Димитър Мантов
Иван Асен II (21) (Цар и самодържец)

21.

Денят за освещаване на новата църква бе оповестен отрано — неделята на всички светии. Така вестта щеше да проникне и в най-отдалечените краища на царството, да дойде всеки, който поиска.

Иван Асен с мъка потискаше любопитството си да види как майсторите са изградили отвътре църквата, какви са стенописите, как майстор Драган е изчукал надписа, който му поръча. Ала си припомни, че навремето каза на четиримата строители да направят църквата тъй, както умението и сърцето им подскажат. До последния миг не желаеше да се меси в тяхната работа.

В ума си таеше своя, никому неизказана мисъл: тая църква ще е дар на бога. И бог, и сам той, българският цар, заедно ще надникнат в завършената постройка, заедно ще приемат големия строеж. Защото за царя църквата бе повече от богоугодно дело. Тя щеше да бъде посветена на четиридесетте мъченици от Севастие, които му помогнаха в битката. В нея ще бъде неговата, Иван Асенова колона.

Когато оставаха само няколко дена до освещаването, царят повика йеродякон Саватий и подробно го разпита какъв ще е обредът. С пеещия си глас, като вдигаше с изискани движения добре гледаните си ръце, йеродяконът разказа за реда на службата. Той беше най-ученият измежду духовниците, които примас Василий бе насъбрал край себе си, и знанията му учудваха царя. Затова често го канеше да беседват за занимателни случки от историята, говореха не само за църковни, но и за светски дела. Младият йеродякон отговаряше на всеки въпрос точно и смислено.

В църквата сред тамяновия дим и нескончаемото песнопение на псалтовете Иван Асен гледаше с широко отворени очи, за да не изпусне нещо от службата. Ана-Мария с децата бе застанала вляво, в женската част на църквата. И тя не откъсваше поглед от примас Василия. Върху архиепископските дрехи старецът бе облякъл широка бяла риза, която стигаше чак до петите му. Тъй повеляваше обичаят. Уловил с две ръце дълъг повече от десет лакътя прът, той обикаляше подред всички ъгли на църквата.

Краят на пръта бе обвит в бяло платно, натопено в свето миро, и с него примасът правеше кръстен знак във всеки ъгъл, за да прогонва злите духове.

Псалтовете неотстъпно вървяха след отца Василия. Богомолците, повечето боляри и малко търговци, ниско свеждаха глави. Сведе глава и царят, когато примасът приближи към източния ъгъл на църквата.

Още когато влизаше, Иван Асен забеляза в притвора свежите багри на стенописа, но не можа добре да разгледа четирите реда на календара, гдето бяха изобразени отделните месеци.

„Майстор Драган се отличи!“ — каза си царят.

Образописецът имаше много ученици, в десетки църкви бе рисувал стенописите, ала тук беше вложил цялото си майсторство. Това личеше и в особеното, не както в другите храмове подреждане на отделните сцени, и в ярките цветове, и най-вече в изписаните фигури. Те бяха като живи. Светците се показваха в най-яркия си лик. Дори тези, които страдаха, не се свеняха да покажат страданието си.

Царят издебваше всеки миг, когато примас Василий четеше евангелието, за да огледа още веднъж отсрещната стена, да потопи поглед в потока от багри, лица и пъстри облекла. От царския трон той не можеше да различи в първите редици на богомолците майстор Драгана, видя само стария майстор Богой и приветливо го погледна, притвори клепки в едва забележим поздрав.

Църковната служба ту вървеше на бързи, шумни преходи, ту се проточваше с еднообразни песнопения, дрънкане на кадилници и четене на евангелието. Като че седмици и месеци минаха до последния тържествен миг.

Свещениците и дяконите раздраха на дълги ивици бялата риза, с която бе облечен примасът, и всеки богомолец получи по едно парче. Всички вярваха, че поставено зад иконостаса, то щеше да има сила по-голяма от тая на светена вода, щеше да помага при болести, да предпазва от нещастия.

Сега вече в пълно архиепископско облекло, Василий излезе от малката врата на олтара и се отправи към мраморната колона до входа. Голям бял плат закриваше издълбания надпис и примас Всаилий с широк замах го дръпна.

— Вечная слава! — запя той и всички духовници — свещеници, дякони, митрополити и игумени — заедно с псалтовете запяха славословие.

Василий се обърна към царя, като че искаше одобрение от него, после вдигна глава и високо, с треперещ старчески глас зачете на всеослушание надписа:

„В лято 6738, индикт III аз, Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, съградих от основи и украсих изцяло с живопис пречистата тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с чиято помощ през дванадесетата година от моето царуване, в която се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска, а самия кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И завладях цялата му земя от Одрин до Дра — гръцка, още арбанашка и сръбска: само градовете около Цариград и самия този град владееха латинците. Но и те се покоряваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар, освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си, защото така повелява бог, а без него ни дело, ни слово се изпълнява. Нему слава вовеки, амин.“

Иван Асен гледаше бледосивия мрамор на колоната и в ушите му като с гласовете на десетки певци звучаха думите на Давидовия псалом: „Цар славы… Цар славы…“.

Богомолците се дръпнаха, отвори се широка пътека и Иван Асен тръгна към изхода. В притвора пак видя стенния календар, вдигна глава и изгледа образа на света Елисавета Млекопитателница. Тя държеше младенеца Йоан и приветливо срещна царевия поглед.

Просторният двор на църквата гъмжеше от народ. Гласовете постепенно утихнаха, дори към реката, гдето свиреше гайда, се възцари тишина. Народът затаи дъх. Стройната фигура на Иван Асен, златната корона и вдигнатият нагоре поглед като че бяха част от оня тържествено тайнствен обред, който освещаваше най-хубавата в царството църква. В тая църква бе въплътена голямата Асенова победа…

От същите чувства тръпнеше и майстор Драган. Той се спотайваше сред мнозинството и се вълнуваше не по-малко от самия Иван Асен.

Толкова много църкви бе стенописвал майсторът, толкова много капители и колони бе издялал и нито веднъж не бе почувствал трепетно желание да остави името си. Когато започна да дълбае надписа на цар Иван Асена, той удряше с чука върху длетото и му се струваше, че всеки удар скъсява дните му, че ще дойде страшният, смъртният миг, когато нищо няма да остане от него. А царят изправяше тая колона от мрамор и нищо не можеше да попречи на вкаменената слава, тъй както никой не бе попречил на хан Омуртаг чрез своята колона да надживее столетията. Защо тая слава да се пада само на царете? Не вършеше ли и той, Драган, дела, достойни за безсмъртие?

Майсторът ту пребледняваше, ту гъста руменина обливаше лицето му. Нито веднъж не го бяха укорявали в славолюбие, в нескромност, но сега сякаш някой улови ръката му и между третия и четвъртия ред на Асеновия надпис той издълба с тънички, сблъскани една в друга букви своето име: „Аз, Драган, писа“.

От пръв поглед буквите не можеха да се забележат, а надписът започваше доста нагоре. Ала след време някой ще се взре по-внимателно и ще прочете неговото име…

Как щеше да се отнесе царят към дързостта на майстора?

Който погледнеше издълбаните слова, не можеше да не се възхити. Сравнение не можеше да става между Омуртаговия надпис на гръцки и плетеницата, която бе извезал Драган, и бе накарал гладкия, бездушен мрамор да заговори с победния глас на цар Асена. Заради това майсторът имаше право да се открие на идните поколения.

Стенописите ще се олющят, влагата ще ги похаби, Христов враг може да ги унищожи, а мраморната колона тъй ще остане във вековете. Чрез Асеновия надпис щеше да живее и стенописецът, каменоделецът Драган.

„Боже, ти си безсмъртен! Не се присмивай на слабостта ми! И ние, бедните люде, както и царете, страдаме от мисълта за тленността на делата си…“ — шепнеше си майсторът и притиснат от тълпата, едва си поемаше дъх.

Напразно старият майстор Богой диреше в навалицата верния си приятел. Драган сплиташе пръсти, притискаше ръце до гърди и не откъсваше поглед от стройната фигура на царя. Струваше му се, че двамата се гледат през скупчения народ и всеки бе сигурен, че той има по-голямо право да надхвърли границите на земния си живот и да заговори на бъдещите поколения.

Големите барони, съветници на малолетния император, отговориха на Иван Асена, че с височайше удоволствие ще предадат на българския цар мощите на света Параскева от Епиват. Те винаги са искали да покажат по някакъв начин почитта и уважението си към „сеньор Йоаниция, владетел на толкова много земи“.

Строителите на „Свети четиридесет мъченици“ щяха да изградят и дворцовата църква. Ала когато дойдоха и майстор Богой започна да мери и размерва, излезе, че и тронната зала трябва да се преустрои. Мисълта да разшири и да украси двореца си по-добре от своите предшественици поблазни царя и той заповяда майсторите да го направят по-хубав от всякога.

И друга мисъл му хрумна:

„Време е да опаша Трапезица с каменен пояс, да укрепя града между двата хълма.“

Чичо му нямаше време за вътрешната уредба на царството — племенникът трябваше да извърши това. Иван Асен знаеше, че някои от болярите ще недоволстват, загдето ще отдели техни хора за строежа, че на каменоломните ще са нужни опитни люде, за превоза ще трябват стотици коли, а на самия градеж — добри майстори. И все пак трябваше да дострои и украси престолнината си така, както разширяваше и украсяваше двореца.

Ана-Мария се намръщи, когато научи, че месеци наред ще живеят само в ложницата, че през цялото време по ходниците ще сноват майстори и с вар и пясък ще изпоцапат всичко. Ала скоро щяха да започнат летните горещини и царят реши да изпрати семейството си в двореца край Дряновец.