Димитър Мантов
Иван Асен II (34) (Цар и самодържец)

8.

Сръбският крал Стефан Владислав бе посрещнат с почести. Иван Асен не се сдържа и още пред Великия вход на Царевец прегърна и целуна дъщеря си. Мария-Белослава толкова много приличаше на майка си, че царят се смути. Не намери време да посети, макар и за ден-два „първата Ана“, да поговори с нея, да й съобщи вестта за скорошното пристигане на Мария-Белослава.

Ала в Суходолския манастир бяха научили за идването на кралицата. Няколко монахини бяха дошли в Търнов. Те познаваха Мария-Белослава от малка, промушиха се през мнозинството боляри, струпани пред вратата, и младата кралица засия от радост.

— Сестра Евтимия!

— Господарке Белослава!

— Сестра Юстина…

— Монахиня Анисия те чака, от пет години не те е виждала…

Иван Асен слушаше развълнуваните думи на посрещачките, възклицанията на дъщеря си.

„Кога минаха пет години…“ — пое той в мислите си доловените думи.

Мария-Белослава вече беше двадесет и седем годишна. С десет години по-възрастна от Ирина. Каквото и да правеше, каквито и грижи да имаше, той намираше начин да вмъкне името на Ирина. През последните две седмици няколко пъти се срещаха тайно. Той — господарят, самодържецът — трябваше да се крие, като че ли вършеше престъпление!

Мария-Белослава се обърна към него. Беше развълнувана, червенината по бузите я правеше още по-хубава, блясъкът в очите й — още по-жизнена. На няколко крачки зад нея крал Владислав се усмихваше мълчаливо. Той не бе навършил тридесет години, но гъстата черна брада и тъмните вежди му притуриха поне пет години повече. Не бе снел високия си калпак, защото и Иван Асен стоеше с калпак на глава. Когато тръгна заедно с царя, Владислав заговори любезно. От жена си бе понаучил доста добре български и речта му се лееше плавно:

— Приеми ме като свой син, царю и отче мои… Дойдох с много миряни измежду най-видните в моето кралство и заедно с духовници, избрани от висшите чинове на сръбската църква. Вече втора година очакваме твоето милостиво решение да ни предадеш мощите на светителя Сава.

Царят внимателно слушаше зет си. Преди три седмици вестители на Стефан Владислав съобщиха за скорошното му пристигане, като донесоха скъпи дарове на новия търновски патриарх Йоаким II, на първите царедворци, а за Иван Асена — три породисти жребеца: единият чер, от издръжлива планинска порода, вторият бял, с дълъг гладък косъм, а третият на кафяви и бели петна, с голяма грива.

Стефан Владислав бе научил от Мария-Белослава кой към какво има слабост и не се бе скъпил. А може и тъй да го бе посъветвала жена му. Иван Асен знаеше, че кралят не начева нищо, без да се допита до съпругата си.

Щом и Мария-Белослава бе дошла да увещава баща си, значи наистина царят трябваше да разреши мощите на светителя да бъдат пренесени в Сърбия. Ала не биваше отсега да казва това на зет си. Нека Стефан Владислав му се помоли още веднъж, да почувства, че е зависим от българския цар.

Кралицата не се разделяше със сестрите монахини. Те вървяха от двете й страни, надпреварваха се да й разправят как живее майка й, какво се е случило в манастира през последните години.

— И друго ще ти кажем, и друго…

— После. То не е за пред много хора…

Тия думи монахините изричаха с по-нисък глас, като се озъртаха.

На сутринта Мария-Белослава, без да предупреди баща си, замина сама за Суходолския манастир. Тайната, която монахините й бяха открили, я измъчваше много. Тя не знаеше дали да вярва. Тая Ирина!

Мария-Белослава уважаваше баща си заради големия му ум и добрината му, оправдаваше го за втората му женитба, наложена от задълженията му на цар и държавник. Сега той можеше — в това никой нямаше да го упрекне — да повика от манастира майка й, жената, с която за пръв път се бе свързал.

Шейната се устреми по наклона към закътаната между хълмовете долинка. Манастирските сгради се белнаха за миг като снежни купени и едва след големия завой Мария-Белослава видя покрива на високата звънарница.

Наклонът ставаше все по-голям, а след шейната летеше снежен прах.

Монахините първи слязоха от шейната, завтекоха се да отворят двойната манастирска врата. В това време надойдоха посрещачките. В първия миг Мария-Белослава не можа да определи коя от тъмните фигури е майка й. После почувства как дъхът й спира.

— Белослава! Ела…

Мария-Белослава не намери сили да отвърне. Втурна се, прегърна майка си. Целуна я по студените устни и по сбръчканите й вече страни.

Монахиня Анисия като че бе онемяла. От скъпите дрехи на дъщеря й, от пръстените по ръцете й, от тънкия мирис на източно благоухание й се стори, че й се завива свят. Почувства се недостойна да бъде майка на такава хубава млада жена, на истинска кралица. Но срещна топлия поглед на Мария-Белослава и видя пред себе си своята дъщеря.

— Дъще… дъще… — задавено повтаряше монахиня Анисия.

Сестрите монахини се натрупаха около тях, от възклицанията и виковете им Мария-Белослава не можеше да чуе какво говори майка й. Тя тръгна като замаяна и едва в манастирския двор вдигна глава. Широките стрехи, под които бе стояла на сянка, под които тихо течеше манастирското ежедневие, слънчевият часовник, изрисуван върху западната външна стена на църквата, дървеният гълъбарник, всичко й напомняше за детските години.

Като сне скъпия кожух и седна на одърчето, Мария-Белослава притихна. Гледаше как майка й се суети из преддверието и не й се искаше за нищо да говори. Дано не бе научила за Ирина…

Монахиня Анисия влезе в килията. В една ръка носеше паница със замръзнал мед, а в другата панерче от върбови пръчки, пълно с начупени орехи.

— Ти по-рано ги обичаше…

— Мамо!

Не беше нужно да се казва какво е преживяла майка й напоследък. Мъката бе изписана на лицето й. Ана можеше да преброи на едната си ръка случаите, когато Иван се бе сетил за нея през последните двадесет години. Отначало навярно и на него му е било мъчно, но защо така бързо я забрави?

Грижите по дъщеря й донякъде запълваха времето й. Големите, тежките страдания започнаха от деня, в който Мария-Белослава замина за сръбския кралски двор. Оттогава Ана още по-строго спазваше всички повели на монашеския живот, постеше по три дена в седмицата, молеше се бог да запази дъщеря й в чуждата страна, а Ивана да дари с още по-големи милости. Тя никога не му бе желала злото, винаги го оправдаваше. И сега Мария-Белослава отгатна, че майка й пак не ще го укори.

— Ти знаеш, мамо! Знаеш за Ирина!

Ана тъжно кимна с глава.

— И ще го оставиш да постъпи неразумно! Не ти ли стигат двадесет години отшелнически живот?

— Не се гневи, дъще… Личи, че си кралица — усмихна се Ана. — Все така ли сечеш с думи?

— Мамо, послушай ме! Татко е останал без ум! Добре че дойдох, ще му кажа онова, което той трябва да чуе, за да се опомни!

Ана отиде до одърчето, седна, обърна лице към дъщеря си.

— Навремето в Берлад никой нищо не му каза и той ме взе за своя жена — едва чуто заговори тя. — Щом сега сам не идва, щом младата ромейка е оживяла в сърцето му, нека да върви по пътя, който е поел. Стига ми, че отгледах теб, че живея в дом, посветен на бога…

— Ти… толкова го обичаш, мамо, а той…

Сълзи задавиха Мария-Белослава. Тя захлупи лице върху майчиното си рамо. Плачеше за това, че не може да помогне с нищо на майка си, плачеше и заради себе си. Тя беше кралица, мъжът й не беше глупав, не бе и грозен. Ала като сравняваше обичта на майка си, тя най-добре разбираше колко празно е сърцето й, колко пристореност и взаимна търпимост има между нея и Владислав. И сред сръбския кралски двор Белослава си оставаше дъщеря на Асена, най-силния от всички околни владетели.

Баща й и над нея упражняваше същата власт — невидима, ала постоянна, — както и над майка й.

— Аз… Няма да му простя. Няма… — хълцаше Мария-Белослава.

— Ще му простиш, дъще — шепнеше на ухото й монахиня Анисия. — Той ти е баща, той е цар, най-умният, най-мъдрият…

Сестра Мариамна влезе в килията. На дървен поднос тя бе сложила прясна пита и сирене.

— Ами че стига сте плакали! Я си похапни, нашето момиче, нали помниш как ти месех такива питки?

Мария-Белослава изтри с ръка сълзите си. Не й беше до топли питки сега, но тя нямаше как да откаже на грижливата сестра Мариамна.

Очите на Мария-Белослава още бяха пълни със сълзи, а монахиня Анисия гледаше към пода, когато в килията влезе баба игумения, придружена от три-четири сестри.

— Тук ли ще гощаваме нашата краличка! — удиви се игуменията. — Хайде долу при сестрите!

— Питката, питката — настояваше сестра Мариамна.

Мария-Белослава стана от одъра. Отново тя беше малко момиче и изпълняваше съветите на игуменията.

Ала когато се върна в Търнов, чувството на мъка и обида я завладя с нова сила. На Владислав не каза нищо. Отиде направо в царската работна горница и без да поздрави, притворила очи, за да не гледа баща си, високо изрече:

— Бях при мама… И тя знае за Ирина!

Иван Асен, както бе застанал до малкото огнище, бавно извърна глава.

Ето първия открит упрек, предвестник на нови страдания. Ана навярно го проклинаше, а болярите и дори мнозина от царедворците скрито си намигат зад гърба му: „На стари години с младо се облажи. Нали е цар!“.

Никой не помисляше, че и той е човек както всички, че заради скиптъра и короната не може — вече не може — сам да си слага окови.

— Тежко и болно е, когато децата укоряват създателите си — глухо произнесе царят.

— Татко, ти си толкова умен, разбери…

— Зная, зная какво ще кажеш по-нататък. Че косите ми са вече бели, че Ирина е дъщеря на моя стар враг Комнин, че моите поданици ще ме смятат за оглупял или заслепен човек…

— Господи! Нищо вече не може да помогне!

В очите на Мария-Белослава заедно със сълзите се появиха искрици на омраза:

— Заради това, че донесе толкова страдания на мама, няма да ти простя!

— Не ми е нужна прошка… Има кой да отсъжда.

— Поне се оправдай!

— Белославо!

Иван Асен тръгна към нея, свил пестници. Усещаше как кръвта напира в жилите, в слепите му очи, а в гърдите му се събира и с всеки миг се увеличава гняв.

— Направих те кралица! Дадох на мъжа ти власт!

— За да ти бъде покорно сръбското кралство. Пак за себе си мислеше.

— И това ли…

Царят вдигна ръка. Очите му бяха втренчени в лицето на Мария-Белослава. Тя дори не мръдна, стоеше опряла гръб във вратата на горницата, вдигнала нагоре брадичка, с израз на човек, уверен в правотата на своите думи. Тази увереност смути Иван Асена: „За себе си тя е права… Мъчно й е заради майка й…“ — помисли си той.

Ала и царят не чувстваше никаква вина. На никого нямаше да позволи да го кори, да го осъжда. Царските решения идват след божиите заповеди и никой не може да посяга на тях!

— Върви си! Заповядвай на малодушния Стефан Владислав. Баща ти знае какво върши — бавно отпусна той ръка.

— Ах… — изхлипа Мария-Белослава, извърна се, отвори вратата и затича по ходника.

Иван Асен опря гръб о вратата, на същото място, гдето допреди няколко мига бе стояла дъщеря му, сложи десница на гърдите си и притвори клепки.

До този ден той не се бе запитвал как трябва да завърши връзката му с Ирина. Чакаше да мине поне година от смъртта на Ана-Мария, та тогава… Струваше му се недействително, невъзможно да види Ирина до себе си на трона. Това беше толкова хубаво и в същото време толкова… опасно. Не! Отгде можеше да дойде тая опасност? Той, самодържецът, решаваше и предрешаваше всичко в царството.

— Да чакам цяла година! — възкликна Иван Асен и още по-силно притисна ръка към гърдите си.

Искаше да укроти сърцето си, да изчезнат бързите удари, да се успокои.

Един лечител му бе казал: болестта на сърцето му е такава, че смъртта ще дойде ненадейно, само за няколко мига. Тогава царят се бе пошегувал:

— Поне няма дълго да ритам!

Сега му стана страшно, като си помисли колко бързо можеше да умре. Не биваше повече тъй лековато да се отнася към болестта си. Още утре ще накара архимандрит Саватий да издири най-добрите в царството лечители и знахари, да му помогнат!

„Ами Ирина?“ — сепна се той.

Какво ли ще си помисли тя, като научи, че царят се лекува като болнав старец, пие отвари от билки и се съветва със знахари? Не, не! И така ще му мине.

Ръката му се плъзна по дрехата, гърдите му свободно въздъхнаха. Решението дойде неочаквано, нахлу като свежа струя, разведри мислите му.

„До Сирни заговезни сватбата трябва да стане! Ще постъпя като цар, като истински самодържец!…“

 

 

Като получи разрешението на царя да отнесе останките на светителя Сава, Стефан Владислав побърза да замине. Страхуваше се Иван Асен да не си вземе думата назад, още повече че набожните търновци започнаха да негодуват, загдето градът ще бъде лишен от светите мощи.

Заедно с тялото на светителя царят даде на своя зет и всички златни и сребърни украшения, които по негова повеля бяха направени на гроба.

Прощаването със сръбската кралска двойка стана тържествено пред двореца. Иван Асен не изпрати шествието вън от крепостта.

Само след седмица търновчани позабравиха за мощите на светителя. Всички говореха за трите глухи сестри гледачки, които се появиха в престолнината и зачудиха доста народ.

— Радвайте се, скоро ще има сватба! — пророкуваха гледачките.

А в деня на Три светители камбаните на патриаршеската църква забиха още в зори.

Царски телопазители по двама, по трима отидоха в Трапезица и повикаха първите от болярите да присъстват на венчавката.

— Ами че как тъй изведнъж! — възкликнаха мнозина.

В града научиха за венчавката едва на обед, когато камбаните на „Възнесение господне“ за втори път се разлюляха.

Всички очакваха, че царят ще даде бъчви с вино и храна, както подобаваше на такава сватба. Щом взе да се здрачава, а все още не се разнасяха викове на веселие от Царевец, хората започнаха да си говорят:

— Скорошната кончина на маджарката го спира.

— Иска да мине тихомълком.

— Нали уж беше скромен, добър…

— Пак е добър… за себе си!

— Тридесет години е по-стар от нея!

— Ами кир Теодор Комнин? Няма ли да го докарат от манастира?

— Да узнае някак старият Асен, че синът му се жени за гъркиня, в гроба си ще се обърне.

— Че какво, като е гъркиня? Малко ли гърци има в царството? И те признават царя за свой господар.

Накъдето и да потеглеха разговорите, спираха все в една стена: досега за царя казваха, че обича семейството си и по нрав не е лековат. А излезе, че той бил тиха вода. Отгде да го знаеха, навярно и по-рано е бил такъв, какъвто сега се показва. Да изостави първата си жена и да вземе момиче, на което може да бъде баща!

 

 

Угощението в двореца вървеше като че ли насила. Болярите мълчаливо оглозгваха костите, хващаха с мазни ръце големите като паници чаши и само при наздравиците се обаждаха:

— За дълги години живот и здраве!

— И радост безконечна!

От големия канделабър в залата се разливаше трепетна светлина. Когато слугите влизаха и носеха пълни с ястия блюда, от ходниците през вратите се промъкваше студено течение.

По лицето на Ирина се четяха спокойствие и тържество.

Вдясно седяха майка й и брат й Димитриос. Кера Мария често поглеждаше дъщеря си и леко усмихната, притваряше очи. Тя беше доволна: свърши се с пленничеството, семейството на Теодор Комнин отново излиза на широкия път!

Димитриос вече се чувстваше достатъчно голям, за да пие вино, без да се крие, и да намигва на по-младите болярки.

— Ще се напиеш — шепнеше на ухото му кера Мария, макар да знаеше, че синът й е свикнал с виното.

Няколко пъти Ирина строго изгледа брат си. Димитриос виновно сведе поглед.

Кера Мария обърна глава, но не посмя да се взре в царя. Струваше й се, че Иван Асен е същият неумолим военачалник, който срази ромейската войска, който ослепи мъжа й. Тя още не можеше да приеме голямото събитие — омъжването на дъщеря й за българския цар.

Царят избягваше да среща погледите на болярите. Нарядко се обръщаше към Ирина, като че искаше да покаже на всички: „Ето женя се, но не поради увлечение, както вие си мислите, а защото е нужно за благото на царството. В държавата ми има много гърци, затова вземам гъркиня“. Така трябваше да говори и изразът на лицето му. Така се успокояваше самият той, макар да знаеше, че нищо вярно няма в това.

Решението да направи сватбата набързо сега му изглеждаше необмислено. Не сгреши ли?

„Александър не дойде!…“ — леко сви вежди Иван Асен.

Ала братът на царя дойде без предизвестие, никой от стражите не бе успял да го изпревари. Снажен, усмихнат, той разтвори със замах вратата.

— Да сте живи, царю и царице! — разнесе се гласът му. — Приемете моите дарове!

Александър се дръпна и през вратата минаха неколцина войници. Първият носеше ковчеже с накити за царицата, вторият — скъп кожух за царя, третият — венецианско кадифе за царицата, четвъртият — ловджийски ботуши за царя, отгоре извезани със злато и сребро. И още четирима войници влязоха в залата, паднаха на колене пред царската двойка и всеки остави, каквото носеше.

Гощавката бе към своя край. Болярите вече клюмаха над масите, болярките се прозяваха в шепите си и идването на севастократора съживи всички.

— Я! Що злато струва!

— Там, в Средец, той е като цар…

— Знае Александър какво да донесе.

Болярите заизвръщаха глави, болярките завистливо свиваха устни.

А Александър отиде при царя и царицата, подви коляно.

Иван Асен стана, протегна ръце. Двамата се целунаха трикратно по страните. Александър усети дъха на вино по лицето си.

— Понапил си се вече… Закъснях, макар че пътувах без почивки. Ама и ти тъй изведнъж!

Той изгледа Ирина с весел, открит поглед.

— Бива си я! Не си сбъркал! — рече по-тихо на царя, но Ирина го чу и му се усмихна.

Иван Асен не отвърна нищо.

— Седни, брате и севастократоре! — посочи му мястото до себе си.

Александър седна, въздъхна облекчено и пак заговори. Царят само мълчаливо кимаше и на многобройните му въпроси отговаряше кратко, без желание. През цялото време не го напущаше чувството на самотност: брат му беше далече от него, Ирина най-сетне бе негова съпруга, царица, ала защо му се струваше, че в очите й има студенина, каквато не бе забелязал дотогава? Защо преди вечерята тя му каза направо, без дори двамата да поговорят предварително:

— Искам баща ми и брат ми Йоан да живеят в Търнов!

Иван Асен нищо не й отвърна. Тогава не се разгневи, загдето тя се опитваше да му заповядва. Прие думите й като внезапен изблик на чувства. Но Ирина продължаваше да седи до него мълчалива и тъкмо това го измъчваше. Той я обичаше със сила, с каквато никога не бе обичал, ала не беше свикнал някой да му налага волята си.

„Ще я пречупя! — заканваше се царят. — Ако не бе казала нищо, щях сам да повикам Теодор Комнина. Той и без друго ми е нужен. Брат му Мануил се опитва да ме лъже…“

Александър умееше да развеселява събеседниците си. Отначало Ирина само се усмихваше, като го слушаше да разправя своите ловджийски патила.

— Много си весел, кирие — на гръцки възкликна тя, погледна царя и веднага повтори думите си на български.

Иван Асен и сега не се намеси в разговора. Ирина с крадливи погледи следеше израза на лицето му.

— Време е! — най-сетне стана царят.

Вече бяха пропели втори петли.

Патриарх Йоаким II приближи да благослови царя в царицата за първата им нощ. Александър широко се усмихваше, докато патриархът изричаше благословията.

Ирина тръгна първа. След нея закрачи Иван Асен. Вървеше бавно и му се струваше, че долавя шепота на болярите: злословия, подигравки, завист. Да, най-много завист. Всеки от тях би желал, макар и за малко да бъде на негово място!

В ходника царят сложи ръка върху рамото на Ирина.

— Сега започва нашият живот! — прошепна тя.

Той усети дъха й, главата му, замаяна от виното, още повече забуча.

Двамата телопазители, които вървяха напред със свещници в ръце, се оттеглиха встрани.