Димитър Мантов
Иван Асен II (11) (Цар и самодържец)

11.

Велемир се връщаше от богат лов в планината. Риш беше наблизо, но той и не помисли да се отбие там. Срамно бе за голям болярин да има вземане-даване с някогашен селяк. Иван Асен облагодетелстваше всеки, който му беше верен, въздигна изгнаниците във високи длъжности, дори обикновените бегълци в Берлад направи стотници или най-малкото петдесетници.

С умните можеш да се разбереш, ала с хитрите всяка спогодба е, догдето те надхитрят. Така завърши и споразумението на Велемир с Иван Асена. Стоя Велемир кефалия на Преслав, докато царят се закрепи в Търнов и в областните градове, а после: „Вземи, болярино, едно голямо село и с брат си Цоко се махайте от Преслав“.

Разбира се, грамотата, с която Велемир бе обявен за владетел на селото, не беше написана тъй грубо. В нея се споменаваха заслугите на Велемир, че „помогнал на великия господар, когато той обсаждал Царевецката крепост“.

Не това беше най-важно обаче. Подигравка имаше в начина, по който Иван Асен се отърва преди две години от Велемира. Смешно беше дори името на селото, което царят му подари — „Клек“ — как щеше да се нарича той сега — Велемир Клековски ли?

„Господарят на Клек!“

Велемир злобно стискаше устни. Минал бе вече шестдесетте и си остана все същият — нисък, с наперен вървеж. Само кожата на лицето му се сви повече и черната му брада се прошари. Пъргав беше боляринът и на тая възраст не се отказваше да ходи в планината на лов, да вика млади момичета нощем в ложницата си. Жена му наскоро умря. Ако не го беше срам от това, че отдавна имаше внуци, сигурно щеше пак да се задоми.

Брат му Цоко живееше със семейството си при него и когато можеше, прескачаше до Търнов. От Цоко Велемир научаваше какво правят там старите му приятели. Станиш Радовски искал да се върне в родовото си имение, но царят още не му разрешавал. Латун го ударил на пиене, задлъжнял е на неколцина лихвари, а боляринът Силян от Сечище станал толкова усърден в църковните работи, че не пропускал утринна служба и най-строго спазвал всички пости.

„Уплаши ги тоя синковец! — ругаеше Велемир. — Всички се свиха. Най-чудното е, че още не се е отличил с кръвопролитие или с друго зло дело, и все пак болярите му имат страха…“

За да се разсейва, Велемир често излизаше в планината. Сега бе време за лов на птици.

Може би защото тоя лов му отнемаше много време, боляринът по цял ден дебнеше из горските храсталаци. Две лещарки простреля и сега беше доволен. Ръката му още не бе отвикнала да опъва лъка, окото му все тъй вярно се целеше.

Ако в Риш кефалия беше някой друг болярин, а не селяк като тоя Боривой, Велемир щеше да му отиде на гости. Ще наредят на слугите да опекат на шиш птиците, ще пийнат вино медовина…

Какви ли не слухове се носеха за ришкия кефалия: с жена си не живеел добре, сърдел се, като му викали „господарю“, а отскоро се заел да обучава за военни строители десетина момци, изпратени му от царя. Разширил малката ковачница в крепостта, заповядал да заградят навесите и да ги пригодят за работилници. От дърветата в околността избирали само най-хубавите, най-правите. Желязо докарали чак от Червен. Чуваше се, че Боривой пак щял да стане пръв военен строител както някога при Калояна. Царят навярно нещо крои. Досега не се бе загрижил за обсадни кули и за каменометки.

Ала и от лов Велемир не се завръщаше доволен в селото си.

„На̀ ти тебе, клековски господарю!“ — мърмореше той.