отделяше дълбок коларски път и навлизаше във вековна дъбова гора. Пътят бе изоставен и човек трябваше внимателно да се взре, за да го забележи.

Войниците навързаха дърветата с въжета, тъй че главният път за Плъвдив след завоя бе преграден. Железните бодли, които в поход винаги носеха, сега щяха да свършат добра работа. Пръснаха ги по целия път, като оставиха свободна само една ивица, отгдето щяха да минат българските конници. В същото време няколко десетки пешаци разчистиха изоставения коларски път навътре в гората и изтръгнаха храсталаците по поляната, от която започваше плитък дол.

Конниците на севастократор Александър безшумно напуснаха стана и в две редици, за да не вдигат прах, се отправиха към завоя. През мястото на засадата те минаха бавно и след тях войниците преградиха отвора, засипаха пътя с още бодли дотам, гдето се отделяше старият коларски път.

Александър неволно обърна глава. Той знаеше, че брат му от височината край завоя ще следи първото нападение над ромейския стан и че цялата българска войска, строена по отряди и полкове, чака недалече оттук.

Река Суха приличаше на голям поток. Мостчето само щеше да забави конниците и затова севастократор Александър заповяда на войниците си да прегазят реката. На десния бряг дружините се наредиха в боен ред и той високо, по момчешки, извика:

— Бий ромеите!

— Смърт! — откликнаха войниците.

Шумът изпревари челните конници, полетя над ниските възвишения, отекна в доловете и долчинките.

Сред конниците на Врахаминос, които се готвеха да потеглят напред, за да разузнаят пътя на войската, настъпи смут. Архонтът чак отвори уста от изненада.

— Къде ми е шлемът? — кресна той и като се озърна, видя, че шлемът е закачен на седлото му.

— Бързо! — извика Врахаминос и помощниците му не можаха да разберат началникът им какво точно заповяда.

Нахлупи бойния си шлем, метна плаща на гърба си и едва когато се качи на коня, можа да издаде ясна заповед:

— В боен ред край реката!

После се отправи към ниския бряг, за да прегази река Добричка и да отиде при войниците си.

Челните български конници се появиха по стария път, а леката конница на Врахаминос още не можеше да се нареди.

— Бързо! Бързо! — подскачаше на седлото архонтът и плащът, незавързан с кожените ремъчки за шията, се свлече върху задницата на коня.

Българите нападаха по дружини, тъй както пристигаха по пътя. В движение опъваха лъкове, пускаха стрелите високо нагоре и те падаха отвесно върху ромеите. После конниците приближаваха и като хвърляха късите си копия, извиваха вдясно, за да сторят място на идващите след тях.

В ромейския стан край десния бряг на реката ечаха рогове и тръби. Кир Теодор сам ръководеше построяването на главните сили. Колите на тежкия обоз бяха спрели в източния край на лагера и изморените колари, които бяха задрямали на седалките, с нежелание вдигнаха глави.

Теодор Комнин с разчорлена коса, облечен с риза от яркосиня коприна, тъй както бе спал, гневно викаше пред шатъра си:

— Кажете на тоя глупак Врахаминос още сега да нападне варварите! Да ги прогони оттук! Малко ли войници има?

Двама вестители на коне прегазиха река Добричка и като се прикриваха от стрелите с малките си кръгли щитове, предадоха един след друг заповедта на Врахаминос. Архонтът само навъсено кимна.

Леката ромейска конница се вдигна от левия бряг на реката като пръснато ято, което се колебае накъде да потегли.

Българите още продължаваха да нападат. Дружините се изреждаха за трети път и като че не искаха да отстъпят.

— Притиснете ги и отляво! — заповяда Врахаминос.

Ятото сви крила, ромеите бавно изтласкаха българските конници от равнината.

— Сечи! — на своя глава се впуснаха напред началниците на челните части и неусетно целият отряд се увлече в преследване.

Близките възвишения бяха по-ниски от ридовете край крепостта. Нищо обезпокоително не се забелязваше.

Изостаналите български конници бяха обречени на гибел. Отначало блясваше меч, после ездачът се свличаше от седлото и по тялото му минаваха стотици подковани копита, а конят отчаяно цвилеше и се блъскаше в едрите охранени коне на ромеите. Предсмъртните викове потъваха в тропота на бясната надпревара.

Потокът, който се вливаше край пътя в река Добричка, скоро остана зад гърба на ромеите и те със същия устрем продължиха по широкия път. Едва при река Суха архонтът Врахаминос почувства смъртна тревога. Доста се бяха отдалечили от лагера. Ала можеха ли да се върнат при кир Теодор, без да са изпълнили заповедта му?

Завоят дойде изведнъж и като по чудо българската конница изчезна от погледа му. Само неколцина войници се опитваха да се скрият в страничния чер път. Врахаминос изруга и веднага се сети, че българите са се отбили по тоя коловоз. Трябваше да ги преследват в гората. Той се канеше да заповяда на войниците си да спрат, ала тъкмо в това време проечаха викове:

— Измамиха ни!

— Засада! Засада!

Сутринта леката конница вдигна тинята от дъното на река Добричка, а водата стана още по-кална — цялата ромейска войска премина на левия бряг и се построи за бой там, отгдето тръгна отрядът на Врахаминос. В лагера останаха само охраната на тежкия обоз под началството на стратопедарха Варлаки и една част от личната охрана на василевса, да бди край семейството на Теодор Комнин.

Стотина конници се спуснаха към селището, за да прогонят селяните далече в гората, защото в тила на войската не биваше да има българи.

Теодор Комнин беше зъл и раздразнен. Брат му Мануил неотстъпно го придружаваше на кон и често се озърташе.

— Стига си се въртял на седлото! Няма отгде да избягаш — злобно подхвърли кир Теодор. — Когато бог е сътворявал земята, тук дяволите са се разпореждали. Гледай какви хребети и падини…

Той не изрече гласно укорите към себе си, че предния ден не обърна никакво внимание на местността, гдето разполагаше войската си на стан. Зад мирните възвишения и безобидните рекички се криеха безброй опасности. Тъкмо тук ли трябваше да го нападнат българите!

„Ще видят те! — заканваше се Теодор Комнин. — Само да разбера какво е направил Врахаминос.“

Ала Врахаминос не се появяваше, а изпратените по пътя конници съобщаваха, че след големия завой нищо не се вижда. Гората закрива кръгозора и ония, които продължават нататък, биват посрещани със стрели и камъни от прашки.

— Да стегнат редиците! По-сбито! — няколко пъти повтори Комнин и Отеон с монотонен глас предаде заповедта му на тримата стотници. Те бяха момци от благороднически семейства, които се учеха на военно дело и служеха за свръзки с отделните отряди.

В центъра бе строена венецианската пехота на Джорджио Орлано. Тъмнокафявите карета бяха неподвижни, само знаменцата по дългите копия леко трептяха с раздвоените си като на пепелянки езици. Ломбардската конница, командвана от Габриеле Миланезе, заемаше лявото крило на бойния ред, а на дясното бе тежката конница на протоспатария Порфири Каматерос. Зад венецианците в полукръг бе разположена многобройната конна свита на императора.

Шлемът на кир Теодор лъщеше отдалеч. Лицето на василевса беше затворено. Измъчваха го догадките за посоката, в която се изгуби отрядът на Врахаминос.

Напрегната тишина цареше над цялата войска и затова всички чуха, когато откъм изоставената тепавица край реката се разнесе пронизващият крясък на кукумявка:

— Кукумяууу! Кукумяууу!

Посред бял ден се обаждаше проклетата птица и дори глухите щяха да я чуят, толкова силен беше гласът й. Кой не знаеше, че това е лошо знамение?

Мануил Комнин с усилие изви глава към брат си.

„Чу ли?“ — питаха очите му, но освен немия въпрос кир Теодор прочете и това, което сам чувстваше — уплаха.

„Глупости!“ — укори го василевсът.

От изоставената тепавица пак се обади кукумявката:

— Кукумяууу!

А войниците, смутени от злото знамение, другояче чуха вика: „Лошо! Лошо ще ви се случи!“

Оцелелите ромеи от отряда на Врахаминос, навързани в редици, крачеха отчаяно към българския стан, а край тях минаваха български дружини и полкове.

През цялото време Иван Асен наблюдаваше боя от височината край река Суха. Сега по негова заповед войската се придвижваше напред.

Севастократор Александър, ранен в ръката от стрела, бе отведен в стана. Вместо него боляринът Тръпен и синът му отидоха да кажат на царя, че севастократорът е изпълнил докрай заповедта. Твърдко се бе разгорещил, силите му не бяха намалели и в себе си той съжаляваше, че схватката тъй бързо свърши.

— Ще влезеш ли пак в бой? — попита го царят.

Твърдко се зачерви като момиче и не можа да отговори.

— Ще се бие я — отвърна вместо него баща му.

— Почини си, войводо, почини си, доста се потруди днес! — обърна се царят към Тръпен.

Тръпен искаше да възрази, ала царят заговори на сина му:

— Върви и намери червен плат да се препашеш през кръста, намери и червена кърпа, за да обвиеш с нея шлема си. Искам ти със знаците на палач да носиш набучен на копие договора, който Комнин погази, и като палач отдалече да му предизвестиш смъртта!

Боляринът Тръпен чак плесна с ръце от удивление и радост:

— Ха тъй! Това му се пада!

Твърдко се поклони на царя, лек поклон стори и към баща си. После закрачи към войниците от царската свита.