Димитър Мантов
Иван Асен II (22) (Цар и самодържец)

22.

Царят сам написа с калаена пръчица върху хартията черновката на новата грамота.

Царството ми дава тая грамота на цялата Дубровнишка област, на любезните и всеверни гости на царството ми да ходят по всяка област на царството ми с каквато и да било стока, донасят ли, или вземат, или пък пренасят каквато и да било стока, до която земя или област и да дойдат; до Бдин ли, или до Браничево и Бялград дойдат; или до Търнов и по цялото Загоре отиват, или до Преслав, или до Карвунската област при Боруйската, или в Одрин и в Димотика, или в Скопската област или Прилепска, или в Дяволска област, или в Арбанашка земя и в Солун отиват — навсякъде да купуват и продават свободно без всяка пакост; да нямат запрет по всички области на царството ми и в градовете и клисурите, но да ходят, купуват и продават без грижа, като всеверни и любезни гости на царството ми. Който им напакости в нещо: или при клисури, или на пазарища, или където и да било според закона за митата, той да знае, че е противник на царството ми и милост няма да получи, а голям гняв ще претърпи от царството ми.

Асен — цар на българи и гърци

Едрият му почерк изпълни големия лист с бледи, синкавосиви редове. „Останалата работа е на калиграфа“ — помисли той и се облегна назад.

Вчера в работната си горница Иван Асен прие пратеника на дубровнишката република търговеца Джунио Джорджич. В Царевец го въведе Делчо Серафимец и царят отгатна, че дубровчанинът първо към него се е обърнал за съвет и подкрепа.

„Златото лесно ги сродява“ — забеляза мислено той и докато траеше разговорът, докато преглеждаше грамотата на крал Стефан Първовенчани, не изпускаше из очи рагузанския търговец. Джунио Джорджич не се смути нито в началото, нито сетне, когато разговорът взе по-откровен характер. Личеше, че пази достойнството си и че не е обикновен пратеник на търговската република, а човек имотен и тачен.

Макар да не се бе спирал повече от един-два дена в големите български градове, той бе забелязал и хубавото, и лошото. Говореше без заобикалки, не гледаше да се докара. Направо попита: „Как мислиш, пресветли господарю, ще върви ли търговията в държавата ти, без да сечеш монети с образа си? Дори кир Теодор Комнин имаше свои пари, а знае се колко му бе земята“. Иван Асен задържа в паметта си тия думи като укор и през нощта, колкото пъти се пробудеше, те изплуваха из сънната мътилка, караха го да ругае рагузанеца:

— С Теодор Комнин ще ме сравнява! Че какво владееше Комнин? Цяла империя лежи под моя скиптър!

Нито баща му Асен, нито чичовците му и Борил бяха секли монети. Сам той не мислеше, че това е толкова важно, ала сега, когато размисляше, разбираше: без единни парични знаци не може да мине и не бива да губи повече време. Затова тая сутрин изпрати да повикат майстор Драгана.

Драган влезе с леко наведена глава. По свитите му рамене и по погледа личеше, че е смутен и с нетърпение чака да разбере за какво го е повикал царят.

С обърнати длани на ръцете Иван Асен мълчаливо забрани на майстора да пада по очи върху пода, както изискваше дворцовият ред, и Драган, зарадван от височайшата милост, която царят не оказваше всекиму, размърда лакти, разпери пръсти. Гореше от желание да заговори — какво, сам не знаеше, но чувстваше необходимост да каже нещо, да се наруши най-сетне мълчанието, зад което той смътно долавяше, че Иван Асен таи някаква мисъл.

— Виж образа на един престъпник! — рече царят и подаде на майстора сребърна монета, сечена от Теодор Комнин като василевс „повелител на всички ромеи“.

Драган пое монетата от ръката на царя и леко надвесен над масата, зад която неподвижно седеше Иван Асен, впери очи в образа. Не виждаше за пръв път монета, сечена от Теодор Комнин, но сега навярно имаше нещо особено, което друг път не бе забелязвал, за да го вика царят и да му поднася тоя сребърен къс.

— И цял ден да се взираш, освен лика на нашия знатен пленник друго не ще откриеш.

Иван Асен говореше присмехулно и все пак Драган догаждаше, че друго, не само присмехът, бе накарало царя да му подаде монетата.

— Пресветлий господарю — осмели се да заговори той, — очаквам думите ти с желание да извърша всичко, каквото ми заповядаш.

По-ясна подкана към царя да прекрати словесната криеница не можеше да бъде изречена от подчинен и Иван Асен вдигна глава:

— Преди години ти направи печата, с който подпечатвам грамотите си. Сега ще се заемеш с първите монети, които нашето царство ще започне да сече!

Тоя повишен, прочувствен глас звучеше винаги, когато царят говореше за вълнуващи неща. Пръв от българските царе щеше да запечата своя лик върху сребърна монета. Не, по-добре първите монети да са златни! Достатъчно много злато има в царското съкровище:

— … С търговеца Серафимец ще се уговориш, той ще намери място за монетарницата, ще уреди охраната, ще избере помощниците ти!

— Досега, господарю, не съм… — започна Драган.

Едновременно с облекчението, че царят не е забелязал дързостта му, записана на мраморната колона, и не го вика да го кори, чувство на лек страх се появи в сърцето му.

— Зная, че друг път не си се захващал с такова дело. Не само ти, никой българин досега не е начевал това, което на тебе възлагам — тихо рече царят, вдигна глава и продължи по-ясно и по-високо: — Върху едната страна ще изобразиш мене заедно със свети Димитрий, а върху другата — Христос Вседържател. И ще напишеш „Исус Христос, цар на славата“!

Отгде се появиха думите на Давидовия псалом? Те звучаха в ушите му като нежна песен, преплитаха се в мислите му, вмъкваха се в сърцето му и носеха доволство и успокоение. Тъмнината около църквата във Ватопедския манастир, високият глас на йеромонаха и трепетната светлина на свещите — всичко, което Иван Асен преживя в оная великденска нощ, мина през ума му. Нямаше за кога да отлага. „Цар славы“ — ще пише на монетите до образа на Христа, но умните ще отгатнат, че не само за Христа, а и за Иван Асен се отнасят тия думи.

„Цар на българи и гърци“ — за пръв път под грамотата на дубровчаните се подписа той и това бе самата истина: хиляди ромеи му се подчиняваха.

Драган не смееше да мръдне. Същото чувство, което то вълнуваше при освещаването на църквата, го бе сковало като в здрава прегръдка и само пръстите му, непослушните пръсти на ваятел и образописец, ровеха сякаш в жива жарава.

— Вярвам, че добре ще извършиш всичко — рече царят и додаде с добродушна усмивка: — Макар че на монетите не ще има място да вдълбаеш както на колоната „Аз, Драган, писа“.

Лудешки прилив на топлина парна гърдите на майстора, вмъкна се някъде дълбоко, там, гдето се бе спотайвало чувството на страх и радост от дръзката постъпка.

— Велики… господарю… царю…

Повече Драган не можа да каже, падна по лице върху пода като покосен.

— Ти си умен. Лошото е, че и умните понякога грешат. Ала да говоря открито — сам не зная дали не си постъпил, както трябва. Никоя радост не е по-голяма от радостта на твореца. Сам бог е дал напътствие грешния човешки род да върви по неговите стъпки!

Царят стана от столницата, вдигна дясната си ръка и като че четеше светото писание, бавно произнесе:

„И рече бог: да има твърд посред водата… Биде вечер, биде утро — ден втори!“

До горницата долиташе говорът на майсторите, които работеха в двореца, а ако Иван Асен надникнеше през прозореца, щеше да види строителите каменоделци, накацали по скалистия венец на Трапезица. Новата, твърдина растеше камък по камък, ред по ред.