Димитър Мантов
Иван Асен II (1) (Цар и самодържец)

1.

Беше ранна пролет и през отворения прозорец княз Иван гледаше как вятърът огъва върховете на дърветата.

Мария-Белослава играеше на двора и първа посрещна „чичо Климента“. Войводата я вдигна високо над главата си, засмя се и се провикна:

— Уу, каква мома станала!

После, като остави Мария-Белослава на земята, той се запъти не към вратата на еднокатната дървена къща, а към разтворения прозорец. И попита вместо поздрав:

— На градината ли се любуваш, Иване?

— И на слънцето, войводо… Мисля си, как ли грее то над Търнов и над манастира, гдето е мама…

— Тъжно ги зареди. А пък аз идвам да те зарадвам. Виж!

Климент подаде на младия княз пергамент, навит на тъничък свитък:

— От болярина Радослав.

Иван бързо разви пергамента.

— … И пари изпраща — притури Климент.

Радослав беше един от най-верните Иванови поддръжници.

„Ти, господарю, само се появи в Подунавието, та макар и с малка дружина. За две седмици ще насъбереш войска, по-многобройна от Бориловата. Откак маджарите завладяха Бялградската и Браничевската област заради потушаването на бунта в Бдин и откак Борил се съюзи с най-върлите наши врагове — латинците — няма честен човек, който да не вижда, че Борил ни води към гибел. Десет години вече управлява твоят братовчед, а в нищо не сполучи. Всички те очакват, великий господарю…“

През последните месеци княз Иван получи няколко такива писма: от преславския болярин Константин, от младия болярин Живан, от двамина търновски търговци.

— Много се забави Делчо! — обади се войводата Климент. — По Коледа замина да купува оръжие, а още го няма. Ще си иде и тази пролет, Иване!

Княз Иван отпусна ръката, в която държеше свитъка. Думите на войводата пробудиха в него нещо забравено. Климент говореше рязко, настоятелно, както някога, както някогашните Калоянови войводи. В годините на изгнание бе изпадал в отчаяние, беше пил от мъка, бе се сражавал като наемник, но сега Иван му прощаваше всичко.

— Ще тръгнем, войводо! — тихо, но със страст в гласа рече князът. — Няма повече да чакаме. Десет години ни стигат!

Климент удари с пестник рамката на прозореца:

— Ех!

И шумно пое дъх.

 

 

Развълнува се, закипя Берлад. Много бродници и всички българи изгнаници напускаха волния град.

Прощаваха се стари приятели, разменяха си нагръдни кръстове — за спомен, да не се забравят! — прегръщаха се, пожелаваха си сполука и пак да се видят.

Засвириха тръби, загъгнаха рогове.

Двамата князе, на бели коне, облечени в кафтани^[1] от скъпо кадифе, се появиха пред строените войни. Бродниците не бяха навикнали да поздравяват военачалниците си, ала всички трепнаха, когато белите коне в красив галоп приближиха и българите завикаха дружно:

— Слава, слава, слава!

Зад князете на охранени коне яздеха оръженосците им. Първият от тях, Делчо, държеше поводите в лявата ръка, а в дясната здраво стискаше дръжката на боен стяг с лика на свети Димитрий — покровителя на Асеновци.

Българите пак завикаха:

— Към Търнов! Към Търнов!

Повечето бродници за пръв път чуваха за българската престолнина, но и те подеха вика:

— Към Търнов!

И за царя натрапник повечето от бродниците чуваха за първи път, но и те викаха заедно с българите:

— Смърт на Борила! Смърт!

Княз Иван опъна поводите, стисна колене и конят спря. Брат му Александър закова своя кон до него.

— Бате… тръгнахме! Бог да ни помага!

И се прекръсти бързо.

Иван мълчаливо го погледна.

Всички воини, затаили дъх, чакаха да чуят какво ще каже той, синът на цар Асен. Ала князът само вдигна ръка и широко, като че беше владика, прекръсти воините.

После даде знак с глава на тръбача да свири.

Понесоха се познатите звуци, които означаваха „поход“.

Запръхтяха коне, чуха се гласове, нареждащи нещо.

Започваше дългият и труден поход.

 

 

Беше се запалил вековен лес и огнените стълбове се виждаха отдалеч — от устието на Дунава, та чак до Средец се разчу за завръщането на Асеновите синове.

До Търнов имаше стар, удобен път. Той вървеше отначало край Дунав, после през Червен и Раховец^[2]. Имаше и пряк път през Стохълмието, но той беше по-труден, а в лошо време дори опасен. Минаваше през диви гори и оврази. Първият бе най-сгоден за търговски коли и за болярски кочии^[3], вторият — за бързи конници. Ала него избра Иван, щом наближи Дръстър. Преди десет години по този път избяга, сега искаше по него да се върне в Търнов.

По разному ги посрещаха болярите. Някои не смееха да се покажат от каменните си домове, други изпращаха свои хора в селищата, гдето спираха Ивановите хора за почивка, а сами се криеха наблизо и чакаха да разберат силна ли е войската на Асеновия син, за да си направят сметката.

Колкото приближаваха към Търнов, толкова повече се увеличаваше броят на болярите, които се присъединяваха с дружините си към законния наследник на престола. Идваха и селяни, макар и невъоръжени. Старя Калоянови воини или някои селски старей заставеха начело на такива дружини и Делчо всеки ден раздаваше оръжие на новите воини.

Кефалията на силната Червенска крепост боляринът Радослав се обяви против Борила и разгласи из цялата област, че приема за войници всички, които отидат в Червен и се закълнат да са верни до смърт на Асеновия син Иван.

От Преслав боляринът Константин съобщи по таен пратеник, че в крепостта и в околността Бориловите противници сега са повече от всякога, но нямат оръжие и кефалията Цоко, най-малкият брат на протостратора Велемир Бдински, държи стражниците изкъсо, храни ги и ги пои добре и те са му верни като кучета. Константин пишеше и настояваше Иван да изпрати един отряд от войската си. Ще се втурнат тогава преславци, ще се справят със стражниците и с кефалията, от когото вече години наред нямаха мира.

В далечната Вратица^[4] боляринът Живан успя да обезглави с хората си кефалията, кастрофилакса и още десетина души и сред тържището, пред насъбрания народ, заяви, че признава за цар само сина на стария Асен — Ивана.

С буйни пламъци гореше вековният лес, из цялото царство падаха искри. Приближиха огнените стълбове, оградиха престолнината, нагорещиха високите каменни стени на Царевецката крепост.

 

 

Петровският пек гореше земята, мараня замрежваше кръгозора. Горещото дихание на лятното слънце проникваше и край Етъра^[5].

Ивановите воини пристигнаха през нощта и по съвет на войводата Климент се разположиха на стан в окрайнината на гората, само на няколкостотин крачки от Великата врата на Царевец. Така от крепостта не можеха да пресметнат на око колко на брой са русите и българите. Освен това всички Иванови сили са на едно място, та гдето е нужно, натам да се втурнат на бой.

Борил не бил подготвен за битки — научи Иван от неколцина боляри. Той едва успял да събере войниците от близките крепости и да се затвори в Царевец. Не знаеше какво става по царството, кои кефалии още са му верни, на кои кастрофилакси може да разчита.

През деня нито един Иванов воин не излезе от гората, макар че Трапезица и градът между двата хълма не бяха защитени с крепостни стени и лесно щяха да ги завземат.

Към обед от града към гората започнаха да се промъкват мнозина търновци. Те искаха по-скоро да видят Асеновия син, да му кажат, че нито на Трапезица, нито в града има Борилови войници.

Делчо се погрижи Иван да се настани на най-голямата поляна в истински царски шатър. Вътре нагласиха трон, подобен на великокняжеския „стол“ в Галич.

Заобиколен от първите си помощници, Иван обу червените ботуши, облече багреницата и високо вдигна меч — докато превземаше Царевец, той щеше да му служи за скиптър. А корона щеше да му бъде бойният шлем.

— Да живее Иван Асен! — пръв Климент нарече Ивана с двойното име, което остана във вековете.

Полите на шатъра се размърдаха — прииждаха нови и нови люде.

Подкрепян под мишци от оръженосците си Михаил и Делчо, Иван Асен тръгна към изхода. Хората се дръпнаха да му сторят път, а Александър се втурна из малкия войскови стан да извика всички на тържеството.

Едва сега, когато видя брат си в багреницата, с червените ботуши, Александър почувства съдбоносната промяна. „Свърши се с изгнанието, Иван стана цар!“ — мислеше той и не се безпокоеше, че не бяха превзели Царевец, че Борил имаше войска и боляри поддръжници. Нали стигнаха до сърцето на българските земи. Ще превземат Царевец, как няма да го превземат!

Иван се мъчеше да държи главата си високо, както чичо му Калоян правеше в тържествени случаи, ала погледът му бавно се замъгли. Сякаш бе тръгнал по обсипана с цветя поляна, сякаш чудна птица бе кацнала на рамото му и пееше ли, пееше — нищо друго, освен тая песен не съществуваше за Ивана.

Малкото тържество в шатъра — както го бе замислил Иван Асен — се превърна в истински празник. Бродниците разчистиха трънаците, отведоха настрана конете и заиграха както в Берлад „засапожната“. Ножовете, които до тоя миг мирно стояха в кончовете на ботушите, сега лъснаха на слънцето и заедно с пискливата свирня на костените свирки и думкането на тъпаните се понесе честото чаткане на наточените острия. Играеха по двама — един срещу друг, — приклякваха, завъртаха се и при всяко обръщане ножовете се срещаха.

Лазар Кост като че бе пиян. Той измъкна меча си, взе меча на застаналия до него бродник и заигра сам с двата меча. Острията очертаваха кръгове встрани, после се спускаха надолу, като че щяха да покосят краката на Кост, ала той ловко ги прескачаше и пак ги завърташе встрани.

— Ииих!

— Дръж се, Лазуня! — викаха бродниците.

Около него престанаха да играят, наредиха се в кръг и всички запляскаха с ръце.

Иван Асен приближи до големия кръг и загледа усмихнат. Кост се въртеше все по-бързо и по-бързо, краката му не се виждаха, като стъпват на земята. Изведнъж той високо вдигна двата меча и с всичка сила ги заби в пръстта.

— Ииих! — изтръгна се от гърдите му.

— Бива си го войводата ни!

— И в боя, и в играта е пръв! — заваляха похвали.

Кост изтриваше с ръкав потното си лице и се правеше, че не чува възгласите.

 

 

Боляринът Радослав изпълни Ивановата поръка. Той насъбра колкото воини можа, и като остави само една стотица в Червен, тръгна към престолнината. С пристигането на Червенския отряд под стените на Царевец за пръв път се вдигна шум.

В града и на Трапезица нахлуха няколко дружини.

Боривой постави каменометката на десния бряг на реката, срещу южната кула на крепостта.

Не стигаха силите за пристъп, нямаше смисъл да бият с каменометки тройната Велика врата. Многохилядна ромейска войска, водена от император Исак-Ангел през 1190 година, три месеца обсажда Царевец и пак не успя да проникне в крепостта. Оставаше едно — да изтощят защитниците от глад.

Иван Асен често си мислеше: „Търпение… търпение… И когато дойде време за действие, не се хвърляй презглава, не се впускай направо, а лекичко, внимателно, както котката избира где да стъпи в разкалян път“.

На това го бяха научили годините на изгнаничество.

Само едно не изтрая Иван Асен. Реши час по-скоро да види майка си. Облечени като боляри, придружени от цяла петдесетка войници начело с Боривой, Иван и Александър една сутрин се отправиха за Суходолския манастир. Войводата Климент остана да началства на отрядите и да не допуска защитниците на Царевец да излизат от крепостта.

Александър яздеше до Боривой и Иван неусетно изостана от тях. Болно и сладостно му ставаше на душата, като си припомняше детските дни. Царица Елена не пропускаше манастирски празник или прочут събор в деня на някой светия. В църковното й усърдие имаше нещо, което Иван още не можеше да си обясни. Може би неутолима жажда за душевно съвършенство или необходима вседневна утеха.

Някога Иван отиваше в Суходолския манастир с чувство на радост и смущение. Радваше се, че ще види красивите горички, които бяха пръснати от двете страни на пътя, че кочията ще мине през оня брод, гдето стоеше старецът пазач, който се кланяше на царица Елена и казваше на Ивана:

— Кога ще спреш при мене, господарче? Да знаеш какви кротуши и мренки се въдят тъдява…

Иван нито веднъж не спря при тоя тих и сладкодумен старец, както нито веднъж не спря и при запустялата воденица на завоя. За воденицата разправяха, че в нея нощем се появяват таласъми и вампири, а през Русалина неделя вили и самовили със спуснати до земята коси играят луди хора край брега и дяволски кикот се носи наоколо.

Манастирът имаше врата за кочии и конници, ала на Ивана по-харесваше малката вратичка откъм реката с широк каменен свод, над който беше кацнал кръст от чер мрамор. Двамата с Александра се гонеха по дървеното мостче, което стигаше до самата врата. То, макар гърбато и вехто, бе устояло на много наводнения.

От някое прозорче царица Елена викаше на синовете си да се прибират и когато те най-сетне се налудуваха и решаваха да се върнат, просторният манастирски двор им се струваше изпълнен с особена тишина.

В тая тишина звънът на клепалото потъваше като в дълбок кладенец и стъпките по открития горен ходник на жилищната постройка се стапяха. Оставаше само денонощният шум на рекичката, чиито води неспирно разговаряха с потъмнелите скалисти брегове и с големите камъни, довлечени тук от паметни наводнения.

Магерницата беше в отделна постройка. От отворената й врата се разнасяше мирис на запръжки и готвено. Каквито и вкусни ястия да правеха, Иван най-много обичаше топъл, току-що изваден от пещта хляб, намазан с дебел слой мас, посипан отгоре с шарена сол. Александър все гледаше да вземе по-голямото парче и двамата изгълтваха коматите, като се гонеха из двора и надничаха към пчелина. После на дългите вечерни служби трябваше да стоят чинно до майка си, да се кръстят усърдно и скришом от монахините да се прозяват със затворени уста.

Игуменията баба Параскева винаги намираше какво да подари на „князчетата“: ту иконки от Света гора, ту сребърни кръстчета с верижки. От дрехите й заедно с тамяна се носеше и дъх на празнично, на непознати предмети…

Пътят беше същият, горичките не бяха изчезнали, дори големите дъбове, които Иван помнеше от малък, си стояха непокътнати.

При голямата врата пръв стигна Боривой и с върха на ножницата си почука няколко пъти. Никой не се обади. В манастира не държаха кучета, само котките бяха гледани добре. И сега на зида две котета се боричкаха, спряха за миг и любопитно заоглеждаха конниците.

Александър не се стърпя, скочи на земята и метна поводите върху седлото.

— Бате, нали помниш другата врата?

По гласа му и по особената усмивка Иван отгатна, че и Александър си е припомнял случки от детството, свързани с манастира.

Край високия щир, край плъзналия по брега трънак двамата стигнаха до малката врата. Поиска им се да свърнат към мостчето, но се спогледаха и се усмихнаха.

Беше следобед. Душният летен ден се стапяше в сънлива тишина. Александър на няколко скока изкачи стъпалата и тропотът на подкованите му ботуши накара една монахиня от най-близките килии да подаде глава.

— Къде е царица Елена? — попита запъхтян Александър.

Монахинята, възрастна жена с пълно лице и плашливи малки очи, не можа да продума. Двамата млади мъже, облечени като боляри, я смаяха и тя само въртеше очи.

— Ние сме синовете й! — екна пак гласът на Александра.

Монахинята вдигна ръце.

— Божичко! — писна тя. — Господарите!

И пак вдигна ръце:

— Света Богородице!

Иван приближи и любезно попита обърканата жена:

— Къде е мамината килия?

— Там, старата горница на баба игумения — посочи с ръка монахинята и двамата мъже, без да се обръщат повече към нея, се втурнаха по ходника.

— Мамо!

— Майчице!

Кой пръв извика, кой пръв отвори вратата, кой пръв зърна бледото, с големи очи лице на царица Елена?

Монахиня Евгения, в черни дрехи с голям кръст на гърдите, още при първия вик излезе от ложницата. В малкото преддверие пред обкования със сребро иконостас, под неугасващото златно кандило, тя прегръщаше и целуваше синовете си. Сълзите й се смесваха със сълзите, които течаха по страните на младите мъже. Чуваше се задавен шепот.

Иван усети как майка му натежа в ръцете му и като я подкрепи, помогна й да седне на одърчето в преддверието. Тя опря глава в хладната стена, ала пак разтвори очи и отново погледна синовете си. Иван имаше брада, макар и редичка. Александър носеше по кумански мустаци. И двамата бяха едри, крепки в раменете като баща си, с дълги мускулести ръце. Истински мъже. В погледа на Александра играеха весели блясъци, а Иван и в тия радостни мигове стоеше нащрек, мълчалив и въздържан, и монахиня Евгения само по това отгатна колко много се е променил той.

Александър не спираше да говори, искаше изведнъж да разкаже всичко за първите години в Берлад, за сватбата на Ивана, за мъчителното изчакване сред бродниците, докато най-сетне наемат войска.

— Мария-Белослава… — повтори царица Елена името на внучката си и протегна ръце към лицето на големия си син. — Колко си ми хубав, Иваница! Ана ли се казва жена ти?

— Ана, мамо — тихо отвърна Иван. — Още сега ще дойдеш с нас, ще я видиш. Няма да те оставим в манастира!

— Ами Търнов? Нали Борил е там? — попита царица Елена.

Сега тя говореше спокойно. Лицето й се отпусна, засия със спокойна светлина. Нищо лошо не можеше да се случи. Тя знаеше, че Асеновата кръв няма да застине в жилите на синовете й. Като баща си те ще покажат какво могат и дори най-опасният им враг няма да успее срещу тях. Тая вяра я крепеше през годините на страдания, тя се вплиташе в молитвите й към бога.

— Ще дойдеш с нас, мамо! Ще дойдеш! — още не се успокояваше Александър. — Ще махнеш тия дрехи!

Царица Елена тъжно повдигна очи:

— За монахинята има само един път, сине. Пътят на голямата обич към бога…

Иван срещна погледа й и разбра, че каквото и да стане, майка му няма да напусне манастира. Тук, гдето бе намирала утеха десет години, подстригана по заповед на Борила, щеше да живее до сетния си миг, защото за нея след Асеновата смърт вярата в бога беше единствената й опора.

Александър сведе глава и прехапа устни.

Боривой стоеше в открития ходник, пред вратата. Не смееше дори да надникне, макар че тръпнеше от нетърпение да види Асеновата вдовица, за която толкова много беше слушал.

Монахините бързо научиха вестта и повече не се сдържаха в килиите си. Пребягваха по ходника, събираха се край дървените стълбове и си шушукаха, като сочеха с глава към Боривой. Той беше облечен като бродник, със син кафтан, обут в зелени сафтянови ботуши. Брадата си бе подстригал отстрани, подстригани бяха и мустаците му. Държеше калпака си в ръка и дългите му червеникави коси отдалече имаха цвета на потъмняла мед.

Игуменията излезе от горницата си, придружена от една монахиня.

— Майко игуменийо…

— Научи ли? — завтекоха се няколко калугерки към старата, с побелели коси монахиня.

Скоро около игуменията се струпаха цяла десетка жени.

— Тихо, сестри! — извиси се глас, който на Боривой се стори странно познат.

— Сестра Агния, да вървим! — улови игуменията под ръка придружвачката си. Двете се отправиха към килията на царица Елена.

Монахините се дръпнаха, за да сторят път, и докато Боривой се отстрани от вратата, сестра Агния, която вървеше първа, стигна до него.

— Боже! — сподави вик тя.

Искаше да каже: „Защо отново се изпречваш пред мене? И сега ли ще ми донесеш страдания?“.

— Болярко… Аглико…

Той затаи трепетна радост, опита да се покаже само изненадан. А ако нямаше никой наоколо, би я уловил за раменете…

„Никога, никога не ще се повтори“ — рече си Боривой и вместо за първите тайни срещи с болярката спомни си за това, как тя го прие в Риш, как го отпъди от себе си в Търнов. Коя Аглика сега стоеше пред него — тая, която тръпнеше, щом той я докоснеше, или оная, със студеното лице, която го нарече „роб“?

И тя се бе променила. Две дълги бръчки прорязваха челото й, но въпреки това си оставаше все тъй миловидна. Черните й сключени вежди лекичко играеха. Никой не би казал, че само няколко години я делят от четиридесетте.

— Какво правиш тук? — като се съвзе, бавно попита Аглика.

— Върнахме се най-сетне от изгнание! Въздигнахме законния цар Иван Асен!

По изпеченото, спокойно лице на Боривой, по богатото му облекло Аглика усети, че говори с един от приближените на новия цар.

Аглика отново се взря с нетърпелив, неспокоен поглед в лицето на някогашния технитар и поправи първата си мисъл: не, той не се бе домогвал, той просто бе заел мястото, което му се полагаше — умен е, храбър е и е още по-мъжествен, още по-красив. С очи на опитна жена тя гледаше мускулестия му врат, широките гърди, здраво вкопаните в пода крака.

От учудване игуменията не знаеше какво да каже.

— Сестра Агния — най-сетне проговори тя. — После ще разговаряш с благородния болярин. Да отидем при нашата майчица Евгения.

Преди да влезе в килията, Аглика още веднъж погледна Боривой. В очите й той прочете обещание: „После!“.

 

 

Игуменията нареди да поднесат на гостите най-хубавите ястия, които можеха да бъдат сготвени в магерницата, разреши на монахините да опитат виното.

През цялото време Боривой и Аглика се гледаха през масата, усмихваха се и сепнато се озъртаха да видят дали някой не ги е забелязал. И да забележеха, монахините се правеха, че нищо не виждат. Всяка от тях си имаше свои тайни и по някакво мълчаливо съгласие никоя не се намесваше в работите на другите.

На два пъти Аглика става от трапезата, ходи за вино, но и двата пъти мръщеше вежди, което значеше Боривой да не я последва.

Свещите започнаха да гаснат една по една, гощавката продължаваше с уморени наздравици и объркани разговори. Аглика незабелязано стори знак на Боривой да тръгне след нея. Той не разбра кога тя изчезна по стълбата. Едва в ходника видя тъмната й сянка да се отдалечава към горния кат. Като внимаваше да не шуми, Боривой с едри крачки я настигна в ъгъла.

— Сега няма къде да бягаш!

— Аз и не бягам…

— Не те ли е страх? Когато те видях в Търнов…

— Тогава беше друго — гласът й се промени, стана по-глух.

Винаги, когато си спомняше за подстригването й по заповед на Борила, тя гневно свиваше устни. Отидоха най-хубавите години от живота й. Монахиня… За нея ли беше това? Царица Елена все я утешаваше, ала думите дълго не помагат.

— Не искам да остана повече в манастира! — улови Аглика Боривой за ръката. — Ще полудея тук, десет години ми стигат!

— По-тихо говори. Ако игуменията те чуе, ще те затвори в подземието — пошегува се Боривой, но и сам не се засмя на шегата си. На слабата светлина той забеляза как проблясват зениците на Аглика. — Ако те видят с мене, още тая нощ ще те прогонят — опита се той да продължи със същия шеговит глас. — Где ли ще нощуваш… Може би в изоставената воденица?

Докато Боривой говореше, Аглика се притисна с цялото си тяло в него. Вдигна глава и като замаяна рече:

— Воденицата ли? Чакай ме там, щом всички си легнат.

— Не е ли свърталище на змии и смокове?

— Аз по-добре знам! — троснато отвърна тя, изскубна се от ръцете му и затича надолу по стълбата.