Димитър Мантов
Иван Асен II (2) (Цар и самодържец)

2.

На майка си Иван обеща, щом се завърне във войсковия стан при Търнов, да изпрати в манастира Ана с Мария-Белослава. Станът не беше място за жени и деца.

Не беше лесно на Иван Асен да се раздели с Ана и с дъщеря си. А и друго го измъчваше. Виждаше колко бе сгрешил в предвижданията си, че бързо ще се справи с Борила. Вече имаше голяма войска, много твърдини му се подчиняваха, ала Царевец, Преслав и някои от граничните крепости все още бяха в ръцете на противника и се държаха здраво.

На много места болярите сами завземаха по-малките твърдини и съобщаваха на Ивана, че него признават за цар.

Войводата Климент се появи под стените на Ловеч и това беше знак привържениците на Асеновите синове да вдигнат оръжие. Там някога Климент беше кефалия и баща му бе от Ловеч.

От Преслав боляринът Константин пак изпрати таен пратеник да моли за един отряд от войската на Иван Асен. Иван не искаше да разкъсва войската си на части, но нямаше какво друго да прави. Събра военачалниците си и на съвета се реши Алексий да поведе към Преслав отряд от българи и бродници.

През цялото време в ума на Ивана се въртеше един израз от писмото на болярина Константин: „Цоко, най-любимият брат на Велемир Бдински“.

Това трябваше да се използва!

— На всяка цена заловете жив тоя Цоко — заръча на изпращане Иван на Алексий. — Брат му е първият помощник на Борила, той ръководи отбраната на Царевец…

Щом отрядът замина, станът сякаш опустя. Нови воини идваха рядко. Беше започнала жетва. Горещината и безделието измъчваха бродниците и българите. Само нощем те бдяха най-зорко, за да не позволят на никого да се измъкне от крепостта.

 

 

По стените на Царевецката крепост мълчаливо крачеха стражници. Те дори не се криеха зад зъберите. Обсадата им беше дотегнала, вече не се страхуваха от стрелите и от късите копия.

Протостраторът Велемир често обикаляше по зида и наглеждаше войниците си. Нисък, с четинява черна брада, той се повдигаше на пръсти, за да оглежда околността на запад от Великата врата. Макар че пред войниците се показваше спокоен и говореше с пренебрежение за „хлапаците Иван и Александър“, щом се загледаше към гората, челото му се сбръчкваше.

Свързал се бе с Борила на живот и смърт, гонеше и избиваше Калоянови привърженици, а сега…

„Все някак ще я оправя!“ — утешаваше се Велемир.

Ако можеше да побегне от крепостта, да отиде при куманите! Имаше приятели сред куманските ханове, имаше приятели и в Маджарско — само да се измъкне от крепостта!

Всеки ден Велемир ходеше в двореца, вдъхваше смелост на Борила, повтаряше му, че силите на Иван Асена са малко, че скоро ще дойде помощ от верните крепости.

Борил седеше мрачен в ложницата си и дългото му сухо тяло като че бе пречупено на две. Царица Теодора — покръстената куманка Чичек — беше се затворила в своята ложница^[1] и не допущаше никого при себе си. Ако Борил почукаше на вратата й, тя го пъдеше както всички останали.

Обсадата продължаваше и ставаше от ден на ден все по-мъчителна.

Понякога каменометката срещу южната кула вместо камъни хвърляше кошници, пълни с жаби и змии, умрели животни и нечистотии. Още щом кошниците паднеха, змиите бързаха да се укрият, а нечистотиите и мършата донесоха болести. Появиха се нечувани досега треска и мор.

Излезеше ли от двореца, Велемир всеки ден минаваше по едни и същи места и се отправяше към помещението на стражниците. По този път една заран, тъкмо когато щеше да завие към Великата врата, го спря брадясал мъж с остър нос и зорък, изпитателен поглед.

— Поклон на великия войвода — пречупи кръст той.

Велемир се намръщи — не можеше да понася какъвто и да е досег с „черната сган“.

— Кой те е пуснал да се разхождаш свободно из крепостта? — сърдито рече той и отпъди човека с ръка: — Махай се!

За търговците, занаятчиите и простите люде, които бяха подирили убежище в твърдината, беше отредена източната част на хълма, отгдето те нямаха право да излизат. Там спяха, там прекарваха и през най-големите горещини.

— За мене е лесно да се махна, ала на тебе, войводо, не ще ти е весело, когато цар Иван Асен влезе в крепостта — подхвърли непознатият.

— Как смееш, пес! — посегна да го удари Велемир.

Човекът се дръпна бързо и рече по-ниско:

— Не вдигай врява, войводо. Пратеник съм на господаря Иван Асен. Можеш да ме убиеш, но знай, че само ще си навредиш. Аз съм единственият човек, който може да спаси от смърт тебе и брат ти Цоко.

Велемир се сниши, сякаш стрела профуча над него.

— Ти… кой си?

— Бях в изгнание с господаря Иван Асен. Толкова съм ценен, колкото и твоят брат Цоко, който сега е пленник и чака да се реши съдбата му.

— Цоко… пленник? Не лъжи!

— По права пладня на два хвърлея от стрела пред Великата врата ще минат трима конници. Единият ще бъде вързан с въже за седлото. Добре го огледай…

Три месеца вече Иван Асен обсаждаше Царевец. На какво можеше да се надява Борил? За толкова време, ако някой е мислил да му помогне, щеше да дойде с хората си.

Велемир не разрешаваше нито един излаз на войската. И без това нямаха много обучени хора.

С неочаквано движение протостраторът измъкна меча си.

— Тръгвай!

Сичан и не трепна. Откак миналата нощ се прехвърли с въжена стълба в крепостта, като че вършеше всичко с отдавна познати, заучени движения. Знаеше, че си е сложил главата в торбата, ала помнеше и друго: от толкова много люде Иван Асен на него се спря, на него повери тайното пратеничество.

Сичан бе един от най-доверените сходници на Иван Асена. Много пъти напущаше Берлад и с търговски кервани посещаваше българските земи. Като се върнеше, носеше последните новини. Опитен скитник, той умееше да се прикрива, а с гъдулката си лесно приспиваше подозренията. Само че сега гъдулката не можеше да му помогне…

Войводата опря острието на меча в гърба му. Чуваше се как сърдито сумти, как гневно рита попадналите под ботушите му камъчета.

На дървената пейка пред стражевото помещение седяха неколцина стражници. Щом видяха протостратора, те един по един станаха.

— Затворете го в подземието, но не му слагайте вериги! — нареди Велемир, прибра меча в ножницата и макар че имаше много време, докато слънцето застане насред пладне, бързо се изкачи на крепостния зид.

Малко неща можеха да го развълнуват и от тях не на последно място беше съдбата на брат му Цоко.

Велемир имаше четирима братя и пет сестри. Той беше най-големият, него всички уважаваха още когато при цар Калояна беше кефалия на Бдин. От братята му само най-малкият, Цоко, не бе се отделял от дома му. При него израсна. Като кажеше „бате“, като го погледнеше с почит и доверие, на Велемира му ставаше драго, радваше се, че Цоко е умен като него.

„Всеки може меч да върти, ала малцина с ум се борят“ — обичаше да повтаря Велемир и Цоко винаги чинно отвръщаше: „Така е, бате!“.

И загдето го слушаше и му се подчиняваше, Велемир нареди Цоко на най-добро място, каквото можеше да намери — кефалия на голямата Преславска област. Другите трима братя си останаха обикновени боляри.

Каменните зидове на Царевец бяха напечени като от гигантска пещ. Слънцето силно прежуряше. Велемир не се сещаше поне да се разгърди, за да диша по-свободно, не седна и под някой от малките сенници от рогозки, които стражниците си бяха направили. Спираше при всеки зъбер и хвърляше дълги, жадни погледи към гората, гдето, както каза тайният пратеник, брат му Цоко щеше да се появи, вързан за седлото на кон.

 

 

Иван Асен не бързаше да взема решение. Сичан още не се бе върнал, войниците, които наблюдаваха крепостните зидове, казваха, че не са забелязали човек с войводско облекло по времето, когато изведоха Цоко на кон, за да го покажат на брат му.

След тежката жега през деня привечер небето се покри с тъмни облаци. През нощта се изви буря. Светкавиците изпълваха непрогледната тъмнина с мигновена светлина, а тътнежът на гръмовете се преливаше и се носеше по течението на Етъра.

Вятърът още с първите си пориви нахлу в шатъра, гдето нощуваха Иван и Александър. Докато да дойдат телопазителите, платното от предната част се обърна и ако не бяха близките дървета, шатърът кой знае докъде щеше да стигне.

Дъждът измокри Иван Асена до кости. Нигде не можеше да се скрие, както не можеха да се приютят на сухо и войниците. Край всеки дънер се бяха свили по неколцина души, без да се страхуват, че може гръм да удари най-високите дървета.

Цяла нощ дъждът не спря. Светкавиците понамаляха, отдалечиха се на изток, ала небето сякаш се бе продънило и цели потоци вода продължаваха да струят.

Едва на разсъмване бурята премина и дъждът спря. Войниците запалиха на поляната голям огън, съблякоха мокрите си дрехи и като си подхвърляха закачки, започнаха да се сушат.

Към огъня приближиха двама мъже, облечени в дълги конопени ризи, обути с протъркани опинци. Първият клонеше към петдесетте. Очите му недружелюбно шареха наоколо. Едър, с възлести ръце, той засенчваше по-младия, тридесет и пет годишен мъж, който вървеше след него.

— Къде е Иван, синът на стария Асен? — високо попита първият селянин и силният му глас накара хората около огъня да се обърнат.

Иван Асен излезе напред, както беше наметнат с обикновен тъмен плащ, гологлав и морен след безсънната нощ.

— Кой си ти и защо ме дириш? — бавно попита той и докато чакаше отговор, приглади с ръка още влажната си коса.

Като изшляпа с големите си ходила по мократа трева, селянинът приближи до него на няколко крачки, не се поклони и рече все тъй високо:

— Водя повече от триста мъже.

— Как си събрал толкова люде? — тихо попита Иван Асен.

— Край Никопол има няколко богомилски села. Борил не можа да ги разсипе съвсем. Пак останаха хора. Надяват се, че ти като чичо си Калояна и като баща си ще ги оставиш да си живеят свободно.

Иван още веднъж приглади с ръка косата си.

Богомили… Учението им беше насочено срещу царската власт, срещу господарите, срещу онова, което всеки истински християнин смяташе свое достойнство и чест.

Припомни си Иван думите на Калояна, че и опасни сили можеш да използваш в своя изгода, стига да намериш начин. Не помогнаха ли богомилите на братята Асен и Петър при обявяване на новата българска държава?

„Не ми трябва тяхната помощ — помисли Иван Асен, но веднага отхвърли това и реши: — Ще ги използвам сега, за да прогоня Борила, ще ги използвам и сетне, за да не подриват царската ми власт. Едно ще им разреша — свободно да изповядват вярата си. Стига им толкова!“

Той си даваше сметка за трудностите, които може би ще възникнат след време в отношенията му с богомилите. Ала като изгнаник виждаше как се разкъсва Галичината между различни господари и различни влияния. Разумният владетел трябва да умиротворява, а не да наостря поданиците си едни срещу други. Само така ще има по-малко врагове.

И във външния вид, и в държанието на Иван Асена се проявяваше онова, което най-лесно въздействаше на хората — спокойствието и сигурността на уверен в своята сила човек.

— Настани воините богомили ей там, на поляната при двата големи бряста! — отчетливо рече Иван. — Кажи им, че тук, както и навсякъде, докъдето се простира моята власт, ще могат свободно да изповядват учението си!

Към огъня приближиха неколцина мъже, натоварени с вършинак и изсъхнали клони. Те отиваха един по един до пламъците и хвърляха товарите си. Огънят за няколко мига поутихна и изведнъж се разгоря с нова сила.

Сладък топлик затрептя в средата на разкаляната от стотици стъпки поляна.