Димитър Мантов
Иван Асен II (15) (Цар и самодържец)

15.

Откак превзе Търнов, Иван Асен не бе преживявал такава тревога. Нямаше време да свика и да въоръжи опълчението. Трябваше да тръгне срещу Комнин с войниците на областните войводи, с пешаците, които кефалиите успяха набързо да съберат, с търновския конен полк и отряда на Михаил Бреговски, обучен в Плъвдив още миналата година.

Хан Итлар се отзова на Ивановата молба, ала доведе само хиляда конници, като се оправдаваше, че войниците му са изтощени от скорошните походи. Севастократор Александър се обади, че ще поведе цял конен полк.

Само две седмици от получаването на вестта, че Теодор Комнин е в Адрианопол, в Плъвдив през няколко хемски прохода се стекоха българските воини. Сега се видя на кого царят може да вярва. Много боляри пристигнаха с дружините си. Едни водеха повече пешаци, други повечето конници.

Кефалията на Кръчим, войводата Тръпен, заедно със сина си дойде начело на двеста пешаци. Въоръжил ги бе с латински мечове, насъбрани от околността, а най-едрите мъже бе отделил в дружина копиеносци.

Като подреди отделните отряди и полкове, като определи военачалниците, Иван Асен не се задържа нито ден повече в Плъвдив. Неизвестността го теглеше на юг, ръцете му пареха, пипнеше ли дръжката на ратния меч.

Срещата с Александра не излезе така, както царят я бе желал. Брат му започна да го успокоява, че Теодор Комнин се е запътил срещу латинците, как тъй ще престъпи договорната клетва? Иван Асен се ядоса на думите на Александра: „Не може да пресява хорската реч! — възнегодува в себе си той. — Вярва на приказките на лицемерите.“

На войсковия съвет войводата Михаил настояваше да не вървят край Ибъра, а да поемат по другия път, през Стенимахос и Топлица, да се прикриват до решителния миг. Царят прие съвета, че трябва скрито да се придвижват, ала отсече — ще вървят край левия бряг на Ибъра. Още не се знае какво крои Теодор Комнин. Нищо, че реката е придошла — щом се наложи, ще намерят брод. И друг път български войски са я преминавали.

Конни съгледвачи се впуснаха в бърз набег край Ибъра и узнаха, че ромеите нахлули в българска земя. Още в Плъвдив царят одобри заповедта, която войводата Михаил бе побързал да даде на кастрофилаксите и на стражите в малките гранични крепости и пътни кули по пътя за Адрианопол — да напускат без бой и да се оттеглят към Плъвдив. Така Теодор Комнин щеше да помисли, че българите се страхуват от него, че са слаби и че само името му е достатъчно, за да ги прогони.

Нека сега Кир Теодор се величае сам, ще дойде време за решителния бой!

„Господи, на помощ!“ — помоли се Иван Асен и се дръпна встрани от пътя, за да види още веднъж войниците си. Възседнал бял кон с червени поводи и червено седло, царят носеше висок калпак, обнизан с бисери. Тъмен походен плащ скриваше аксамитената му дреха. Мечът му беше стар, в очукана ножница. С този меч някога баща му бе влизал в битки, а по-късно и чичо му Калоян. И царското знаме беше както при първите Асеновци — черно, с образа на свети Димитрий и на Христос, със златен кръст отгоре на високия прът.

А войниците — такива войници и цар Калоян с гордост би водил в битки. Куманите бяха заминали далече напред, очите на царя радостно светеха, когато пред него минаваха конниците от големия отряд на войводата Михаил Бреговски.

По обичай, който цар Калоян въведе година преди смъртта си, българската тежка конница, освен дълго копие, щит, сабя и ризница носеше и оръжието на леката конница — лък и късо копие за хвърляне. Когато бе нужно, сабята и дългото копие влизаха в работа, а потрябваше ли лък — колчаните бяха преметнати през рамо.

Другият голям отряд от конните болярски дружини яздеше в разсипан строй и боляринът Радослав само се ядосваше. Много не го слушаха подчинените му стотници и петдесетници, защото бяха боляри като него и мислеха, че могат да нареждат на войниците си, както искат.

Царят приветливо махна с ръка на Радослав. Войводата с длани, притиснати до гърдите, се поклони от коня, обърна се и отчаяно изгледа нестройните редици на отряда си.

Пешаците водеше войводата Алексий, през зимата обявен за севаст. Царят срещна погледа му и обзет от странно смущение, изви очи. Струваше му се, че докато е жив Алексий, ще го укорява, загдето изостави сестра му Ана.

Сякаш от горите се бяха свлекли най-хубавите дръвчета, с най-стройни върхове и носени от широк поток, заминаваха на юг. Толкова много бяха копията на пешаците и тъй красиво се люлееха на крепките им рамене. А тъмните ръбове на хълмовете като бойници подпираха небето. Всяко възвишение беше крепост. Безброй такива крепости, невидими за нашествениците, една след друга изникваха пред погледа на царя и той тихичко въздъхна. Сега бе уверен, наистина уверен, че българската земя лесно няма да се даде на кир Теодора.

Отминаха пешаците на севаст Алексий, зададоха се конниците от полка на севастократор Александър, зад които вървеше обозът.

Иван Асен бавно подкара коня си.

— Великий господарю! Господарю…

Царят дръпна поводите на коня, за да стори място на болярския син Твърдко. Момъкът изви коня си встрани и Иван Асен видя зад него на изморен вран жребец превит над седлото възрастен войник, който с усилие се надигна и свали шлема си. Косата му падна върху очите.

— В плешката ме раниха… — разнесе се отпадналият му глас.

Като огледа конника по-добре, царят забеляза оръжието и дрехите му — ромейски. И шлемът му беше ромейски, с извита грива.

— … Българин съм от солунския край, господарю… царю Асене — бавно, като си почиваше на всяка дума, продължи раненият. — Във войската на кир Теодор има доста българи, в охраната на обоза ги сложиха. Малцина избраха в предния отряд на архонта Врахаминос и аз попаднах сред тях…

— Къде… къде е сега ромейската войска? — не се стърпя царят.

— Побягнах рано сутринта, когато на тройки оглеждахме околностите на Клокотница. Останалите двама от моята тройка бяха гърци, опънаха лъкове след мене, щом побягнах. Войниците на архонта Врахаминос се настаниха в крепостта край Клокотница. Сам Врахаминос избира местата за нощуване и за стануване на войската…

Беглецът пак отпусна глава, шлемът се изплъзна от ръцете му и падна на земята.

— Ти си наш поданик по сърце и по кръв! Обявявам те за десетник! И награда ще получиш! — високо рече царят, за да прикрие вълнението си.

Тоя човек не можеше да бъде лъжец, не можеше да бъде воин, изпратен от ромеите за заблуда. Думите, гласът му и чистият, макар и измъчен от болките поглед говореха най-добре за него. Ала намираха се преди битка, всяко нещо трябваше по два, по три пъти да се преценява и Иван Асен реши да изпрати една десетка скрито да огледа околностите на Клокотница.

— Съобщи на баща си още сега да дойде при мене! — обърна се царят към Твърдко.

Момъкът се поклони от седлото и смушка коня си.

 

 

Вестта за нахлуването на Теодор Комнин като вихрушка мина над селищата по двата бряга на Ибъра. Отначало малки групи, а сетне стотици мъже се отправиха към Плъвдив. Чу се за цар Асеновата войска, която минала Маториевите гори, и хората се надяваха да я пресрещнат в Плъвдивското поле.

По заповед на царя дошлите веднага биваха подреждани в десетки и стотици, зачисляваха ги към пешия отряд на севаст Алексий. За всички имаше здраво оръжие. Колкото войската отиваше по на юг, толкова по-много воини идваха.

 

 

Боривой началстваше полк пешаци в отряда на севаст Алексий и за да не се дели от войниците си, не се качваше на коня, вървеше с някоя десетка. В гълчавата на похода имаше и безсмислени разговори, и съвети за това, как най-лесно можеш да събориш ездач от седлото, и разкази за стари битки, и закачки към някой войник, който никак не понася шегите.

Като в топла, приятна за къпане вода Боривой се отпущаше в тоя войнишки поток от думи, смях и песни. Най-много го вълнуваха войнишките песни от времето на цар Асена и песните за Калояновите походи.

Заизвил се е сив-бял сокол

над цареви равни двори…

Подхващаше някой и широката мелодия бавно се понасяше над пешите редици.

Преди години, когато царят изпрати десетимата млади строители, Боривой се зае с радост да ги научи да строят военни машини. За две години имаше с какво да се занимава, ала щом Иван Асен му изпрати нови десет ученици на мястото на вече обучените, Боривой се отпусна. Вършеше всичко само тъй, колкото да се каже, че изпълнява поръката, показваше на момците как да правят обсадни кули, каменометки и стрелометки. След една година младежите сами се върнаха в Търнов. Оттогава царят престана да се занимава с ришкия кефалия.

Бели кичури имаше в косите на Боривой, брадата му бе прошарена, а понякога ръцете му старчески потреперваха.

Вестта за големия поход бе неочакван отдушник за него. Поиска му се да покаже смелостта си, опитността си в битките.

— Войводо! — идваха често при Боривой войници и питаха за неща, които само той като техен началник можеше да реши.

Боривой отвръщаше без усилие, по навик, и все по-често го завладяваше странен унес…

Преминаването на Ибъра, настаняването на стан, слуховете за близостта с многобройната войска на Теодор Комнин — нищо не можеше да развълнува Боривой…

 

 

В гънките на ридовете и на хълмовете се белееше тънка мъглица. Клоните на старите дъбове и на едрите габъри дори не помръдваха от слабия ветрец. Нямаше ги миналогодишните листа, за да зашумят, да затрептят от дъха на беломореца.

Десетината телопазители изостанаха от царската свита. Разкаляният горски път беше тесен, трябваше да яздят един по един. Иван Асен не наложи нито шлем, нито калпак и главата му се тъмнееше начело на редицата.

Тръпен не се отделяше от царя. Той не беше от първите военачалници, но Иван Асен го покани на войводския съвет, ценеше думите му, още повече че боляринът познаваше околностите на Клокотница.

През гората пътят излезе на малка полянка и спря до самия връх на височината. Царят се изкачи с коня си на най-горната каменна тераса и сложи длан над очите си:

— Добре се вижда оттук! — доволно рече той.

Възвишенията се редяха едно зад друго и най-далечните се губеха в сиво-белия край на кръгозора. Доловете на многобройните рекички личаха като тъмни черти и там, гдето се сливаха, мъглата се простираше най-широко и през нея прозираха черните линии на ромейския стан.

Откъм гората се разнесоха припрени удари на копита. Иван Асен се обърна и видя в края на поляната брат си Александър и хан Итлар. Двамата ездачи бързо извиха коне към царската свита. В това време телопазителите се пръснаха и завардиха околността в кръг.

Александър мълчаливо се поклони от седлото, а хан Итлар чак допря чело в конската грива.

— Нека и сега боговете да ни покровителстват! — рече куманинът на своя език и още веднъж се поклони.

Царят отвърна с леко кимване, сложил десница на сърцето си.

— Бойното поле скоро ще чуе как кънтят копитата на куманските коне — каза той на кумански и хан Итлар се усмихна с притворени очи.

Иван Асен отново обърна поглед към ромейския стан.

— Утре е денят на светите четиридесет мъченици — рече царят и изгледа войводите си. — Победим ли, ще посветя новата църква в нашата престолнина на светите застъпници! Нека бог и четиридесетте мъченици от Севастие ни помагат! Амин! — прекръсти се Иван Асен.

Хан Итлар отново се усмихна.

 

 

Севастократор Александър рано събуди брат си:

— Бате! Пристигнал е тежкият обоз на ромеите! В цялата околност се чувало скърцането на колите!

Царят примигна със сънени очи, махна плъстената походна завивка от гърдите си и протегна ръце.

— Теодор Комнин и не подозира, че сме толкова наблизо.

Александър събра пръсти в пестник. Брат му се усмихна, но веднага сви вежди. Денят предвещаваше да бъде напрегнат, тревогите започваха още в зори.

— Сандро, ти сам ли разпита сходниците?

— Сам! И наредих още десет конници да се промъкнат към Клокотница.

— Умно! — одобри Иван Асен, стана от ложето и три пъти плесна с ръце да дойдат слугите.

Александър едва се сдържаше да не укори брат си, че днес, когато всеки миг е скъп, той се мие и облича, сякаш се намира в двореца и нищо обезпокоително не се е случило. Не е необходимо така дълго да причесва черните си коси, така бавно да оправя мустаците и брадичката си. Иван Асен даде знак да го обуят с червените ботуши, бавно наведе глава, за да надянат на плещите му бойната ризница. После сам окачи гръдната броня и протегна ръка към шлема, но не го постави на главата си.

— Договорът! — сети се изведнъж той, отиде в ъгъла на шатъра, отключи малкото сандъче, гдето държеше необходимите за в поход вещи, и измъкна навития на руло пергамент. С нервно движение разгъна свитъка и го показа на Александра.

— Виждаш ли? „Василевсът“ се подписа тук. С думи от светото писание се кле.

В лявата страна на пергамента бе написан на гръцки, а в дясната — на български, мирният договор между двамата владетели. Два златни печата висяха на копринени конци, два едри подписа с червено мастило украсяваха дългия пергамент.

— Теодор Комнин ще види тоя договор! И присъдата за вероломството си ще види — развълнуван, с искрящи от гняв очи рече царят и бръкна в сандъчето за паче перо и мастило.

Върху капака на сандъчето, като топеше начесто в сребърната мастилница, Иван Асен написа на обратната страна на пергамента: „Танатос“. Червеното мастило се разля в едри дебели букви от единия до другия край на пергамента, сякаш беше бликнала кръв там, гдето царят натиска с пачето перо, докато го захаби.

— Смърт! — преведе Александър на български написаното и ноздрите му потрепериха от възбуда.

Иван Асен грабна бойния си меч и с договора в другата ръка излезе от шатъра. Телопазителят едва успя да се отдръпне от входа и да сведе копие в почит.

Беше хладно и по покривите на палатките бе полепнал тъничък скреж. Слънцето бе изплувало на изток като огромно червено петно, леко забулено от прозрачната мрежа на малките облачета. Гористите възвишения сега изглеждаха по-тъмни, спотаили в себе си неизвестността на деня.

— Сандро! — рязко се обърна царят. — Нека свирят сбор! Твоите конници да се строят долу, в низината!