Димитър Мантов
Иван Асен II (38) (Цар и самодържец)

12.

През лятото в двореца край Дряновец царят не доведе със себе си нито един лечител или знахар.

— Не ми трябват! Каква ли полза от тях? — казваше той на Ирина.

Чувстваше се добре. Сърцето по-рядко се обаждаше с бързи удари, за да му напомни неизлечимата болест. Иван Асен си мислеше, че това се дължи на лекарството, което научи от един стар войник — да пие през ден, през два по една глътка от елей, в който четиридесет и пет дена са стояли кокичета. Когато преди месец войникът донесе лекарството, царят се уплаши да не е отрова. Накара го да пие пред него и цяла седмица го държа в двореца да види дали няма да му стане зле. Едва след това го дари с няколко златици и го пусна.

В летния дворец Иван Асен ставаше рано, по изгрев-слънце, и тръгваше по старите, познати пътеки. Долу реката се пенеше по скалистите прагове и шумът на бързите води като водопад заливаше околността.

Царят се загръщаше в плаща, а когато излезеше горе, на скалистото било, оставаше само по риза. Там слънцето го посрещаше усмихнато, като стар познайник, и макар лъчите му да не топлеха много, беше ласкаво, приятно.

Овчарите, които пасяха стадата си по близките горски поляни, познаваха царя и като го срещнеха, след поклона не се страхуваха да го заговорят.

Дните минаваха тихо и спокойно.

Ирина ставаше все по-мълчалива. Само веднъж й прилоша, защото бе ходила по слънце из двора, и оттогава повечето време прекарваше в двореца.

Иван Асен й четеше на гръцки из светото писание, разказваше й любопитни случки от ромейската и от българската история. Понякога се отпущаше и заговорваше за изгнаническите години в Берлад, за дългите обиколки по руските земи.

Наближи Еньовден и Иван Асен реши да отидат с Ирина в близкия манастир край село Жилковец.

 

 

Богомолците бяха направили истински стан около манастира. По поляните на черги и рогозки нощуваха мъже, жени, старци и деца.

Нощта срещу Еньовден беше най-сгодна за бране на билки. Преди изгрев-слънце десетки сенки запъплиха из гората, а когато клепалото заби за утринната служба, дворът на манастира не можа да побере всички дошли за празника.

В църквата допуснаха само болярите и най-личните търговци.

Към края на службата игуменът благослови царя и тръгна с него към изхода на църквата.

Слънцето се бе издигнало високо. Иван Асен не пожела да се върне в килията, гдето нощува. Затова се зарадва, като чу думите на игумена:

— Селяните от Жилковец, господарю, на Еньовден имат обичай да обяздват млади коне на поляната край реката. Не е далече, но по-добре е да отидеш дотам с копията.

— И царицата ще дойде! — отвърна Иван Асен.

Ирина, която приближаваше, се усмихна. Слава богу, днес Йоан е весел. Тя първа тръгна към голямата манастирска врата.

Хората се блъскаха, притискаха се, за да видят царя и царицата. А когато се разчу, че Иван Асен отива да гледа обяздването на конете, жив поток рукна по пътя.

На крайселската поляна копията спря.

Иван Асен огледа околните възвишения, после обърна очи към младите жребци, които бяха навързани наблизо.

— Кой е най-опитният ездач? — попита той мъжете, които се трупаха около кочията.

— Станой! — чуха се няколко гласа.

— Хайде първо него да видим! — рече царят.

Болярите, дошли на коне и с коли след кочията, заобиколиха Иван Асена. Всеки се надяваше да заговори с него. Няколко двойки очи непрекъснато го следяха и се мъчеха да отгатнат дали не се нуждае от нещо.

Наредени в кръг, боляри, търговци, селяни и богомолци гледаха мълчаливо. Към коневръза пристъпи млад мъж с мургаво лице и къси криви крака. В десницата си държеше малък бич. Той застана пред един от жребците и му подвикна.

— Хайде, Черньо!

— Метни му се, Станой! — обади се един селянин.

И други подканиха мъжа:

— Метни се на гърба му!

— Изведнъж!

Когато момъкът опъна поводите, жребецът стреснато се дръпна назад, повлече ездача и запръхтя. От коневръза другите жребци наостриха уши и затрополяха с копита.

Бичът изплющя по гърба на жребеца. Селяните се разпалиха:

— По-силно!

— Дай му да разбере!

Иван Асен мрачно гледаше. Кой го е учил тоя Станой така да обяздва млад кон!

Конят се мяташе, но селянинът не пущаше поводите и продължаваше да нанася равномерни удари с бича. Другите коне вече с всичка сила цвилеха и се дърпаха назад.

Внезапно царят извика:

— Спри!

Селянинът не можеше да разбере какво иска царят от него.

— Дай ми бича! — строго рече Иван Асен.

Той пое бича с една ръка и като се сети, че твърдата аксамитена дреха ще му пречи, бързо я свлече. Един болярин притича, взе царската дреха с поклон.

По синя копринена риза, Иван Асен тръгна към жребеца. Гърдите му бяха широки, раменете — стройни като на истински воин. Нямаше нито един от наредените в кръг хора, който да не се възхити от царя в тоя миг.

Иван Асен улови поводите, но не вдигна бича. Само разтърси ръка. Главата на младия жребец заподскача.

— Още ли се гневиш? Недей… — гальовно му заговори царят. — Такъв буен жребец отдавна не съм виждал… Ще ме признаеш ли за свой господар? Каква шия! Какви зъби! Та ти си истински красавец! — Изведнъж той се метна върху коня.

Жребецът диво изцвили и се изправи на задните си крака. Ала царят здраво държеше поводите и не мръдваше, впил колене в гърба на коня.

— Ей!

— Виж ти…

— Ама е майстор!

Двамата селски свирачи на костени свирки засвириха весело, тъпанът задумка.

Жребецът с едри скокове обикаляше из поляната.

Ирина притискаше ръце към гърдите си.

„Господи! Той е толкова смел и хубав!“ — мислеше си тя.

Царят не поглеждаше към нея. Лицето му бе зачервено, синята копринена риза се ветрееше, ръцете му здраво опъваха поводите.

Неочаквано конят се отправи към източния край на поляната, гдето минаваше селски коловоз. Без да разбере какво става, Иван Асен отпусна поводите. В буен галоп жребецът полетя надолу. Царят подскачаше върху гърба му, не можеше да си поеме добре въздух.

— Чакай, Черньо… Полека… — опита се той да усмири жребеца.

Конят, намерил най-сетне начин да покаже силата си, летеше по пътя.

— Чакай… — изхриптя Иван Асен.

От подскачанията усещаше как сърцето му се качва в гърлото. Ударите ставаха все по-чести, сякаш искаха да изпреварят ударите на конските копита.

— Чакай… Полека… — прошепна Иван Асен и почувствал внезапна слабост, прегърна с две ръце шията на коня.

Сега се разтърсваше цялото му тяло, но той се държеше здраво, стискаше зъби.

 

 

На поляната хората отначало не можаха да разберат какво се е случило. Жребецът се връщаше сам, царят не се виждаше.

Неколцина селяни се втурнаха по пътя, след тях затичаха и войниците от царската охрана.

Ирина се качи в кочията.

— Карай! Бързо карай! — извика тя.

Лошо предчувствие изпълваше сърцето й.

Всеки миг й се струваше час, всяко превъртане на колелата — непоносимо бавно.

— Там е…

Ирина не чу възклицанията, блъсна се в отсрещната стена на кочията — коларят с мъка спря двете двойки коне. Тя не дочака да й отворят вратичката, да й помогнат да слезе. С лакът бутна вратата и излезе навън.

— Йоан… — изхлипа Ирина.

Царят лежеше до пътя, потънал в прах, с раздрана на гърдите риза. Очите му бяха плътно притворени, брадата посивяла от пепел.

Двама войници се наведоха, вдигнаха го и го поставиха внимателно в кочията. Ирина нищо не можеше да каже. Вмъкна се в малката клетка, седна на отсрещната по-тясна седалка и сложи ръка върху царевото чело. Коларят бавно подкара конете по нагорнището.

След кочията се проточи дълга редица от мъже, жени, войници, боляри и селяни.

 

 

В тронната зала около ковчега на царя безмълвно стояха великите боляри — последната стража на Иван Асена.

Камбаните на „Възнесение Христово“ биеха бавно, тъжно и отмерваха сетните звуци на една погребална песен.

Над цялата престолнина ечеше тоя звън, тая тъжна песен. Занаятчиите бяха затворили работилниците си, търговците складовете и градът като че бе опустял от страшно бедствие.

Притаен в ъгъла на тронната зала, в сянката на големия светилник, архимандрит Саватий унило гледаше към ковчега. Изморен от грижите по погребението на царя, той едва се държеше на крака. Мислите му се блъскаха в надпревара, една през друга по-лоши, по-отчайващи. Онова, което беше чел и слушал, което сам бе разбрал, излизаше на лично място в ума му: „След силните владетели често настъпват години на беззаконие. Подлостта и коварството стигат своя връх, докато с тяхна помощ един от многото, които се домогват до престола, вземе цялата власт в свои ръце“.

Кой имаше най-големи изгледи за успех?

Законният наследник Коломан е още момче. Щеше да има настойници, ала дали те ще могат да задържат властта, докато царят навърши пълнолетие?

Синът на севастократор Александър — Калоян — открито се противопоставя на царицата. Момъкът случайно беше в Търнов. Баща му още не бе дошъл. Беше горещо, трябваше да бързат с погребението. Много верни войводи не ще присъстват — и Михаил, и Радослав, и колко още, — пръснати по на седмица-две път от престолнината…

Вчера Калоян не поздрави Ирина и пред всички боляри, които бяха насъбрани около ковчега в тронната зала, заяви, като гледаше мъртвия цар в лицето:

— Кълна ти се, чичо, че няма да позволя ромейци да погубят твоето дело!

Та само той ли се страхуваше да не би дъщерята на Теодор Комнин да управлява вместо Коломана и да превърне търновския царски двор в ромейско средище!

Саватий бе дочул какво си говореха болярите:

— Тя не е майка на Коломана! От къде на къде ще му бъде настойница?

— И е млада! Много е млада!

Архимандритът знаеше: законният наследник Коломан не приеме ли властта, не бъде ли Ирина настойница, тогава в управлението на царството ще се намесят различни групи боляри, ще се гонят едни други и смут ще настане по цялата българска земя. Повече от Иван Асена едва ли някой от наследниците му ще постигне, но поне царството да се запази непокътнато, на всяка цена да се запази!

Себе си Саватий виждаше край царицата настойница. А може би той да бъде вторият настойник? Има подкрепата на патриарха и на повечето боляри от синклита…

Осенен от внезапно решение, архимандритът излезе от сянката на свещника и се запъти към изхода.

В ходниците царяха същото безмълвие, същата скръб, както и в залата.

Пред царицината ложница Саватий се огледа и едва след това почука.

Оприка я нямаше, Ирина сама отвори вратата.

Тя не се учуди, тихо отвърна на поздрава му. Обърна се и се отправи, към малкото одърче до ложето. Беше бледа, измъчена от бременността и от неочакваната смърт на царя.

Тя скърбеше повече, отколкото Саватий си мислеше. Скръбта й не беше преструвка. Отиде си човекът, който я бе обичал искрено и към когото тя се бе отнасяла с жестоко безразличие, дори със скрита подигравка…

— Кера Ирина — обади се тихо Саватий на гръцки, — разбирам отчаянието ти и бързам да те успокоя — няма да си сама! В името на покойния приеми ме за свой съветник. Знам всички тайни на цар Йоан, знам и безброй начини да се справям с явни и скрити врагове. От тебе искам едно — признай Коломана за законен наследник.

Ирина едва забележимо кимна:

— Разбирам, отче. Ти искаш да не ти преча. Добре… Съгласна съм. Само че ще успееш ли?

— Вярвам! — високо произнесе Саватий.

Той притвори клепки.

Онова, което беше слушал от баща си за някогашните размирици и за болярските заговори, оживя в паметта му.

„Няма да им позволим!“ — стисна устни архимандритът.

Ирина го погледна и трепна — сега Саватий не беше любезният, винаги внимателен духовник. Лицето му изразяваше решителност, твърдост.

Архимандритът стреснато вдигна глава — камбанният звън му напомни, че погребалното шествие скоро ще тръгне от двореца.

— Пак ще поговорим, отче — тихо рече Ирина.

Саватий се прекръсти и закрачи към вратата.

В ходника той се спря изненадан. Близо до колоната, гдето преди няколко месеца царицата бе забелязала хубавия момък, Саватий видя стотника Петър и болярския син Мицо. Двамата полугласно си говореха нещо и по лицата им не личеше никаква скръб или поне скръбно смирение. Очите им блестяха живо.

„И аз тогава послушах царицата, наредих тоя бъдещ негодник като стотник в Раховец! Ами Мицо? Кога е дошъл чак от Несебър? — помисли си архимандритът и отново изруга наум: — Негодници!“

Негодници? Ами нали в борбата, която започваше, за да запази короната за законния наследник, ще му са нужни и такива млади мъже? Те търсят власт и богатство, ще служат на оня, който им ги даде.

Стотникът Петър се обърна и щом видя архимандрита, поклони му се ниско, леко усмихнат.

Мицо стори поклон и също се усмихна.

Саватий ги прекръсти отдалеч.

Камбаните продължаваха да бият.

По пътя от Малката врата до „Свети четиридесет мъченици“, гдето щяха да погребат царя, вече се трупаше народ.

„Закриляй ни, господи!“ — кръстеха се мнозина.

Слуховете за монголите всеки ден пристигаха все по-заплашителни. Иван Асен се бе заел с отбраната на северната граница, в тамошните крепости изпрати най-добрите конни отряди. Дали войводите щяха да удържат на монголските нападения? Кой ще ги предвожда?

— Тръгнаха!

— Тръгнаха! — предаваше се тихо от уста на уста.

От Малката врата на Царевецката твърдина се появиха монаси с кръстове в ръце. След тях — сам патриарх Йоаким.

Хората един по един падаха на колене.

Забиха камбаните на всички търновски църкви — долу в града и на Трапезица.

Ковчегът с тялото на царя бавно се движеше по наклонения път върху раменете на шестима велики боляри.

Нестройно крачеха болярите и ковчегът ту се издигаше като черна купчина, ту изчезваше в потока на шествието.

Две болярки подкрепяха Ирина. След нея вървеше архимандрит Саватий и от време на време устните му мърдаха. Той вече кроеше в ума си какви да бъдат първите му стъпки.

Отдолу, по главната улица на града, изтрополя кочия, появиха се конници. Неколцина боляри от далечния бдински край пристигаха за погребението. И навярно още мнозина щяха да пристигнат тоя ден, защото Иван Асен отиваше към последното си жилище… В далечината трептеше мараня. Камбанният звън се сливаше с равномерния шум на Етъра…