Димитър Мантов
Иван Асен II (14) (Цар и самодържец)

14.

Голямата тракийска крепост прие владетеля си с особена възбуда. Хората се питаха тревожно накъде се е наканил да отива кир Теодор с толкова много войници, тъй добре въоръжени. И военачалниците не можеха да кажат нищо, само повтаряха:

— Не ни трябва да знаем где ни води василевсът^[1]. Плаща ни богато, ще се бием, с когото заповяда!

Войсковият стан се разпростря пред южната врата на крепостта. Скоро там стана истинско тържище. Дребни търговци с върбови кошници и кожени торби в ръце се мъчеха да продадат на войниците своите стоки, деряха си гърлата да доказват, че искат съвсем малко пари и че такава стока не може да се намери никъде по-евтино.

В дома на стратега сред града, гдето се бе настанил Теодор Комнин със семейството си, цареше същата суетня. Архонти — кои по-богати, кои по-бедни — искаха да се запознаят и да поговорят с „тесалонишкия васялевс“. Всеки се възмущаваше, че Иван Ватаци се обявил за император, без да има право на това, и че „само кир Теодор, смелият и най-умният владетел, какъвто ромеите отдавна не са имали“, ще освободи Константинопол от латинците.

На богатия обед кир Теодор чу толкова похвали, колкото не бе получавал през всичките години като деспот. Човек на границата между зрялата възраст и началото на старостта, той се мъчеше да внуши на другите, че белите косми, промъкнали се в гъстата му черна коса и в късата подстригана брада, са нещо случайно, ненужно, но няма как… Очите му в няколко мига можеха да се прехвърлят на три-четири предмета и все пак да забележат най-главното. Думите му излитаха на пресеклив поток. Той ту си отдъхваше, ту се втурваше в нов словесен пристъп. Ала сетеше ли се, че после някой от слушателите му може да се подиграва със словоохотливостта му, изведнъж спираше и с няколко думи даваше да се разбере, че разговорът е приключен и василевсът предпочита да остане сам.

Приближените на кир Теодор знаеха тези особености в държанието му и бързаха да изпълнят мълчаливата заповед. В своя двор и в цялата си държава Комнин изискваше пълно подчинение. Жестоко наказваше всеки, който се обявяваше против него. Често пъти изпадаше в ярост и от най-дребните провинения.

В тоя поход Теодор Комнин тръгна придружен от цялото си семейство. Съпругата му Мария, повехнала петдесетгодишна жена, беше капризна и сама не знаеше какво иска. Четири деца бе родила. Най-голямата, Ана — съпругата на сръбския крал, — на времето причиняваше доста главоболия на кера Мария.

От останалите деца само Йоан, вече двадесетгодишен момък, беше примерен. Като сянка ходеше след баща си, слушаше го какво говори и бързаше да отговаря с раболепна усмивка:

— Да, татко!

Понякога Теодор Комнин се ядосваше на сина си, загдето не е никак самостоятелен и като негов наследник не ще може да решава отведнъж важните дела. Ала в повечето случаи се радваше на покорството му. И децата му трябваше да се подчиняват на най-малкия му знак!

Единадесетгодишната Ирина беше постоянна грижа и най-честата радост на родителите си. С кръгло бяло лице и тънички черни вежди, тя имаше големите очи на майка си, но не тъй изпъкнали, а приютени в пухкави ямички. Когато извършеше някоя лудория, Ирина сама отиваше при баща си и мълчаливо изслушваше укорите му. На кир Теодора дожаляваше, че измъчва дъщеря си, и протягаше ръка да я погали. Тя само това и чакаше, спускаше се в прегръдките му, целуваше го и го караше да се разчувства от обич.

А осемгодишният Димитриос беше любимец на майка си. От първите месеци пазен като рохкаво яйце, той навикна да се оплаква дори когато нищо не го боли, само за да му обръщат повече внимание. На богатите пирове стоеше с възрастните, плачеше и риташе слугите, когато баща му заповядваше да го заведат в стаята му. Оставеха ли го на мира, издебваше залисията на гостите и бързо изпиваше първата попаднала му чаша вино.

Кир Теодор забеляза веднъж това и посегна да го удари, но жена му го спря и нежно прегърна Димитриос. Един знахар й беше казал, че след хубава вечеря чаша вино раздвижва кръвта и кара черната жлъчка в човека да намалее. Затова кера Мария даваше на сина си „по глътчица“.

Тоя път Димитриос стана от обедната трапеза сърдит. Зоркият поглед на баща му не позволи да изпие дори глътка вино. Той излезе на двора и се втренчи недоволно в Ирина. Сестра му искаше във всичко да надмине момчетата. Сега началникът на наемната венецианска пехота Джорджио Орлано я учеше да язди кон по мъжки. Тя се смееше високо и се държеше здраво в гривата на коня.

— Кир Джорджио! — викна Димитриос. — И аз искам!

Орлано учудено го изгледа.

— И аз искам! — тропна с крак Димитриос, подражавайки на баща си.

Джорджио Орлано изчака момчето да стигне до него, улови го за кръста и го постави на седлото зад сестра му.

— Дай ми поводите! — заудря Димитриос Ирина по гърба.

Сестра му стисна устни и неочаквано смушка коня с пети.

Жребецът изви глава, изпръхтя и се понесе в лек тръс по двора.

Димитриос примря от страх. Той подскачаше на седлото и ръцете му трепереха. Най-сетне гърлото му се отпуши и той завика пресекливо:

— Ще паднааа! Мамооо!

Джорджио Орлано се затече да улови коня, ала Ирина предугади, че военачалникът ще прекъсне играта й, и дръпна поводите. Орлано се втурна в новата посока на жребеца.

Кера Мария беше си полегнала след обеда, но дочула виковете на сина си, излезе разчорлена на терасата. Появи се и Йоан, видя всичко и се усмихна в себе си: „Тъй му се пада на маминия Димитриос. Ще се подмокри сега от страх!“.

— Ирино! Луда ли си! — завика кера Мария.

В това време на портата се появи Мануил — братът на Теодор Комнин. Той се спусна и стигна до коня заедно с Орлано. Двамата мъже уловиха животното и Димитриос като покосен падна в ръцете на чичо си.

— Ти… мръсна, мръсна… — зашепна Димитриос, останал без глас от уплаха.

Ирина победоносно го гледаше от седлото.

— Прибирай се! — подвикна майка й.

Кера Мария притича, прегърна Димитриос, зацелува го по страните.

Мануил Комнин остана при началника на наемната пехота. Той беше по-млад от Орлано с пет-шест години, но не му личеше. Имаше бръчки край очите и челото му бе набраздено. Мануил беше мълчалив, затворен човек. Разбираше се само с племенника си Йоан. Брат му Теодор се отнасяше с него като с човек от второ качество.

„Плашлив е като сврака и зъл като комар“ — беше казал за него веднъж той и Мануил за цял живот запомни тая обида. В похода участваше, защото василевсът го застави: „Ако не дойдеш, навсякъде ще разправя колко си страхлив!“ — каза му Теодор.

Мануил беше много привързан към Ирина. Момичето се държеше с него внимателно, караше го да й подарява дребни украшения, макар че немалко подаръци получаваше от баща си. Наричаше го „чичо“ с такъв, приятен глас, че Мануил неволно се натъжаваше. Той рано овдовя, без да има деца. Брат му го сгоди за първородната дъщеря на българския цар. Вече шеста година Иван Асен обясняваше на Мануил Комнин по нарочни пратеници, че Мария-Белослава още е в неукрепнала възраст, да почака, докато стане годна за съпруга и майка. А Мануил тъй много искаше да има дъщеря като Ирина!

Бяха минали Заговезни, наближаваше Православната неделя, ала сякаш зимата отдавна си беше отишла. Дори в Адрианопол, където други години по-често падаше сняг, отколкото в беломорските градове, сега бе истинска пролет. Топлият вятър струеше по течението на Ибъра^[2]. Много овошки бяха показали първите си пъпки.

Теодор Комнин се радваше на дъщеря си, която вече заприличваше на истинска мома, радваше се и на хубавото време.

„През идущата седмица ще тръгна!“ — рече си той.

Джорджио Орлано се поклони на господаря си и напусна двора.

— Мануиле! — подвикна кир Теодор.

Единствен Мануил знаеше истинските намерения на тесалонишкия василевс. Теодор Комнин презираше най-малкия си брат заради нерешителността и мекия му нрав, но винаги с него обмисляше големите държавни начинания. Мануил имаше пъргав ум, умееше да отгатва по дребни приказки какво може да донесе бъдещето, а и в хитрините го биваше.

За похода срещу българското царство двамата се скараха още през есента. Мануил настояваше брат му да се откаже. С Иван Асена ги свързваше мирен договор, сам Мануил беше сгоден за дъщерята на българския цар. С какво ги бе предизвикал Иван Асен, та в очите на населението той да е виновен за една тежка война? Мануил не се съмняваше, че войната ще е изтощителна и за двете страни, най-много за ромеите.

Българите имаха добре уредена държава, Подунавието бе защитено от непристъпни планини, в чиито проходи бяха загинали хиляди ромейски войници през многобройните походи на императорите Исак-Ангел и Алексий Комнин.

„Предишните василевси не са разбирали едно-единствено нещо — възразяваше Теодор Комнин на брат си. — Достатъчно е да владеем Родопите и Тракия, разбира се, с градовете Филипопол и Сердика. Не ни трябва техният Паристрион^[3]! Отсам Хемските планини населението в много селища е смесено, има гърци, арменци и заселени преди години кумани. Те са нашата първа опора. После ще си създадем нови приятели сред благородниците!“

„Хемските планини са гръбнакът на един организъм — отвръщаше Мануил. — Не можеш да обявиш за свое притежание едната ръка, защото другата ще стори всичко, което силите й позволяват, за да помогне на своята сестра. Гърците, арменците и куманите са едва забележими островчета, на които дори върхът на ботуша ти не ще може да опре, за да намери опора!“

„Глупак си и глупак ще си умреш!“ — прекратяваше кир Теодор спора, но след време пак го подновяваше.

Когато тръгнаха в поход, като гледаше отлично въоръжената си войска, опитните наемници, блестящата конница от охраната, той забрави за тия разговори.

Мануил по негова заповед трябваше да го придружава до Средец, гдето след няколко седмици, в това той не се съмняваше, щеше да се настани като господар.

— Още ли мислиш, че походът ще завърши с неуспех? — подхвърли кир Теодор с превъзходството на човек, който окончателно се е убедил в глупостта на събеседника си.

— Още! — рече Мануил.

— Страхливец! — избухна Теодор Комнин.

Той очакваше, че сега брат му ще отстъпи, ще се съгласи с него, ако не от друго, поне от вечния си страха, с който, изглежда, се беше родил.

— И ти не си смел! — повиши глас Мануил. — Ти си само дързък! Запомни, че тая дързост скъпо ще ти струва!

— Ха-ха-ха! — насила се засмя кир Теодор. — Каквото и да стане, ти ще бъдеш винаги с мене! И ти ще споделиш моята съдба!

„Трябва да избягам. Само да ми падне сгоден миг — ще избягам!“ — сега по-твърдо от всякога реши Мануил.

Отначало брат му може да спечели някоя победа, ала в последна сметка българите ще го отблъснат. Човек никога не е сигурен в чужда земя, не познава нейните селища и люде, трудно намира подкрепа. Тайната на успеха в битките с латинците беше, че ромеите се бореха срещу поробители, помагаха им и архонтите, и селяните.

А тоя път Теодор Комнин заемаше мястото на латинците — ставаше покорител на чужда земя. Мануил виждаше колко трудно бе на ромеите да управляват българските области, включени още преди години в епирското деспотство. Сърцето му трепваше, като си помислеше, че и сега във войската имаше българи като охрана на обоза.

Теодор Комнин спря да се смее. Погледът му стана остър, гърдите му се повдигнаха при дълбокия дъх:

— След три седмици ще бъда в Сердика! Чуваш ли, Мануил Страхливи?

Още една обида трябваше да запомни за цял живот по-малкият му брат.

 

 

Началникът на тежката конница Порфири Каматерос по заповед на Теодор Комнин отдели три стотици и ги изпрати да завземат близките български селища. Само след два дена в Адрианопол се получи вест, че в ромейски ръце са Агатоники, Констанция и градът Блисна.

Кир Теодор не признаваше и не свикваше никакъв съвет на военачалниците. Всичко сам решаваше.

— През Филипопол към Сердика! — нареди той.

Още в зори цялата адрианополска околност проеча от рева на бойните тръби. Венецианската пехота без суетене прибра палатките си и се нареди в тъмнокафяви карета, настръхнали от блестящите острия на дългите копия. Джорджио Орлано обходи войниците си, спря се пред челната редица и вдигна ръка:

— Без пощада — на бой!

— На бой! — викнаха венецианците и като един тръгнаха напред.

Войниците от задните редици поставиха копия върху раменете на предните си другари и докато останалата част от войската още се строяваше, тъмнокафявите карета едно след друго напуснаха стана.

Началникът на ломбардците изруга от яд: тоя мръсник Орлано пак се докарваше пред кир Теодора. Нищо чудно след похода да поиска по-голяма плата. Ето Теодор Комнин му се усмихва радостно, поздравява го с вдигната десница.

Габриеле Миланезе с ругатни подканяше войниците си, в движение запаса кожения пояс над ризницата.

— Мързеливци! Лентяи! Проявете се пред императора! Постарайте се!

И ломбардците зарадваха погледа на кир Теодора. В три редици те тръгнаха подир венецианската пехота. Габриеле Миланезе, изпотен от бързина, не можа да постави, както трябва, шлема си. Наносникът увисна над лявото му око, ала това не попречи Теодор Комнин да му кимне одобрително.

Леката конница на архонта Врахаминос настигна ломбардците и венецианците и ги задмина. Тя отиваше напред, за да осигурява пътя на главните сили.

По правилата на походния ред тежката конница трябваше да върви пред пехотата и протоспатарий Каматерос, както и Габриеле Миланезе, минаха пред венецианците със своите отряди.

В средата беше мястото на многолюдната императорска свита. Мануил Комнин още в Тесалоника бе обявен за началник на императорската охрана. В закрити кочии пътуваха кера Мария, Димитриос и Ирина. Йоан яздеше от лявата страна на баща си, а отдясно на василевса неподвижно седеше на седлото, мълчалив като сфинкс, първият му адютант Отеон. Той беше едър мъж с дълги ръце, ниско чело и щръкнали уши. С него Теодор Комнин дойде навремето от Никея. Отеон му беше верен като куче, не приказваше много, но погледът говореше вместо него. Бдеше непрекъснато над безопасността на своя господар.

Големият обоз от волски коли бавно потегли напред, сподирен от последния, охранителен отряд на стратопедарха Варлаки.

Утринното слънце грееше в гърба на войската и лъчите му правеха цветовете на облеклата и на оръжията да изглеждат по-ярки. Докато ромеите бяха в тъмни дрехи и тъмни ризници, а венецианската пехота цялата в тъмнокафяво, ломбардците, по обичай от родината си, носеха пъстри облекла. Човек можеше да ги гледа часове, без да му омръзнат.

За да се разпознават във време на бой, всяка конна част имаше еднакви по цвят знаменца на дългите копия.

Свитата на Теодор Комнин блестеше от злато и сребро. Високите извити гриви на шлемовете отдалече приличаха на лебедови шии.

Само един тръбен звук или полугласна заповед на Теодор Комнин можеше да накара за няколко мига това въоръжено множество да ревне разярено и да се втурне на бой. Ала от челния отряд на архонта Врахаминос не се разнасяха никакви тревожни звуци, а равномерният тропот на конете и еднообразното скърцане на обозните коли внушаваха на войниците спокойствие и вяра в силите. Толкова много конници и пешаци, така добре уреден обоз нямаха нито константинополските латини, нито съперникът на Теодор Комнин — никейският владетел Ватаци, — още по-малко българският цар.

И друго караше войниците да гледат на похода като на лека и забавна разходка из българските земи: кир Теодор бе повел със себе си цялото си семейство. Щеше ли да постъпи така, ако не беше уверен в победата?

На кера Мария й прилоша. Не помагаха пухените възглавници и копринените застилки на седалищата. Кочията подскачаше, люлееше се неравномерно по разбития път. Отгоре на всичко Ирина постоянно се въртеше, ту гледаше през прозорчето, ту питаше коларя дали вече „варварите българи“ не се виждат.

— Мирувай, Ирино! — караше се майка й.

Димитриос още беше сърдит на сестра си заради шегата с коня. Той сумтеше и дъвчеше препечена бакла, която един учен лечител бе препоръчал на майка му за стомаха по време на път. Кера Мария го милваше по косата и слагаше в устата му по няколко зърна бакла.

— Яж, мамино, да не те боли после стомахчето. Света Богородице Влахернска! Не можа ли баща ви да ни остави в Адрианопол. Накъде ни помъкна…

— Татко знае где ни води! — бързаше Ирина да защити баща си.

Кера Мария само мълчаливо въздишаше. Деверът й Мануил често минаваше край кочията, отваряше малката вратичка и питаше:

— Веселите ли се?

И като виждаше умърлушените лица на императрицата и на племенника си Димитриос, на заминаване подхвърляше:

— Ще ви изпратя свирачи и певци да ви забавляват!

Ала флейтистите и певците не развеселиха кера Мария.

Ирина с любопитство гледаше чернооките тесалийки, които извиваха гласове и кършеха станове, сякаш не вървяха след кочията, не гълтаха прах и не ги грееше слънцето, а се намираха в Тесалоника, в голямата зала, гдето ставаха пиршествата и където най-добрите гръцки певци и свирачи показваха своето умение.

Скърцаха колелата на кочията, игриво, като припев на ускореното походно движение, се носеше песента на тесалийките. Затрептяваха и замираха звуците на флейтите.

Мануил Комнин накриво се усмихваше. Колко малко приличаше това нахлуване в българските земи на напрегнат поход… Дали не грешеше, като укоряваше брат си в неразумност? Може Теодор да излезе прав. Войската му беше избрана и подготвяна от няколко години, опитни военачалници оглавяваха отделните части — какво повече бе нужно?

„И мене оплете Теодор!“ — внезапно се сепна Мануил.

Ядоса се, че макар за няколко мига приспа постоянните си подозрения. Приспаха го игривите, весели песни на неуморните тесалийки.

„Щом усетя, че ни заплашва опасност, ще избягам, докато другите още се колебаят“ — успокояваше се Мануил Комнин и никак не се срамуваше, че ще напусне брат си и войската. Всеки се грижи за себе си, защо Мануил Комнин да заплаща за глупостта на другите?

… И на първия ден, и на втория, и на третия нищо обезпокояващо не се случи. Ромейската войска навлизаше все по-дълбоко в българските земи. Малките пътни кули бяха напуснати. Изглежда, някой беше предупредил стражниците. От селищата, край които минаваха, не се показваше жив човек.

 

 

Теодор Комнин похвали Врахаминос, че е избрал хубаво място за стануване. Село Клокотница се простираше край левия бряг на река Добричка. Кирпичените и дървените къщи, покрити с ръженица и рогозина, отдалече приличаха на купи пожълтяло, прогизнало сено, забравени в широката лъка от нехаен стопанин. Къщи имаше и по десния бряг на реката. Те стигаха до дъбовата гора, която пъплеше по многобройните плоски ридове и на места, разредена от габър, глог и дренак, покриваше цялата околност.

На югозапад от селото, там, гдето в река Добричка се вливаше бързотечен, пъргав поток, върху височината между двата речни дола, още преди няколко десетилетия бе построена каменна крепост. Тя охраняваше главния път за Плъвдив, в нея често отсядаха видни пътници. Както другите крепости край Ибъра и тая твърдина бе изоставена от българите.

Теодор Комнин не искаше да се настанява с военачалниците си в крепостта. Шатърът му бе просторен, удобен, а и не подобаваше на василевс воин да се дели от войниците си.

Войската се разположи на стан на север от селото, по десния бряг на река Добричка, чак до пътя. Колите, които придружаваха главните сили, наредиха в дълги редици за защита от юг, изток и север. Западният край на лагерния четириъгълник опираше в реката. Там трябваше да бди надеждна нощна стража.

Тежкият обоз още не бе пристигнал. Стратопедархът Варлаки съобщи, че колите няма да спират през нощта и утре призори ще са в Клокотница, гдето цялата войска ще почине няколко дена, за да събере сили за още по-усилен поход. По-нататък щяха да вървят през земи, населени само с българи, лесно нямаше да доставят храна за хората и добитъка, а навярно и войските на Иван Асен вече ще са наблизо. Завчера кир Теодор каза на първите си военачалници:

— Добре, че Ибър е пълноводен. Неприятелят трудно ще го премине, а ние трябва по-скоро да завземем Филипопол!

Войниците разпънаха шатрите на военачалниците, а за себе си застлаха земята със сухи съчки и миналогодишна трева и налягаха, плътно притиснати един до друг.

Стражите запалиха огньове. Буен огън гореше сред няколкото наредени в кръг кочии, гдето в многоскатния шатър нощуваше семейството на Теодор Комнин.