Димитър Мантов
Иван Асен II (37) (Цар и самодържец)

11.

Пролетта си отиваше. В градината на двореца чирикаха лястовици.

Майстор Драган сръчно движеше тъпичката четка с дясната си ръка, а с лявата си пазеше сянка, за да вижда по-добре. На голямата кипарисова дъска бавно оживяваше образът на царя.

— Изрисувай ме по-млад и по-красив! — шегуваше се Иван Асен.

Драган беше един от малкото люде, с които царят се държеше приятелски. Знаеше, че зорките очи на майстора виждат всичко, могат да надникнат и в душата на човека.

— Ще те изобразя като самодържец, господарю — тихо рече Драган.

Царят не го разбра:

— Как?

— Тъй както те виждам в мислите си. Човек се променя. Често пъти една тревога или по-голяма грижа могат да изменят лицето и израза на очите. Ала нали все пак във всеки човек главното си остава?

Царят гледаше пусто, изморено, а на кипарисовата дъска погледът му беше дълбок, леко учуден, със затаена хитрина в тъмните зеници.

Устните на царя бяха отпуснати морно, а майсторът ги бе изписал леко свити. Те и изтъненият накрая нос най-точно изразяваха изяществото и оная чувствителност, която Иван Асен напразно се опитваше да прикрие.

Архимандрит Саватий влезе тихо и се поклони.

— Господарю, ще приемеш ли болярските синове Петър и Мицо?

— Да влязат!

Напоследък царят често приемаше боляри и болярски синове. Те идваха почти всеки ден, молеха за какво ли не и Иван Асен, като ги изслушваше, бързо преценяваше. Едни изпращаше във войската като стотници и полкови войводи, на други даряваше нови селища.

Саватий отвори вратата. Влезе висок момък с красиво мургаво лице и права войнишка стойка. Зад него се вмъкна млад русокос мъж, който гледаше стреснато и малко уплашено.

Както бе по дворцовия ред, болярските синове се проснаха пред царя, опряха чела в мозаечния под.

— Отгде идвате? — любезно попита Иван Асен.

Високият момък вдигна глава:

— Приеми смирението ми, великий господарю. Син съм на болярина Стрезимир от Дръстърско.

— Познавам баща ти. Той беше полкови войвода — рече царят. — Ти за какво си дошъл?

Момъкът сведе глава:

— Не ми се живее на село. Желая, господарю, да ти служа, ала, ако може, тука, в престолнината.

Царят се усмихна. Млад, а иска изведнъж да попадне на топло местенце. Баща му доста се бе блъскал, докато натрупа имот, в битки бе участвал, а синът — „ако може, тука, в престолнината“.

— Какъв искаш да станеш? — попита все тъй усмихнат Иван Асен.

— Ами че… Както мнозина други… Около двореца.

Направо казва момъкът, без да му мигне окото!

„Дръзки станаха тия болярски синове, много дръзки!“ — внезапно промени лице царят. Устните му се свиха, очите му заблестяха студено.

— Ами ти? — обърна се той към втория болярски син.

— Аз ли? — по женски изви глас момъкът.

Смущението му не минаваше, страните му се зачервиха.

— Ти!

— От Несебър съм, господарю. Баща ми, който там е кефалия, иска да ме почерни!

Иван Асен не можа да се сдържи, усмихна се. Спомни си какъв грубоват и здрав мъж е боляринът Стодин, кефалията на Несебър. Как може синът му да е толкова женствен и плашлив!

— Какво, да не е решил да те ожени?

Момъкът поклати отрицателно глава.

— … Казва ми: „Докато не преплуваш морето десет пъти с някой кораб, няма да те пусна вкъщи“. А аз съм болнав, щом стъпя на кораб, започвам да повръщам.

— Как да ти помогна?

— Тате ще те послуша, господарю. Ти му напиши писмо.

И Мицо, и Петър тревожно впериха очи в царя.

Иван Асен тръгна край прозореца. Не чуваше радостния цвъртеж на птичките.

„Безсрамието вече се проявява тъй открито! Отиват си смелите, здравите мъже. Идват страхливците, приспособленците, ласкателите!“

— И двамата се върнете в домовете си. Ти стани стотник в Дръстър, научи се сам да си воюваш място. Учи се на достойнство от младини. А ти… — прикова поглед царят в очите на Мицо — не десет, двадесет пъти преплувай морето, за да разбереш как се живее на тоя свят с усилие и труд. Така ще пиша на баща ти.

Момците не смееха да вдигнат глави.

— Благоволете да освободите великия господар от присъствието си — с лека подигравка рече Саватий.

Мицо се изправи пръв, започна да се кланя, заднишком да отстъпва към вратата.

Петър стана бавно. Лицето му гореше от обида. Той се поклони само веднъж и висок, строен, закрачи към вратата.

Иван Асен се обърна към архимандрита:

— Защо царицата не идва? Провери!

Саватий кимна и тръгна след болярските синове.

Царицината ложница беше в дъното. Оприка се появи на вратата, изслуша архимандрита и само след няколко мига Ирина излезе в ходника. Тя беше облечена в дълга копринена рокля, с вдигнати във висок кок коси. Бременна в третия месец, царицата не се бе променила. Лицето й беше бяло, нежно.

Саватий тръгна почтително на две крачки след нея. Там, гдето ходникът завиваше към тронната зала, Ирина спря, обърна се и мълчаливо посочи с глава високия млад мъж, който бе опрял чело в един от каменните стълбове, замрял в странен унес.

— Болярски син. Искаше да попадне на служба в престолнината, ала великият господар го прогони — тихо обясни архимандритът.

Момъкът като че долови шепота, изви глава и царицата срещна погледа му.

„Колко е красив и строен!“ — неволно си помисли тя и пак се обърна към логотета:

— Не е ли бил несправедлив великият господар?

— Посъветва го да стане стотник в Дръстър.

— А може би ти ще му помогнеш да стане стотник поне в Раховец…

Ирина никога не се бе обръщала към архимандрита, с каквато и да е молба. Той сам тайно се бе надявал, че й се нрави, и ревността на царя не бе убягнала от вниманието му.

— Ще се постарая, господарке — отвърна Саватий.

Ирина тръгна по ходника и неволно погледна момъка. Той стоеше до каменния стълб все тъй отчаян.

 

 

— Сега нека тя да се поизмъчи — рече царят.

Драган сменяше кипарисовите дъски. За втори път щеше да рисува образа на Ирина и не смяташе, че има още много да добавя. Достатъчно бе, че миналия път улови сянката на тъга в очите на царицата, нейното спокойствие, самоувереност и упоритост.

Ирина застана срещу прозореца. Мълчалива, стиснала устни, тя се взираше в дебелите клони на отсрещния бряст и пред очите й все още стоеше красивият болярски син.

Защо сърцето й трепна? Кое я накара да помоли Саватия да нареди болярския син, чието име не знаеше, по-близо до престолнината?

„Повече не ще си разреша! Не бива!“ — повтаряше си тя.

Пръстите на ръцете й неволно се преплетоха. За трети път тя щеше да роди. Сега поне бе спокойна, защото разбра хитрината на Йоан. Той си мислеше, че така ще я отклони от греховни желания.

Царят я изгледа внимателно, после се обърна към архимандрита:

— Искам да ми доведат жив монголец! Да ги видя тия изчадия!

Неговото хрумване за монголите не бе случайно. Иван Асен подпечата вече трета грамота. Най-добрите си конни отряди изпращаше към устието на Дунава и по дунавските крепости.

— На княз Яков Святославович напиши от мое име да подготви колкото може повече конни дружини от своята област за бой с монголите. Той знае как се сражават ония поганци. Освен това нека намери време и да тръгне край Дунава, от крепост на крепост. На всички войводи да разправи за монголите, да ги посъветва как да приемат бой…

Царят тръгна към другата врата на залата, която водеше във вътрешния двор. Саватий понечи да го последва.

— Върви! Още сега пиши на княза! — спря го с ръка Иван Асен.

При вратата той се обърна и погледът му — мил и внимателен — опипа лицето на Ирина. Поиска му се и тя да го погледне, да прочете в очите й онова, което четири години напразно търсеше: поне мъничка, съвсем мъничка следа от обич.

Напразно…

Ирина гледаше унесено през прозореца.

Царят се прегърби и закрачи към двора.