Димитър Мантов
Иван Асен II (33) (Цар и самодържец)

7.

Военните строители сами подпалиха стенобойните машини, защото нямаше време да ги разглобяват, а и много от тях втори път не можеше да се използват.

Граф Роберт изпрати оръженосеца си с писмо до царя на гръцки, в което молеше и заклеваше „владетеля на българите“ да не поругава клетвата, дадена при сключване на съюзния договор.

Иван Асен не отговори на писмото.

Полковете поеха по пътя за Адрианопол. Зад тях останаха тлеещите огньове и разкаляната земя… Макар че времето ставаше все по-студено и дъждът по-неприятен, войниците крачеха бодро, радваха се, че си отиват.

Латинците ги гледаха с гняв и омраза. Граф Роберт не искаше да вдигне обсадата. Слаба надежда го крепеше, че може би ще успее да сломи съпротивата на никейците. Много по-силно от тая надежда беше чувството на накърнена гордост. Той реши да покаже, че и без българите ще държи в страх никейците и ако от Константинопол му изпратят няколко рицарски отряда, ще се хвърли в нов, още по-решителен пристъп.

А в това време Иван Асен водеше войската си към Търнов. При Дъбилино научи още една тъжна вест: от чумата починал и патриарх Йоаким.

„Тамара, Елена и Коломан — повтаряше той имената на трите си деца, — дано нищо не им се е случило! Ще ги изведа далече от Търнов, далече от смъртта!“

Когато войската мина Маториевите гори и тръгна по стария път за престолнината, Иван Асен видя следите от големия смут, в който чумата беше хвърлила хората. Минаваха през села, в които лаеха бездомни кучета. Селяните бяха избягали по други места, гдето страшната болест още не беше се появила.

От няколко пътни кули не излезе нито един стражник. Щом някои по-решителни войници надникнеха в тях, за миг побледняваха — те виждаха мъртъвци с посинели лица.

— Ще настаним полковете край Трявна и Дряновец! — каза царят на войводите. — Бързо проверете дали и там чумата не е подгонила хората.

Конниците, изпратени до Трявна и Дряновец, се върнаха с успокоителна вест, че в ония места чумата още не вземала жертви.

Само с една стотица конници царят се отправи за Търнов.

Отдалече Царевец му се видя каменен остров, изплувал из гъстата есенна мъгла. Начупената линия на зъберите приличаше на накъсана дантела.

Пред Великата врата, на скалистия, широк само десетина крачки гребен, гореше огън. Такива огньове пламтяха и пред другите врати на Царевец и на Трапезица. Стражниците спуснаха подвижния мост, засвириха рогове. Тия звуци събудиха царя от странния унес, който го бе обзел. Не биеха камбани, не го посрещаше многолюдно шествие от духовници и боляри.

Началникът на стражата дотърча, улови царския кон за юздата и почтително го поведе през трите врати на главния вход.

— Прости ме, великий господарю, но тук трябва да слезеш — каза той, когато минаха третата врата и спряха пред помещението, гдето живееха стражниците.

Иван Асен видя два големи котела, поставени от двете страни на пътя.

— Оцет, в който има сол, господарю — поясни боляринът. — Трябва да си измиеш ръцете.

Царят слезе и запретна ръкави.

— Всички пием само преварена вода — заговори пак началникът на стражата. — Досега от стражниците измряха седемнадесет души. Долу в града изгорихме близо двадесет къщи, в които намерихме чумави.

Иван Асен рязко се обърна към болярина:

— Где… где положихте царицата и сина ми?

— В църквата „Свети четиридесет мъченици“, в каменни гробове с мраморни плочи отгоре. А в двореца не пущаме никого. Двете княгини и престолонаследникът Коломан са добре. И с господарката Ана-Мария нямаше да се случи така, ако не ходеше из града да чете молитви над заболелите. От нея се зарази княз Петър. И светият отец Йоаким, както и великата господарка, като че ли сам си диреше смъртта.

Последните думи се изплъзнаха от устата на болярина неволно и той разбра, че е казал излишни слова едва когато видя как царят втренчи в него поглед.

— Тя… сама си е дирила смъртта!

Ана-Мария бе разбрала, че за нея вече няма място в сърцето на мъжа й. Отстъпила бе на Ирина…

Въпреки мъката, която го притискаше, въпреки мисълта, че той е единственият виновник за смъртта на Ана-Мария, пред очите му се появи образът на Ирина. Там, в градината на Царевец, тя го бе погледнала спокойно и като гладеше дългата опашка на пауна, бе казала:

„Всичко царско обичам!“

„Това никога не ще стане!“ — без малко не изрече на глас мисълта си Иван Асен. Ирина — царица, със златотъканите дрехи на мъртвата!

Ала имаше някакво скрито кътче в душата му, гдето копнежите по Ирина се притаяваха. Оттам сега пропълзя желание да я зърне, макар само за миг-два.

„Ще й кажа, че я мразя“ — веднага притисна с мисъл той това подло, издайническо желание.

„Не, тъкмо сега, след смъртта на Ана-Мария, без нея не можеш“ — отвърна му друга мисъл, която той не искаше да признае, че е негова, но която най-вярно отразяваше трепетите на сърцето му.

 

 

Тамара избухна в плач, като видя баща си. Коломан изтърва на пода дървения меч.

— Дечицата ми! Съкровища мои!

Елена дотича от съседната стая, мушна се между Тамара и Коломан да целуне баща си, да се притисне и тя в него.

— Чакахме те, татенце!

— Мама…

Иван Асен вдигна ръка, за да изтрие влагата от очите си.

С мъка той напусна стаята, гдето бяха децата му, и придружен от двама телопазители, слезе през Малката врата и отиде в „Свети четиридесет мъченици“. Не бяха се навършили четиридесет дена от смъртта на Ана-Мария и Петър. До аналоя приведен монах четеше псалтира. Думите му се сливаха в бърз поток и гласът, възглух и дрезгав, се носеше в празната църква като еднообразно бучене.

Стенописите и мраморната колона, които толкова пъти бяха радвали погледа на царя, които бяха негова гордост, сега не можеха да отклонят мислите му. В ръцете си Иван Асен държеше две големи свещи. Приближи до светилника, запали ги и пристъпи към гробовете до стената.

Мраморни плочи с вдълбани кръстове и надписи, по едно златоковано кандило над тях, в което пламъкът не угасваше. Тая гледка прикова царя и той едва намери сили да се прекръсти. Едната свещ залепи на плочата, гдето се четеше името на Ана-Мария, другата — до кандилото над гроба на сина си.

Дни наред пред погледа му стояха мраморните гробове на Ана и Петър. С децата си Иван Асен се пресели в летния дворец край Дряновец. Побягна от чумата, ала не успя да избяга от мислите, които го свързваха с Ирина.

Падна първият сняг. Дворецът беше целият направен от дърво, в огнищата трябваше постоянно да горят дебели букови цепеници. Оприка намираше с какво да запълва времето на царските дъщери.

Иван Асен бе предоставил на архимандрит Саватий да решава всички обикновени държавни дела, а него да безпокои само при най-важните случаи. По цели часове царят седеше на някой одър и подпрял се на възглавниците, четеше Вехтия завет. Коломан идваше при него и го питаше за всичко онова, което възбуждаше любопитството му.

Иван Асен се забавляваше със сина си, но гледаше да го отпрати и да остане сам. Отдавна не бе препрочитал от библията книгата „Премъдрост на Исуса, син Сирахов“. Сега я четеше ред по ред и често се замисляше. Вярно бе написано там: „Не се заглеждай в девица, за да не се съблазниш от нейните прелести“.

Чувството, че върши грях към паметта на Ана-Мария, като мисли постоянно за Ирина, всеки ден се усилваше. Той се опитваше да се занимава с незавършените дела. Мислеше за скъсването с латинците, за новото свързване с Никея, но и това не можеше да го погълне напълно.

Две военни несполуки претърпя царят през последните две години: едната като съюзник на Никея, другата като съюзник на латинците. Дойде време да се дръпне, да не се намесва в борбата между Ватаци и Балдуин II. Те взаимно ще се изтощават, а българското царство ще запазва силите си и ще ги следи отдалеч.

Войводата Константин се върна от тайното пратеничество. Иван Асен го прие в двореца край Дряновец. Цяла вечер двамата разговаряха. Маджарският крал отначало не искал да говори с Константина. После сам го повикал и му казал направо: „Пред всички други и пред папата ще минавам за враг на Асена, но не ще го нападна, ако той ме подкрепя със злато“.

— Сега ще те изпратя в Никея — рече царят на Константин. — Не бързай да възразяваш. Друг едва ли ще свърши по-успешно новото пратеничество. Ти знаеш гръцки, ходил си оттатък Протока.

Писмото до Йоан Ватаци царят написа още същата вечер с изврътливи изрази, които можеше да се разбират и тъй, и иначе. Дъщеря му Елена тъгувала за своя съпруг Теодор, за свекъра и свекърва си. Най-много той, баща й, бил виновен за нейната тъга. За да поправи сторената грешка и да покаже на Ватаци, че желае двамата да бъдат и занапред приятели, българският цар му протяга десница. Щом в Търнов се получи благоприятен отговор, Елена ще замине за Никея, макар че големите студове вече настъпват.

Когато пишеше това писмо и обмисляше как да обясни на латинците вдигането на обсадата при Цурулон, Иван Асен си повтаряше съвета на „Исуса, син Сираков“: „Не се натрапвай, за да те не отблъснат, и не стой много настрана, за да те не забравят“.

За Константинопол замина не царски пратеник, а обикновен вестител с писмо. Царят заявяваше на Балдуин II, че занапред няма да участва във военни действия срещу Никея. Предлагаше му „мир без нов договор за приятелски съюз, само на честна дума“.

 

 

Едри снегове затрупаха предполията на планината. Дървеният дворец изчезна под бялата козирка на заснежения покрив.

Слугите все по-често намираха край двореца следи от вълци и лисици.

Царят се канеше да излезе на лов, ала и не му се напущаше затопления трем. Когато стражниците влизаха да се постоплят, ботушите им тежаха от сняг, на раменете и на калпаците им имаше бели купчинки. С тях в трема нахлуваше здравият дъх на зимата. Бялото спокойствие на заснежените земи проникваше в стаите на двореца, притаяваше се и край огнището.

С настъпването на зимата заболяванията от чума понамаляха. Като че снеговете затиснаха злата болест. От Търнов съобщаваха: през последната седмица са наброени само шест, после — само две заболявания.

Войводата Константин донесе от Никея добра вест: Йоан Ватаци с радост го приел. Императрицата и престолонаследникът Теодор цял ден разпитвали войводата за Елена — как живее тя, променила ли се е много, иска ли да се върне в Никея.

Пратеникът до латинците се върна без отговор. Съветниците на младия император по-късно щели да съобщят какво е решението на Балдуин II.

Царят трябваше незабавно да изпълни обещанието си пред Ватаци: войводата Константин пак щеше да замине за Никея, за да заведе Елена.

През месеците, които прекара в бащиния си дом, Елена се държеше странно. Иван Асен се чудеше как може за две години дъщеря му да се промени толкова много. Понякога тя беше весела, двете с Тамара играеха с часове, но останеше ли сама, сядаше в някой ъгъл и потъваше в тиха скръб. В такива мигове Елена не искаше да разговаря с никого, а появеше ли се баща й, тя бързаше да обърне лице към стената.

Иван Асен се натъжи при прощаването с Елена. Беше му мъчно, че дъщеря му се държи с него като с чужд. Дори я заподозря в неискреност, когато тя, преди да се качи в шейната, го прегърна през врата и започна да го целува:

— Прости ми, загдето те гневих, татко… Прости ми!

„Тя ще ме забрави! Много скоро няма да си спомня за мене!“ — мислеше си царят, като приемаше целувките на дъщеря си.

Шейната понесе Елена по пътя за Никея.

В двореца след заминаването на момичето като че стана пусто и неприятно. Тамара беше още по-мълчалива. Не я развличаха приказките на старата дойка, нито изпълнението на старите обичаи. На празника света Ана Оприка повика дворните моми, повика и Тамара в трема. В голямо гърне, пълно с пръст, момите посяха пшеница, а в глинена амфора наляха вода и всяка сложи по една вейка от вишна или от ябълково дърво. Ако до Васильовден вейките се раззеленееха и пшеницата поникнеше, всички моми, които дойката бе насъбрала, щяха да се омъжат през новата година.

Тамара си спомни как на тоя ден майка й цялата сияеше, канеше в двореца най-знатните болярки, раздаваше подаръци, а от Естергом пристигаше конник вестоносец с поздравително писмо от крал Андрей II и, разбира се, освен писмото много скъпоценности — украшения „за Ануш и за внучетата“.

Напусто отидоха старанията на дойката да развесели Тамара…

На Игнажден вместо полазник в двореца пристигна гонец от Търнов. Архимандрит Саватий съобщаваше на царя, че е получил вест от сръбския крал. Сам Стефан Владислав с жена си Мария-Белослава е на път за българската престолнина. Кралят идвал да измоли от своя тъст мощите на светителя Сава Сръбски.

 

 

На Голяма Коледа в Търнов ставаха шумни веселби. Дружините на коледарите цяла нощ обикаляха из града.

На разсъмване се събираха по площадите и песните им не стихваха чак до обед. Всяка дружина си имаше гайдар. Когато коледарите се смесеха, гайдарите се събираха наедно и от ручилата се понасяше еднообразно бучене над града.

Сутринта царят се облажи, както беше по обичай, с хапка от печено врабче, уловено през коледните пости.

Под снежната покривка Царевец изглеждаше притихнал, като че смален. Иван Асен се наметна със самурения кожух и тръгна из градината. Не беше много студено, снегът приятно хрущеше под ботушите. Пътеките се бяха заличили, ала царят тук познаваше всяка педя земя, всяко дръвче.

Иван Асен се обърна. Едва ли имаше повече от триста крачки до къщата, в която бяха живели кера Мария, Ирина и Димитриос. Виждаше се само заснеженият покрив. От комините на околните сгради и на двореца се виеше дим. Само тая къща бе замръзнала в ледена самота. И единствено от царя зависеше дали още тая вечер коминът й ще задиша с гъсти струи дим…

В началото на втория вечерен час довереният царски телопазител Смил влезе в къщата на Трапезица, гдето живееше кера Мария с децата си. Стражата пред дома не беше вдигната.

Кера Мария се изплаши. Ирина мълчаливо изслуша телопазителя.

— Води ме! — рече тя със заповеднически глас.

Смил я поведе към къщата на Царевец, в която я чакаше царят. Коминът пръскаше едва забележими искри, а димът се стапяше в тъмнината на зимната нощ като в огромен чер котел.