Димитър Мантов
Иван Асен II (18) (Цар и самодържец)

18.

Двата български конни отряда все повече приближаваха един към друг — пешаците се изтегляха назад. Изтощени в боя, войниците на севаст Алексий едва се държаха на крака. Изморени бяха и оцелелите пешаци от полка на Боривой. Затова едва пет-шест десетки последваха войводата си, когато той им викна да тръгнат след него. Зоркият му поглед бе забелязал как ромеите се блъскат край реката.

Ломбардците се биеха отчаяно и с войниците си Боривой мина встрани от тях. В това време венецианците от карето на Джорджио Орлано бяха успели да се промъкнат през тълпата ромеи и се отправяха към близкия брод.

— Сечи мръсните кучета! — втурна се с вдигнат меч Боривой.

След него затрополяха няколко десетки крака.

Венецианците се дръпнаха встрани и българите, които се притискаха плътно, като порой се вмъкнаха във внезапно сторения отвор. Боривой беше начело на войниците си и пръв бе изблъскан напред.

Орлано заповяда на хората си да разширят отвора още и когато повече от десет българи нахълтаха опиянени от устрема си, големите железни щитове пак бяха наредени както преди.

— Смърт! Смърт! — поде Боривой бойния вик.

Душно беше сред железните венециански редици, Боривой не можеше да размахва меча свободно, нашироко и все пак той се биеше с ярост, каквато никога не бе изпитвал.

Джорджио Орлано се стъписа пред налитащия български войвода. Другите българи един след друг падаха, посечени от опитните венециански мечоносци. Скоро зад Боривой останаха само двама българи.

Мануил Комнин се притискаше в единия край на карето, вдигаше до очи щита, който бе взел от един убит войник, и зъбите му тракаха. Забавиха се, много се забавиха. А трябваше да минат оттатък реката, веднъж да се укрият в дъбовия лес.

— Тридесет перпери, кир Джорджио! Тридесет перпери на човек! По-скоро да вървим! — като надви тракането на челюстите си, изкрещя Мануил Комнин.

— Всички вкупом! — заповяда Орлано.

И друг път венецианците бяха примамвали неприятелски воини във вътрешността на каретата. Останеха ли неколцина врагове, железните редици ги смазваха като валяк — със здраво уловени щитове всички тръгваха напред.

Боривой вдигна ръце, мечът му няколко пъти удари по шлемовете на най-близките венецианци, ала в гърдите му не остана въздух.

— Смърт! — за последен път извика той, изпусна меча, ръцете му се свиха в пестници и в тоя миг три остриета се забиха в гърдите му.

Венецианците тичешком, но пак в каре се отдалечаваха край реката. До брода пръв стигна Мануил Комнин и подпомогнат от Орлано, нагази във водата:

— По четиридесет перпери на човек! Бързо! — запъхтян подканяше Мануил Комнин.

— Кир Мануиле, ние помним обещанията! Както повишаваш платата, скоро ще ни подариш половината ся земя! — пошегува се Джорджио Орлано, но като си помисли, че все пак не е излишно да получи обещание за още по-високо заплащане, със същия тон подаде: — Петдесет перпери са добри пари, бога ми! Не е ли тъй?

Тоя разговор ставаше, като преминаваха реката, и Комнин, опрян върху здравата десница на венецианеца, глухо рече:

— Петдесет перпери да са! Само веднъж да стигнем в Тесалоника!

Струваше му се невероятно, истинско чудо, да оцелее от това поражение и да заеме братовото си място.

 

 

Отрядът на болярина Радослав се появи иззад запаленото село, премина през гъстия дим, втурна се към мястото на полесражението и се разгъна широко. Това беше последната верига, която трябваше да плени цялата ромейска войска. Ако някой случайно успееше да се прехвърли на десния бряг на река Добричка, пак нямаше да се спаси, защото конни дружини от отряда на Радослав се бяха вече появили там и само свитата на Мануил Комнин им убягна. Всички ромейски войници заедно със своите началници останаха в обръча.

Кир Теодор се свлече на земята. Отеон помисли, че василевсът е ранен, и бързо опипа гърдите му.

— Жив съм, Отеон… Остави! Свършено е с нас!

Теодор Комнин заблъска с пестници главата си. Хващаше се за косите, скърцаше със зъби:

— Аз! Глупак! Да ме заловят в клопка!

Загинаха хиляди войници, а вестителите, преди да се разбягат, му съобщиха за смъртта на първите му военачалници.

Отеон не се зае да успокоява господаря си. Неразколебаваното до тоя ден доверие във василевса бе разбито на късчета. Той виждаше колко слаб и малък е кир Теодор.

— Палачът, господарю! — неволно възкликна Отеон.

Теодор Комнин престана да се тресе, вдигна глава и видя как към него се отправя дълго бойно копие с договора, как се червенее кърпата върху шлема на палача. Да, това беше истински палач — не се усъмни Комнин и усетил, че към него идва смъртта, трескаво се прекръсти.

— Господи, приеми ме в лоното Аврамово!

Пешаците, които бяха единствената преграда между българите и василевса, като обезумели крещяха:

— Милост! Предаваме се!

— Милост!

Тоя вик се носеше от всички страни, като плач се изтръгваше от гърдите на войниците, като отчаян вопъл изпълваше околността. Ромеите хвърляха оръжия, вдигаха ръце, блъскаха се назад, притискани от българските редици, и вече никой не мислеше за съпротива.

Позлатената ризница и златният с висока грива шлем на василевса се открояваха върху тъмния, сплетен възел от войнишки тела и болярският син Твърдко отдалеч насочи копието натам. Българските конници дадоха път на момъка. Ромеите се свиха чак до земята, изчезна преградата и кир Теодор застана с лице към палача. Върхът на копието стигна на няколко лакътя, на няколко педи, само на десет пръста от гърдите на василевса. Договорът се люлееше като махало, което отброяваше сетните мигове на клетвопрестъпника, и Отеон притвори очи. Вече никой не можеше да помогне на Теодор Комнин.

— Спри! — раздаде се властен глас на български и Твърдко стреснато дръпна копието.

Иван Асен с две ръце опъна поводите, за да закове коня на място, и дясното му стреме опря до коня на Твърдко.

— Добра среща, кир Теодоре! — рече на гръцки царят.

Теодор Комнин безмълвно размърда устни.

„Победа! Пълна победа!“ — преливаше от гордост сърцето на Иван Асен и в морето затаена обида за пръв път се появиха капчици на съжаление.

— Победените заслужават само съжаление! — рече Иван Асен високо на гръцки, повтори на български и изгледа войниците си, които напрегнато чакаха да видят какво ще се случи.

Царят дръпна червения пояс от кръста на Твърдко, прехвърли развития край и знакът на палач падна в краката на конете. После посочи с десница червения плат, който покриваше шлема на момъка. Твърдко го сне и го хвърли на земята.

— Няма вече кой да изпълни присъдата, която заслужаваш, кир Теодоре! — бавно произнесе Иван Асен. — Само договора ще запазя за спомен от твоето вероломство!

Твърдко измъкна от острието пергамента и го подаде на царя.

— Можеш да ме убиеш — простена глухо Комнин, като гледаше към земята. — И навярно тъй ще е най-добре… Ала те моля, като вярващ в бога и неговата сила, семейството ми запази. Отвъд реката са жена ми и децата ми…

 

 

Стратопедархът Варлаки не изпущаше брадвата из ръце. С нея той разби черепите на двама кумани, които се опитаха да се промъкнат под колата, защитавана от него, с брадвата старият военачалник замахваше към своите войници.

— Който побегне — ще го пребия! Василевсът ще ни дойде на помощ! Той няма да изостави семейството си!

Защитниците не виждаха бойното поле, но по виковете долавяха хода на сражението. Бойният ромейски зов „Танатос“ отдавна вече не се чуваше, разнасяха се гласовете на български и за ужас на войниците на кир Варлаки до ромейския стан долетяха отчаяни молби:

— Милост! Милост!

Това беше първият знак за поражението…

Съпротивата на ромеите, които защитаваха императорския шатър, озвери куманите. Те бяха разграбили целия стан, конете им тежаха от платове, оръжие, обуща и ботуши, ала в ъгъла, защитен от три реда волски коли, навярно бяха укрити най-скъпите предмети.

Хан Итлар подканяше войниците си:

— Хайде, мои степни вълчета! Разпорете коремите на тия проклетници, само те останаха!

Куманите можеха да подпалят колите, да задушат с дим ромейските войници, но щеше да изгори и скъпата плячка. Затова те лазеха под колите, пущаха стрели в пролуките, хвърляха високо нагоре късите си копия, които падаха отвесно над ромеите.

Още малко оставаше, още малко и богатата плячка щеше да падне в ръцете им. Изведнъж хан Итлар се изплю гневно пред краката на коня си, щом забеляза идващите от юг български конници. Те също щяха да поискат дял от плячката.

Трите дружини, които боляринът Радослав изпрати да вардят десния бряг на реката, като разбраха, че ромеите са обградени от всички страни и се предават, бързаха към стана, гдето куманите още не се бяха справили със защитниците.

Хан Итлар обърна гръб на алагатора^[1] Диман, който приближи до него, и попита отгде да ударят. Диман предложи да извлекат с въжета по една кола от трите реда, за да направят отвор в преградата. Ханът се ядоса, че не му дойде наум това, и нищо не отвърна.

Алагаторът Диман отиде при хората си и им обясни какво трябва да направят. Петима войници с пълзене се промъкнаха до колите и вързаха по три въжета за двете външни колела на една обозна кола. Българите се наловиха на въжетата. Дружно „ее-оп!“ се разнесе и колата се обърна на едната си страна. Сега беше по-лесно да я измъкнат.

По същия начин изтеглиха една кола от втората редица. С третия, вътрешния, ред беше най-трудно. Ромеите разбраха, че ако позволят да бъде прекатурена и тая кола, неприятелите лесно ще нахлуят. С последни сили те защитаваха най-слабото място в отбраната си и все пак българите успяха да метнат здрави въжета и да изтеглят колата, макар само наполовина. Отворът беше тесен, конник не можеше да мине, ала спешените българи един по един се вмъкнаха и поведоха бой с мечове. Към тях се бяха присъединили много от българите бегълци от войската на Теодор Комнин.

Куманите издърпаха докрай повалената кола. Хан Итлар се отправи към императорския шатър, но отново гневно се изхрачи пред краката на коня си. Българите го бяха изпреварили. Пред Диман, пребледнели, с наведени глави, минаваха съпругата и синовете на Теодор Комнин. Последна излезе Ирина с разплакано лице и потъмнели очи. Тя видя само на няколко крачки от шатъра трупа на стратопедарха Варлаки и се втурна към майка си:

— Мамичко! Ами татко къде е?

Кера Мария задавено хлипаше.

От левия бряг на реката с още по-голямо отчаяние в мъка долитаха викове на гръцки:

— Милост! Милост!

 

 

Толкова много пленници българите не бяха заловили и в адрианополската битка. Ромеите сами струпаха оръжието си на няколко големи купчини и после, охранявани от конни стражи, прегазиха реката. Водата стигаше до гърдите им. Те се ловяха един други за ръцете, търсеха опора, за да не се удавят, а когато най-сетне излизаха на брега, пак се подпираха, за да не се строполят на земята.

Разсипаният, ограбен от куманите стан се изпълни с пленници. Българските стражи завардиха цялата околност, запалиха огньове, за да виждат надалеч. На всички ромеи бе обявено, че стражите ще посекат и прострелят всеки, който се опита да напусне крайните палатки на лагера.

Стана хладно, слънцето бързо се скри и българите едва успяха да съберат ранените от бойното поле. Имаше неколцина убити български военачалници, ала Иван Асен се развълнува най-много от смъртта на Боривой. В сражението царят не научи за гибелта на ришкия кефалия и когато видя носилката с трупа, скръбно отпусна глава.

В края на бойното поле, до гората, няколко десетки войници копаеха общ гроб. Царят се поколеба къде да поставят мъртвеца — при убитите боляри, или при войниците, — видя дългата редица трупове със скръстени на гърдите ръце, с посечени лица и си рече: „Земята ражда, земята прибира. Той се роди като парик, стигна до болярско достойнство, ала земята трябва да го приеме пак като парик“.

— В общия гроб — обърна се Иван Асен към двамата носачи.

Стори му се, че с това последно внимание към убития извърши добро дело и ако Боривой може да проговори, ще му благодари.

Към общия гроб се задаваше шествието на свещениците, които придружаваха войската. Те пееха тихо, като че не искаха да нарушат светостта на победата. С малко жертви беше постигната голяма победа.

„За Клокотница тепърва ще се говори!“ — каза си царят и още веднъж погледна бойното поле.

Бледи звезди примигваха по небето. Стана толкова тихо, че ако човек допреше ухо до земята, щеше да чуе как в отсрещното възвишение из невидими пещери и подмоли клокочат подземни води. Клокотът, който бе дал името на селището и на крепостта.

 

 

През нощта падна слана и на разсъмване стана необичайно студено.

Пленените ромеи се разбудиха дълго преди да се зазори. Те подскачаха, за да се постоплят, някои отиваха при загасналите огньове на стражите, раздухваха живите въглени, заравяха пръсти в топлата пепел.

По-голямата част от българите бяха нощували край левия бряг на река Добричка, на няколкостотин метра от бойното поле. Царският шатър беше до самия бряг и Иван Асен през цялата нощ чуваше в съня си еднообразния шум на пълноводната река.

Войводата Михаил Бреговски пръв поздрави царя с новия ден, поклони се и чу плътния Иванов глас:

— Още сега, войводо, отдели от пленниците архонтите и знатните военачалници. Под строга охрана ги доведи тук. А кир Теодор със семейството си нека остане в шатъра…

Михаил не можа да отгатне какво точно бе решил царят, но не попита. Поклони се и мълчаливо се отдалечи. Затова и се нравеше той на Иван Асена, че не се опитваше да се меси в кроежите му, не говореше излишни думи, не се усмихваше угоднически.

Като се изми, царят облече далматиката^[2], накара слугите да извадят от сандъка с походни вещи ниската корона, с която някога бе венчан цар Петър. Короната, изпратена от папа Ипокентий III на Калояна, стоеше в Търнов и нея Иван Асен слагаше в редки случаи.

Багреницата Иван Асен метна на ложето. Тя цялата лъщеше от злато — тънките нишки се преплитаха в красиви орнаменти, очертаваха едри квадрати, в които личаха тъмни двуглави орли. За белия царски кон имаше скъпа покривка, дълга чак до земята.

Двамата коняри усърдно вчесаха едрия жребец, а в това време военните строители бързаха да доизкарат подпряното на лодки дървено мостче през реката.

По мостчето минаха първите ромейски военачалници и архонти. Те вървяха бавно, отчаяни, с превити рамене. Силна стража ги охраняваше. В лагера за тях беше отреден източният ъгъл, гдето ги очакваха няколко десетки войници с копия в ръце.

Царят стана от сгъваемия походен стол, оправи с ръце далматиката, слугите го наметнаха с багреницата и той излезе пред шатъра, където двама млади телопазители държаха поводите на коня му.

Щом Иван Асен възседна своя кон, като един се метнаха на конете си петдесетина телопазители, а четирима тръбачи, с дълги медни тръби, върху бели коне, първи потеглиха към дървеното мостче. Конниците минаваха един по един и се строяваха на другия бряг.

След прекараната в студ и неизвестност нощ бляскавото шествие се стори на пленниците като далечно видение. Те гледаха как красиво се полюляват плащовете на конниците, как Иван Асен ясно се откроява върху белия жребец и мълчаливо се дръпнаха, за да сторят път на идващите.

Тръбачите пак затръбиха, телопазителите очертаха двойна редица и царят спря коня си в средата на стана. Заобикаляха го хиляди ромеи, наемници, латинци, дребни военачалници, а от шатъра през малките пролуки навярно надничаха кир Теодор и децата му.

Иван Асен лекичко повдигна брада и заговори на гръцки бавно, като разчленяваше думите:

— Говоря ви като християнин на християни. Сами чувате, че зная вашия език, а, вярвайте ми, зная и вашите мъки. Няма човек на тоя свят, който да не е страдал. Вашите страдания щяха да бъдат много големи и нямаше да има никакво спасение за вас, ако не се вслушах в гласа на сърцето си. Искам да сте мои верни приятели, да няма в душите ви злоба към мене и към царството ми, защото човекът, когото зачитахте за свой господар, излъга вашите надежди и като стадо без пастир ще се лутате по божия свят. Върнете се по домовете и навсякъде разказвайте, че аз, синът на стария Асен, приемам под защита всеки, който признае моето царство и вярва в Христа. Четиридесетте мъченици от Севастие, които вчера ми помогнаха в битката, да ви пазят по пътя и да ви внушават добри мисли!

Царят млъкна, с победен поглед обшари притихналото мнозинство и изведнъж викна на български:

— Стражи! Пуснете неволниците! Пожелайте им добър път!

Най-припрените, най-измъчените от пленниците раздвижиха лакти, наведоха глави, сякаш щяха да се втурнат в ръкопашна схватка.

— Елевтерия!^[3] Елевтерия!

Това не беше вик, не беше и радостен възклик. Това беше съдбата им, изречена само с една дума.

Крайните палатки бяха прегазени само за няколко мига, а отворите между тежките коли — разширени от човешките потоци, втурнали се през тях. Вече никой не се обръщаше към средата на стана, гдето беше свитата на българския цар. Страх, че може някаква друга, неумолима заповед да ги спре, се носеше над освободените пленници.

Отеон, който бе успял да се укрие, когато подбираха архонтите и знатните военачалници, се озърташе и се блъскаше в навалицата. Когато излязоха от лагера, и той както всички други хукна с всичка сила.

Иван Асен едва доловимо се усмихваше. Той не се сърдеше на ромеите, загдето нито един от тях не му благодари, та макар с няколко слова, за освобождението си. Ала той знаеше, че още след първите прекосени хребети, още след първата почивка, освен мислите за спасението в ромеите ще се появят и други мисли. И тия мисли царят умело бе насочил в своя полза.

От многоскатния шатър излезе Теодор Комнин. Той беше гологлав, облечен бе в синя туника, никакви украшения нямаше по дрехите му. Като се мъчеше да придаде смирен, покорен израз на лицето си, той се отправи към българския цар. След него пристъпваше кера Мария. Очите й бяха подпухнали от плач. И тя бе в обикновена дреха, с каквато в Тесалоника не би се показала и пред слугите. Димитриос държеше лявата й ръка и вървеше малко назад, като се криеше зад майка си от погледите на българските стражи.

Престолонаследникът Йоан стискаше устни и плътно притискаше длани до бедрата си. Вървеше като вдървен, не поглеждаше никого. Само Ирина дръзко вдигаше глава и черните й вежди бяха свити гневно. Унижението на баща й я изпълваше с мъка, каквато не бе изпитвала досега. Капка по капка в сърцето й се насъбираше омраза към българите, към българския цар, който надменно седеше на коня си и се усмихваше. Той беше варварин, истински варварин — така беше казал баща й сутринта — и Ирина тръпнеше от ненавист към него. Да можеше да му стори някоя злина, да го накара и той да страда като баща й!

Отначало кир Теодор подви само едното коляно и като че се колебаеше как да постъпи, подви и другото. Коленичи пред българския цар, ниско сведе глава, закри с ръце очите си.

— Бог отсъди справедливо и ме наказа… — глухо рече той. — Потънал съм в грехове. Ти си победител. Можеш да сториш с мене, каквото искаш, ала отново те моля — не прехвърляй гнева си върху семейството ми. Само аз заслужавам унижения и страдания.

Накрая в гласа на Теодор Комнин затрептя искреност, в погледа му се появи чистосърдечна молба.

— Заради децата ни, кирие… — обади се кера Мария.

Тя прегърна Димитриос и заплака.

Престолонаследникът Йоан сложи ръка на рамото й и започна тихо да я успокоява. Ирина притича при баща си. Кир Теодор още беше на колене.

— Татко! — сякаш му заповяда Ирина и той се изправи, без да размисли как Иван Асен ще приеме това.

Ирина улови ръцете му, покри ги с целувки, разхълца се и намерила опора в баща си, хвърли зъл поглед към българския цар.

Иван Асен неприятно присви очи. След като освободи хиляди пленници, той в себе си беше сигурен, че е не само хитър, но и добросърдечен, милостив. А сега дъщерята на Комнин го гледаше, сякаш не баща й, а той е престъпник.

„Тя е още твърде малка, обичта й към родителя е по-силна от всички други чувства“ — оправда я набързо царят и любезно попита на гръцки:

— Как се казваш, момиче?

— Ирина — недружелюбно отвърна тя.

— На български Ирина значи мир. В мир ще живеем с тебе, кир Теодоре — обърна се царят към Комнин. — За тебе и за семейството ти ще отредя хубав дом в моята престолнина. Няма да диря отплата за сторената злина, както не дирих отплата от войниците ти.

Той махна с ръка към тръбачите и смушка коня си. Под тръбните звуци, сподирен от блестящата си свита, Иван Асен се отправи към българския стан. Тук, гдето ромеите бяха нощували два пъти — веднъж като нашественици и втори път като пленници, — щяха да останат поломени копия, изпокъсани палатки и разкаляна земя. Сред тия останки стоеше гологлав кир Теодор и от широкото му, прорязано от дълбоки бръчки лице изчезна изразът на покорство и покаяние.