Димитър Мантов
Иван Асен II (31) (Цар и самодържец)

5.

Той трябваше да изпълни обещанието си. Налагаше му не само честността, която се мъчеше да възстанови в семейството си. Принуждаваше го чувството на дълг, на уважение към онова, което бе постигнал. Не биваше да излага страната на опасност от маджарско нахлуване. Трябваше да направи всичко, за да живее в мир с крал Бела.

На кера Мария лично архимандрит Саватий съобщи, че трябва да се върне в дома на Трапезица с дъщеря си и Димитриос. А когато те се пренесоха там, пред къщата пак застанаха стражи, за да ги пазят като пленници.

След Коледа Иван Асен започна да приема просители боляри, да изслушва дошлите за нови царски наредби областни войводи и кефалии. Сам отговаряше на най-важните грамоти, проявяваше такова старание, като че искаше всичко, което бе отлагал с месеци, да свърши за няколко дена. Лицето му бе умислено. Той често напущаше работната горница и отиваше в стаята на Тамара. Дъщеря му вече оздравяваше, но бе неразговорлива, избягваше да гледа баща си в очите.

С какво ли не се мъчеше Ана-Мария да угажда на царя. Знаеше кои са любимите му ястия и стоеше при готвачките, докато ги приготвят; следобед, когато Иван Асен си почиваше, бдеше никой да не вдига шум по ходниците, а вечер се обличаше в хубави дрехи, които преди слагаше само в празник, и като седнеше на трапезата, не отделяше очи от мъжа си. Челото й често се сбръчкваше — защо той не се усмихва и не води шеговити разговори както някога? Беше внимателен, ала сдържан, неразбираем и недостъпен. Заговореше ли, то беше, за да спомене с каква работа се е занимавал през деня.

Ана-Мария одобряваше всичко, каквото той бе решил, дори онова, което никак не разбираше. Иван Асен казваше, че съюзът с Ватаци отдавна му носи само главоболия, и Ана-Мария бързаше да се съгласи. Във владенията на българския цар имаше много гърци и те със скрита радост следяха успехите на Никея. А не помагаше ли Иван Асен на Ватаци да се възмогне, не подриваше ли с това сам своята власт над гърците в земите си?

— Така е, Иван — често повтаряше след вечерята, седнала до мъжа си, Ана-Мария, без да вниква дълбоко в думите му.

Ала когато царят спомена, че ако скъса съюза с Ватаци, ще може да избегне неприятностите, които папата би могъл да му създаде, и да предотврати една бъдеща война с маджарите, тя го улови за ръцете:

— Иван, ами Илонка?

Елена щеше да остане сред враговете на българския цар… А, от друга страна, ако съюзът с Ватаци бъде запазен, брат й Бела ще обяви война на българското царство.

— Иван, ти си умен, намери изход! Запази Илонка и не се бий с Бела!

Царят замислено поклащаше глава. Не само това трябваше да разреши. Наскоро му съобщиха за нашествието на страшните монголски орди^[1]. Те гонеха с огън и меч всичко по пътя си. Куманите бягаха от тях и за да се спасят, приближаваха към устието на Дунава. Макар че беше зима, те преминаваха реката заедно с жените и децата си върху кожени салове, пълни със слама. Конете им преплуваха студената вода.

Вече няколко кумански орди се настаниха в българските земи. Ако останеха там, щяха да опустошат не само близките селища — ще нападнат богатите села в Дръстърската област, ще стигнат чак до Карвуна.

„Ще накарам хан Итлар да ги заведе при общата ни граница с латинците и никейците, по долното течение на Ибъра“ — реши царят.

Така щеше да държи в страх съседите си и ще се отърве от тази неочаквана напаст. Куманите му бяха помагали много пъти, ала нямаше да променят обичаите си.

 

 

Йоан Ватаци не закъсня да се оплаче на царя от куманите на хан Итлар. Те нападали и плячкосвали не само латинските владения — посягали на селища и крепости, подвластни на Никея. Цялата област на юг от Адрианопол скоро заприличала на пустиня. Куманите се настанили в няколко крепости, ловели пленници, повече гърци и по-малко латинци, и ги продавали като роби в Адрианопол, Дидимотикон, Виза и Калиопол. Намирали се чужденци, особено пизанци и генуезци, които купували робите и ги откарвали за продан чак до левантийските^[2] брегове.

Когато се канеше да отговори на Ватаци и да се оправдае, че другояче не е могъл да постъпи, Иван Асен получи вест, която бе чакал години наред — починал най-големият му враг, латинският император Йоан дьо Бриен. Тоя властолюбив старец попречи на българския цар да стане регент на малолетния Балдуин. Измамата, подготвена в Перуджия, подтикна Иван Асена да се съюзи с Ватаци. Сега можеше да се оправдае пред никейския василевс, че не е клетвопрестъпник, а човек на трезвото решение. Ала първо трябваше да върне Елена в Търнов.

Предлогът лесно бе намерен: родителското сърце на българския цар не може да изтрае, нека Ватаци изпрати Елена с верни придружвачи в Адрианопол, гдето Иван Асен със съпругата си ще отиде да я види, след което ще я върне при свекъра й и при свекърва й.

Точно така царят написа писмото до Ватаци и нареди архимандрит Саватий лично да го занесе, да приспи подозренията на василевса и на всяка цена да откопчи Елена.

Той чака дълго, всеки ден излизаше на върха на Царевец, като че оттам можеше да види дали пратеничеството се връща. Ала мисълта му често се отклоняваше и царят обръщаше очи към Трапезица, гдето, пазена от стражниците, живееше Ирина.

„Паякът с щипалки се залавя, но се вмъква в царските палати“ — повтаряше си той една от притчите Соломонови и с всичко лошо, което можеше да измисли за Ирина, се мъчеше да се успокои.

Най-сетне пристигна конник вестител. Архимандрит Саватий съобщаваше от Калиопол, че пътува заедно с княгиня Елена, придружен от съветника на Ватаци стареца Илиодор. Нека великият господар тръгва по-скоро.

Това беше спасение от мислите и копнежа по Ирина. Иван Асен накара да вдигнат на крак два конни полка, обеща на Ана-Мария, че ще се върне с Елена най-късно след три седмици, и поведе войниците си.

 

 

Тук, в полето на север от Адрианопол, цар Калоян бе сразил рицарите, оттук се понесе славата му на голям военачалник.

Иван Асен гледаше ниските възвишения, тръстиките, дърветата по левия бряг на Тъжа^[3] и не можеше да повярва, че сред тия незабележителни с нищо, мирни и спокойни хълмове са се стопили силите на отбраната рицарска войска. Навярно и местностите край Клокотница тъй щяха да му изглеждат. Отшумяват битките, забравят се преживяванията и вълненията и хората започват да украсяват миналото.

Възвишенията край Адрианопол се преливаха с тъмнозелените си гънки и постепенно изчезваха в крайречната равнина. Крепостните стени приличаха на широка бяла лента, по чудо закрепена в ъгъла между Ибър и Тъжа.

— Препусни бързо, кажи на войводата Радослав и на архимандрит Саватия, че няма да влизам в крепостта. Нека изведат Елена пред северната врата! — заповяда царят на един от телопазителите.

— Полковете — в два полукръга около крепостната врата! — нареди след това той на военачалниците по конни вестители.

Войската започна да се престроява в движение. Дружините очертаха редиците си, сякаш щяха да нападат твърдината.

Войниците бяха изтощени от продължителната езда и сухоежбината. Обозът бе изостанал на цял дневен преход.

— В Адрианопол ще си починем и ще се нахраним до насита! Хубаво вино има там! — говореха войниците помежду си.

И ето крепостта е пред тях — грамадна и величествена… Северната врата се разтваря. Спускат подвижния мост над дълбокия ров. Няколко конни тръбачи бързо излитат и с тръбни звуци известяват на целия град, че господарят на българите и гърците, самодържецът Иван Асен, е благоволил да пристигне в една от своите крепости.

Излязоха и пешаци копиеносци, наредиха се в две дълги редици. Между тях първа мина Елена, вече единадесетгодишна, облечена като ромейска принцеса, с малка коронка на главата. Зад нея пристъпваше пратеникът на Ватаци Илиодор, следван от архимандрит Саватий и войводата Радослав.

Български боляри и гръцки архонти от околността, облечени празнично, вървяха в мълчаливо шествие. Секнаха тръбните звуци и тогава откъм града се разнесе камбанен звън.

Духовниците начело с митрополита се появиха иззад болярите, задминаха ги и застанаха начело на шествието.

Иван Асен не откъсваше поглед от малката фигурка на Елена. Разстоянието бързо се скъсяваше, останаха само петдесетина крачки. Лично войводата Радослав притича, улови царския кон за поводите и подпря стремето с ръка.

— Младееш ли, войводо? — тихо го попита царят.

— Още мога да играя ръченица, господарю — усмихнат отвърна Радослав.

— Колцина ромеи придружават Елена? — като слезе, шепнешком попита Иван Асен.

— Освен Илиодор, когото виждаш, още двамина архонти и охрана от петдесет войници.

Царят рязко се обърна и тръгна напред.

Митрополитът — едър старец с дълга брада и голям корем — вдигна кръст за благослов. Иван Асен отиде при него, подви крак и се прекръсти.

Камбаните продължаваха да бият.

— Дъще! — протегна ръце царят.

Елена се мъчеше да спазва, както я бяха учили, строгите предписания на императорския двор. Стъпваше ситно, гледаше в земята, прибрала ръце пред гърдите си с преплетени пръстчета. Ала желанието по-скоро да се озове при баща си надви, тя се затича, дрехата от златотъкан плат, която беше тясна в полите, я спъна. Елена щеше да падне, ако царят не я улови и притисна в прегръдките си. Целуна я приведен, защото тя едва стигаше до гърдите му.

— Татко!

Елена вдигна нагоре глава и малката коронка падна на земята. Тя се обърна, понечи да я вдигне. Баща й махна с ръка:

— Остави! Вече няма да ти трябва. Друга корона съм определил за тебе.

— Защо… Татко!

Като я изпращаше от Никея, императрица Ирина каза на момичето: „Може да се случи така, че вече да не се върнеш при нас, снахичке моя! Само едно запомни: оня, който ще стори това, не ти мисли доброто. Ние те обичаме. Теодор ще тъгува без тебе…“.

Към новата си майка Елена се привърза бързо. Василевсът се отнасяше към нея като към своя дъщеря, а Теодор след първоначалната подозрителност не можеше да се занимава, с каквото и да е, ако Елена не бе край него. Заедно ги обучаваха по латински и по предметите на ромейската школа, заедно играеха. Спомни си как се беше изплашила и не знаеше какво да стори, когато веднъж Теодор падна на земята, започна да се гърчи, а на устата му се появи пяна. Дотичалите слуги застанаха в кръг и зачакаха припадъкът да мине.

Епилепсията, от която престолонаследникът страдаше, се беше отразила на характера му. Той беше тъжно, неразговорливо момче. Само с Елена се забавляваше. Тя замина, без да си вземат довиждане. Императрица Ирина знаеше, че Теодор ще се развълнува много. Щяха да му кажат, че Елена е отишла съвсем наблизо, до Калиопол, и ще се върне най-късно след седмица.

— Не искам да идвам в Търнов, татко!

В мъничкото сърце на Елена обичта към родителите се сблъска с привързаността и признателността към семейството на Ватаци и най-вече с неосъзнатата, още детска обич към Теодор. Той толкова много щеше да страда без нея, щеше да я нарича лъжкиня и неблагодарница…

Старецът Илиодор пристъпи напред. Беше гологлав — в знак на почит към царя. Носеше тъмна дреха, каквато подобаваше на възрастта му. Като се поклони с протегната до земята десница, той взе коронката, която падна от главата на Елена.

— Приеми, господарю, братските поздрави на светлоликия и богоподобен василевс, автократа Йоан Ватаци — рече той на гръцки и вдигна коронката. — Какво да му предам от твое име?

— Че най-големият ми враг Йоан дьо Бриен почина и че ръцете ми са развързани от клетвата, която дадох при подписването на съюзния договор с господаря ти! — отвърна Иван Асен.

— Който не уважава искрените си приятели, не уважава и себе си — напомни Илиодор, като продължаваше да държи коронката пред очите на царя.

— В отношенията между владетелите искреността идва след изгодата за царството и държавните дела — тихо отвърна Иван Асен, за да не чуят архонтите и болярите.

— Само, господарю, да не постъпиш като човек, който е решил с измама да опие някого и като стои с него на трапезата да го подканя, сам се напива. Лошо е, когато оплиташ в хитрини и собственото си семейство…

— За това бог ще ни съди!

— Така ми поръчаха да ти кажа и господарите Йоан и Ирина. Да знаеш, че бог всичко вижда и наказва ония, които престъпват клетвите и договорите, сключени пред господнето свидетелство… Господарят Ватацес отгатна, че ти ще отведеш Елена, и въпреки това не ти попречи. Ще му отнеса тая коронка!

Пратеникът се поклони и се обърна.

Елена извика с плачлив гласец след него:

— И аз ще дойда!

— Мълчи! — пламна от гняв царят.

Очите на Елена се изпълниха със сълзи. Тя поривисто, по детски заплака.

— Недей, татко… Моля ти се, недей…

„Собствената ми дъщеря да се продаде на чуждите!“ — едва се сдържаше Иван Асен.

А той се бе надявал Елена да бъде негови очи и уши в Никея, както Мария-Белослава при сърбите. Беше мислил, че след време, когато ще може да се прикрива умело, тя ще му изпраща тайни сведения, ще му помага…

Боляринът Радослав пак улови поводите на царския кон и държа стремето, докато Иван Асен се метна на седлото. Хълцанията на Елена достигаха до смълчаните български войници, до копиеносците пред крепостната врата. Безпомощна и отчаяна беше тя и напразно извръщаше главица.

— Подай ми я! — заповяда царят на Радослав, целият почервенял от гняв.

Войводата улови Елена през кръста и я вдигна на височината на седлото. Иван Асен я пое, постави я да седне пред него и впи шпори в хълбоците на коня.

— Към Търнов! — високо заповяда той.

Елена се замята в ръцете му. Дърпаше поводите, гърлото й се задави от сълзи. Царят не издържа, освободи дясната си ръка от поводите и зашлеви силна плесница по лявата буза. С опакото на ръката си я плесна по дясната страна. Елена успя да извика:

— Ти не си ми баща! Лош си, лош!

Извика на гръцки, забравила в отчаянието си, че родният й език е български.

— Ще ти нашаря гърба от бой, ако не се вразумиш! — изсъска на ухото й Иван Асен.

Той я приклещи по-здраво и подвикна на войводите, които яздеха край него:

— Повеждайте войниците по обратния път! Бързо!

Крилата на двата полукръга се свиха, дружините една по една се проточиха в двуреден походен строй.

При северната врата на Адрианополската крепост останаха мълчаливи и неподвижни духовниците, болярите и архонтите.

 

 

Едва в Дъбилино^[4] войниците си починаха. Царят обяви престой един ден и отседна в дома на кефалията. Елена, утихнала, примирена, не излизаше от стаята си. А Иван Асен и архимандрит Саватий седнаха край масата в трапезната зала и съчиниха две важни писма. Първото беше до папа Григорий IX. Сега царят можеше и трябваше да обяви, че се е отказал от съюза с Никея. Дъщеря му беше при него. Ватаци не ще намери смелост пръв да започне война със силното българско царство.

Написа, че се е отказал от заблуждението си и желае отново да влезе в преговори с римската църква. Нека най-светейшият отец изпрати доверено лице, за да уговорят чрез него не само църковни дела, но и положението на младия император Балдуин II. Като даваше надежди на Григорий IX българската църква отново да сключи уния с Рим, Иван Асен подхвърляше, че е съгласен да стане защитник и покровител на император Балдуин и да му помогне в борбата с Никея.

До Бела IV царят изпрати приятелско писмо, в което му извести, че вече е в преговори с папата и че маджарският крал няма никакви основания да му се сърди. Тъкмо напротив, трябва да живеят като добри съседи и близки роднини.