Димитър Мантов
Иван Асен II (20) (Цар и самодържец)

20.

Дойде време Иван Асен да напусне Света гора.

В Иерисо войската с нетърпение чакаше пристигането му. Доста почиваха войниците. Време бе да тръгват по прашни и далечни пътища.

Царят поръча на войводите походът да е умерен, дори бавен, за да не се изморяват войниците и конете. Отправяха се вече към арбанашката земя.

Когато войската минаваше край Тесалоника, Иван Асен заповяда да не спират. Мануил Комнин трябваше да разбере, че е зависим от българския цар и че с него Иван Асен няма да дели трапеза и да го зачита за роднина. Кир Мануил беше страхлив и това щеше да подейства. На архонтите, които притичаха да се поклонят, царят отвърна любезно, дори по единия от тях му изпрати „много здраве“.

Иван Асен спря за по ден-два в градовете Воден, Битоля, Охрид и Струга, за които бе слушал от малък. В Арбанон^[1] войската остана една седмица и както във всички крепости, край които минаваха, и тук царят остави няколко дружини. Като си помислеше колко са далече тия земи от Търнов, необясним страх се вмъкваше в сърцето му. Навярно и тук щяха да се намерят противници на неговата власт. Още сега той трябваше да реши как по-здраво да свърже далечната Арбанашка област с търновския престол. Решението дойде ненадейно. В Арбанон войводата Михаил съвсем лесно настани войските, издири Асенови привърженици сред местните благородници и търговци.

Кой друг, освен Михаил щеше да управлява умно и справедливо просторната област? И добър военачалник беше Михаил Бреговски, ще създаде няколко отряда и още в началото ще пресече всяко зломислие.

Едва когато отидоха в крепостта Кроя, царят каза на Михаил решението си. Войводата леко въздъхна и рече бавно, както си говореше:

— С божия помощ, ще се потрудя, господарю. Само че не в Арбанон, а тук, в непристъпната Кроя, ще се установя.

— Както Радослав ще отговаря пред мен за Беломорието, така ти ще си мой наместник във всички тукашни земи.

Повече от половината воини се стопиха по големите крепости и градове. На много места царят остави управителите, назначени от Теодор Комнина, които му се заклеха във вярност. Така голяма част от местните благородници минаха на негова страна, като запазиха своите права и владения.

— Изглежда ще се върна в Търнов само с една дружина конници — усмихна се доволно царят.

За пръв път от времето на цар Симеон толкова много земи влизаха в границите на царството тихо и кротко, без продължителни и изтощителни войни.

„Цар славы…“ — мръдна устни Иван Асен и тутакси се озърна, да не го е чул Михаил. Не искаше да изрича онова, което беше неговото най-скъпо, най-хубаво преживяване…

 

 

Адриатика… Бързи, едва забележими тръпки в далечината и високи вълни, които равномерно налитат върху брега… Колкото и еднообразна, тая гледка не омръзваше на царя. Той крачеше унесено, ботушите му оставяха следи по влажния пясък. Беше му леко, приятно. Като обръщаше ту едната, ту другата страна на лицето си срещу вятъра, Иван Асен радостно примижаваше.

Придружвачите му и благородниците от околностите на Драч, събрани край морския бряг, гледаха царя и се чудеха докога ще върви сам, като замаян. Не е ли време вече да се прибират в града?

И тук посетителите не оставяха на мира Иван Асена. Благородниците се мъчеха да измолят някоя облага, търговците искаха да научат какви ще са новите вносни мита.

От Дубровник дойдоха трима пратеници, донесоха богати дарове и надълго обясниха на царя кой владетел какви грамоти е издал, за да улесни търговията с „републиката на свети Власий“^[2], която, макар и зависима от Венеция, сама уреждаше търговските си дела.

Иван Асен обеща на пратениците, че и той ще им даде такава грамота.

За към Търнов царят избра друг път, през други селища и крепости, отгдето минеше, посрещаха го с камбанен звън, ниски поклони и радостни възгласи. Архиереи го благославяха, занаятчии и търговци го даряваха с най-хубавите си стоки. Където и да спреше Иван Асен, все намираше по някой войник, освободен при Клокотница. Хората се надяваха на мир и спокойствие.

„Мир“ — десетилетия вече тая дума не бе прозвучавала в истинския й смисъл. Имаше години на затишие и все пак това бяха само примирия, приготовления за нови битки…

В Средец Иван Асен се отби да види брат си. Раната на Александър вече зарастваше. Севастократорът забеляза промяната в погледа, в трепетната усмивка на царя, която бе станала още по-бърза и неуловима.

— Гледай да не се развали годежът на Елена с малолетния латински император — подхвърли в последния разговор Александър.

— Недоумявам, защо?

— По договора трябва да отвоюваш земите, които Теодор Комнин е откъснал от Латинската империя.

— Сторих това.

— … И да ги върнеш на хлапака император!

— Е, малко ще почакат. Или пък много ще трябва да почакат — усмихна се Иван Асен. — Нямам намерение да засилвам измършавялата им държава. Ако пожелая, мога да ги изтикам от Константинопол.

— Латинците разчитат на помощта на западните държави и на папата.

— Разчитат и на моята помощ. Каквото им заповядам, това ще сторят. Като бях в Света гора, дойде ми наум да пренеса в Търнов мощите на прочут светец. Тъй и престолнината ще се прослави, и навсякъде по царството ще научат колко много държа на Христовата вяра. А вярата, Сандро, е най-сигурната основа, върху която царете градят своята власт.

Александър го изслуша внимателно. Брат му се канеше да поиска от константинополските латинци мощите на света Петка от Епиват. Това беше една от най-ценните реликви на латинската държава. Иван е много умен и хитър. Още в Берлад бе забелязал това и вместо да му завижда, само му се възхищаваше.

И така от Средец замина вестител до Константинопол за мощите на света Петка, защото царят на българите и гърците Йоан Асен вече два пъти сънувал светицата и тя му казала съвсем ясно: „В Търнов трябва да ме пренесат, там е истинското ми място“.

 

 

Иван се връщаше!

Ана-Мария радостно пляскаше с ръце, играеше си с петгодишната Елена и припяваше:

— Иде, иде татко!

Наскуча се напоследък в двореца, омръзнаха й приказките на Оприка. Старата дойка умееше да разказва разни небивалици, да забавлява двете царски дъщери, че и Ана-Мария. По някои белези Оприка отгатваше бъдещето и царицата малко се плашеше от нея. Струваше й се, че дойката, ако поиска, може и магия да направи. Ето тя и сега прекъсна забавлението.

— Господарке, бял гълъб прелетя над двора, вече съвсем близо е нашият господар!

Наистина, как да не вярваш в пророчествата на Оприка, когато сам началникът на дворцовата стража влезе и съобщи:

— Великият господар е изпратил гонец. Войската приближава към Търнов. Шествието тръгва, отец Василий пита дали царица Ана ще излезе.

Как да тръгне с двете деца, да чака по завоите на пътя, да се взира в далечината. По-добре тук, в двореца, да посрещне Иван.

Ана-Мария каза на военачалника да я извини пред отца Василия, че Тамара не е твърде добре и не смее да я изведе толкова далече, а да тръгне без децата нито е редно, нито тя самата иска. Преди това още Оприка беше накарала Тамара да полегне в стаята си.

— Какво е на момиченцето ми? — попита на маджарски Ана-Мария.

Тамара се усмихна, наведе главичка и погледна майка си под очи. В тъмните й зеници се появи игриво, макар и не твърде весело пламъче.

— Мамичко!

Ана-Мария я прегърна и зашепна на ухото й:

— Ще помолим татко ти да ни пусне в Естергом поне за един месец. И Елена ще вземем. Да видиш реката там каква е голяма! И какви ладии плуват по нея… Ох!

Тамара се обади със слабичко, неуверено гласче:

— Ти, мамичко, научи Илонка поне малко на маджарски. Иначе в Естергом ще й се смеят…

Ана-Мария и сега, както много пъти напоследък, се учуди на ума на дъщеря си. Само че е болнава, дано божията майка я изцери. Елена не задържаше в паметта си маджарските думи и царицата се укоряваше, че докато дъщеря й беше малка, докато още бъбреше несвързано, не я научи да говори на тоя език. Сега по заповед на Иван йеродякон Саватий обучаваше Илонка по гръцки и латински. Бъдещата невяста на Балдуин II трябваше да знае езика на империята и езика на ромеите.

Дойката Оприка не закъсня да дойде в ложницата.

— Трябва да те облечем, господарке. Няма време…

В ложницата настъпи шум, какъвто отдавна не се бе вдигал. Постелничните моми, прислужничките на царицата не знаеха кое где да търсят, така много ги изплаши с бързите си заповеди Оприка. Никой не смееше да противоречи на старата дойка, нея слушаше и самата царица.

— Гребените! — произнасяше Оприка и веднага два големи гребена от слонова кост се гмурваха в косите на царицата.

— Мрежата! — пак прозвучаваше гласът й и тънката като паяжина златна мрежа само след миг прибираше косите на Ана-Мария.

Лицето на царицата беше бледо. Оприка сложи малко венецианско червило на бузите и на устните й. Тя не разрешаваше всеки път да се хаби червилото. Ала сега Ана-Мария трябваше да бъде красива, много красива.

Нагласиха и царските дъщери. Елена не можеше да понася аксамитената дреха с твърда яка и се мръщеше.

— Потрай, гургуличката ми, татко трябва да те види пременена, да ти се порадва! — галеше я по страните Ана-Мария.

Оприка излезе от двореца и отиде чак горе на хълма. Ана-Мария се показа в малкото дворче и тъкмо в това време се разнесе камбанен звън. „Свети Димитрий“ известяваше на цялата престолнина, че царят и победната му войска вече влизат в града.

В първия миг Ана-Мария забрави да се прекръсти. Едва когато на тежкия камбанен звън започнаха да пригласят клепалата на няколкото болярски църквици от Трапезица, тя прехапа устни, стори кръст първо, както я бяха учили от малка, с цяла ръка, а после с три пръста. Събра ръце, притисна ги до гърдите си тъй, че върховете на пръстите опираха в малката й брадичка, и се замоли страстно, от душа, за здравето на Иван.

„Амин! Да бъде!“ — гърмеше в ушите й камбанният звън.

Тоя звън се усилваше, ставаше все по-плътен, по-тържествен. На Ана-Мария се струваше, че с всяко залюляване камбаната се приближава към Царевец и ще спре над самия дворец точно когато Иван стигне до северния вход.

Роговете на стражите се изгубиха в камбанния ек като слабо подвикване, чу се пръхтене на коне, но Ана-Мария нямаше сили да се спусне към входа. Оприка я диреше из целия дворец, Елена й помагаше и звънко викаше:

— Няма я! Няма я тук мамичка!

— Света Богородице! — възкликна дойката, като надникна в дворчето и видя царицата. — Ами че господарят идва!

Тя прегърна царицата през раменете, после бързо я разтри по слепите очи.

— Съвземи се, господарке! Не се оставяй радостта да те замае!

Иван Асен не дочака телопазителят да разтвори докрай вратата. Знаеше где да дири Ана-Мария и децата — в ложницата. Запъти се натам и възкликна от учудване, като видя жена си в ходника.

— Ано!

— Иван… Витяз мой… — на маджарски отвърна царицата, улови царя за ръцете, цялата зачервена, с щастливи, блестящи очи.

Толкова хубава, така развълнувана той не я беше виждал от първите им съпружески дни и неволно си спомни как я взе на ръце и я внесе в ложницата. Така би сторил и сега, ако малка ръчичка не го бе уловила за дрехите.

— Татенце!

— Годеницата! На татко момичето!

Иван Асен вдигна Елена, силно я целуна, после целуна Ана-Мария по устните и притисна главата й до лицето си, като през цялото време държеше Елена с дясната си ръка.

— Салве, цезар! — припомни си Елена думите, които сутринта йеродякон Саватий и бе повтарял и й бе внушил да ги каже като поздрав към баща си.

Царят чак изви глава. Сякаш не петгодишната му дъщеря, а възрастен учен човек бе заговорил. Той се сети, че Саватий е научил Елена, и бързо я целуна:

— Умното ми момиче! Цариград ще се зачуди каква дъщеря имам!

Оприка доведе Тамара от ложницата и Иван Асен пусна Елена на пода. Видът на голямата му дъщеря го разтревожи, ала когато Тамара му се усмихна и го изгледа радостно, той забрави всичко, наведе се, приклекна и я остави да го прегръща и целува.

 

 

Тъмните завеси бяха спуснати и полуздрачът покриваше ложницата. Беше тихо и Иван Асен си мислеше, че тая тишина, ласките на Ана-Мария и радостните гласчета на дъщерите бяха му липсвали много. Сега той пак можеше да почива в мекото ложе, да чете библията и да се занимава с неизбежните царски дела.

Навярно Ана-Мария бе излязла, когато Иван Асен още е спял дълбоко. Леглото беше неоправено и тъкмо тия разхвърляни завивки, преметнатата на стола Анина дреха го накараха най-добре да усети, че всичко е постарому, че въпреки големите промени в държавата животът в двореца си тече както преди.

„Ами мощите на света Параскева?“ — мълком се запита той.

Защо да не разшири сегашния параклис, да построи истинска дворцова църква? Ще я посвети на света Петка-Параскева и самата светица ще се нарича не Епиватска, а Търновска, по името на престолния град.

Приятната му сънлива отпуснатост за миг изчезна. Царят пъргаво стана, облече се, вчеса брадата си и излезе в ходника.

Работната горница бе почистена, всички познати предмети бяха на местата си.

Иван Асен седна, издърпа от купчината венецианска хартия голям лист, подостри едно перо и се опита да начертае с криволичеща линия пътя, който измина след Клокотница. Малките крепости отбелязваше с едва видими колелца, именуваше ги със ситни буквички, а важните селища и твърдини означаваше с едри триъгълници и като истински калиграф изписваше названията им. Получи се дълга, оплетена линия.

Отвъд Маториевите гори се простираха обширни области. Трима верни наместници имаше царят там: брат му Александър в Средецкия край, боляринът Радослав в Беломорието и Михаил Бреговски в Кроя. Всеки от тях управляваше земя, колкото Иван Асен завари, като се върна от изгнание, дори повече.

Мануил Комнин се свиваше в Тесалоника, сърбите се вслушваха във всяка Иванова дума, а латинците не смееха да му противоречат.

Поколенията трябваше да знаят всичко това, да остане то във вековете, написано с гранитни слова.

„Знам какво е нужно!“ — здраво улови царят пачето перо, обърна другата страна на листа и с едри букви написа появилите се в ума му думи.

В новата църква бяха вградени две колони, които Иван Асен бе забелязал по време на пътуванията си и бе наредил да се докарат в престолнината. Едната имаше надпис „крепостта Родосто“ — навярно Симеон, както обясняваше примас Василий, я е въздигнал. Другата беше от прочутия хан Омуртаг. На гръцки език Омуртаг заявяваше, че е съградил преславен дом на Дунава и е направил могила между стария и новия си дом. На тази могила поставил колоната с надпис. Иван Асен беше запаметил завършъка на надписа и обичаше да си го повтаря. Дълбок смисъл се криеше в думите на хан Омуртаг: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разглежда тоя надпис, си спомня за оногова, който го е направил. А името на владетеля е Омуртаг, велик хан. Дано бог го удостои да преживее сто години“.

С тая мисъл хан Омуртаг надникваше в душата на Иван Асена и му загатваше: „И ти ще си отидеш от тоя свят, приятелю. Запомни от мене — остават само доброто име и добрите дела. Съзиждай, изграждай!“.

За новата църква майстор Драган избра и постави още четири колони, но само една беше от гладък мрамор, лъсната, нагласена за надпис като Омуртаговия. По-рано царят си мислеше на тая колона майстор Драган да вдълбае годината на изграждането на църквата и името му, но сега, след Клокотница, той най-добре разбираше какво трябва да заговорят врязаните в мрамора редове.

„Ще е по-хубава и от Омуртаговата колона!“ — радваше се Иван Асен и вече виждаше как току-що написаните на хартия думи се превръщат в дълбоки, незаличими следи…