Джон Лескроарт
Щети (8)

7.

Фаръл беше доста доволен от новото обзавеждане в офиса си. Голямото помещение вече изобщо не изглеждаше по начина, по който го бе оставил предишният главен прокурор. Безбожно скъпите и консервативни мебели бяха отстъпили мястото си на обикновени предмети в светли тонове, които сякаш бяха излезли от гаражна разпродажба или търг с благотворителна цел.

„Дано никога не изглежда по стария кошмарен начин — помисли си Фаръл. — Доста е по-уютно.“

Той си спомни с неприязън тираничното присъствие на огромното писалище в средата. Сега мястото му бе заето от маса за джаги, около която бе разчистено място за четирима играчи. До вратата имаше диван с масичка за кафе пред него; подобен бе и аранжиментът зад масата за джаги. Пред масичките за кафе имаше по два фотьойла. Единият комплект бе изпълнен в кожа и хром, а другият бе от дърво с текстилна тапицерия.

„Работното бюро“ на Уес беше всъщност неголяма чамова маса, която гледаше към прозорците на „Брайънт стрийт“. Компютър, телефон, принтер и факс заемаха цялата й повърхност. Друга маса до срещуположната стена служеше за поставка на петдесет и два инчов телевизор, а пред нея имаше няколко прости сгъваеми стола. Тези, разбира се, винаги можеха да бъдат преместени до някоя от масичките за кафе, ако имаше нужда от настаняване на повече хора. Последният и най-важен детайл от обзавеждането бе минибар с машина за еспресо марка „Юра“, който се намираше на лавицата с юридически компендиуми в съседство с коша за минибаскетбол. На бара имаше още чашки и малки прибори, както и неголяма ракитова кошница със сладки, а горният рафт бе зает от половин дузина шишета с най-различни видове алкохол.

Часът бе десет и четирийсет и пет на сутринта след убийството на Нунйес. Фаръл седеше в края на кожения диван. Говореше с Ейб Глицки и Аманда Дженкинс, които бяха седнали във фотьойлите около масичката.

— Не знам какво да правя — каза Фаръл. — От една страна, съгласен съм и с двама ви. Мисля, че наистина най-вероятно Роу е убил Фелисия Нунйес. От друга, обаче, това все пак е вероятност, а не нещо сигурно. Не виждам начин да процедираме при това положение, а сигурно и вие самите няма да измислите…

— Имам някои идеи — отвърна Глицки.

Фаръл сви рамене и продължи:

— Най-важното е, че не искам никой от вас да си мисли, че не го поддържам изцяло. С вас съм от начало до край. Ако имате конкретни предложения, ще се радвам да ги чуя. Затова и ви повиках тук. Обаче не мога да ви дам разрешително за арест без причина.

Дженкинс, която седеше облегната във фотьойла с кръстосани крака, отвърна:

— Разбира се, че можеш. Просто ще кажеш на момчетата в патрулните коли. Ще го спрат, докато кара. Ще им „се стори пиян“. После ще го намерят за „подозрителен“ — все пак това ще стане в някой от по-бедните квартали, където се употребяват много наркотици. Той, разбира се, ще направи някоя грешка. Ще плюе на тротоара, например — и ще го приберем. Всяко ченге, което поне малко си разбира от работата, ще намери поне десет причини да арестува някого без да се затрудни. Не съм ли права, Ейб?

— Общо взето да.

— Общо взето ми се струва достатъчно добре — отвърна тя и кимна на Глицки, сетне се обърна отново към Фаръл: — Все пак, Уес, Мат казва, че може да прибере Роу, когато поискате и по какъвто и да е повод. Когато поискате, ще го закопчаят. Вече сме говорили с него.

— Радвам се. И кой е Мат, все пак?

Дженкинс едва се въздържа да не избухне.

— Мат Люис! — каза тя с привидно спокойствие. — Един от инспекторите от твоята служба, Уес! Да не споменавам, че ми е гадже от доста време, не че това е важно за теб!

Фаръл се усмихна гузно.

— Струва ми се, че политикът в мен трябваше да се сети за това — отвърна той. — Трябваше да го имам предвид. Обаче аз съм безнадежден случай, когато трябва да се помнят имена. Просто не съм създаден за това. Мат Люис — ще го помня оттук насетне… — обеща той и се усмихна. — А как изглежда?

— Като Кларк Кент — отвърна Дженкинс с каменно лице. — Само че без очилата. Все пак това, което е важно за нас е, че може да арестува Роу по всяко време. Само трябва да му измислим причина. Готови сме.

— Не, не сме — каза Фаръл, поклащайки глава. — Каквото и да направим, ще го задържим в участъка само десет минути и за капак ще изглеждаме като идиоти. А след това пресата ще ни разпъне на кръст. Но това също не е най-важното. Просто, казвам ви, няма да го направим. И край на споровете! Няма смисъл да действаме без реално, доказано нарушение от негова страна!

— Мисля, че „убийство“ е достатъчно основание! — възкликна Глицки.

Фаръл въздъхна.

— Добре. Намери ми каквото и да е доказателство и речено-сторено. Обещавам.

Глицки погледна към Дженкинс и тя пое топката.

— Уес, изслушай ме, моля те. Всичко е в твоята власт. Можеш да ни дадеш разрешително и нямаш нужда от причина!

Лицето на Фаръл внезапно помръкна и придоби уморено изражение. Той вдигна ръка и разтри очите си, след което сложи пръсти на слепоочието си. Истината е, че се чувстваше донякъде отговорен за смъртта на Фелисия Нунйес и не бе успял да спи добре през изминалата нощ.

— Как да го сторя, Аманда? — попита той. — Каква причина да измисля?

— Позволи на Ейб да го задържи по повод убийството на Нунйес. Това не се води „тормоз“. Първо, той наистина го е извършил. И второ, ако се разчуе в пресата, повечето хора ще подкрепят действията ни.

— Да, може би, но…

— Без „но“! Слушай! Безпокоиш се, понеже засега нямаме достатъчно доказателства да започнем ново дело срещу него, нали?

— Не само „нямаме достатъчно“, Аманда. Нямаме нищо!

— Е, не е точно нищо. Въпреки това, няма значение. Това не е най-важното.

— А кое е?

— Няма значение дали имаш достатъчно доказателства, за да го обвиниш за Нунйес. Няма и да се споменава за нея. Най-важното е да го приберем на горния етаж в ареста, за да не прави повече поразии. Адвокатите му ще се готвят за повторното разглеждане на делото, а междувременно той ще е на топло и няма да може да убие никой друг.

Фаръл се отпусна във фотьойла и въздъхна.

— Боже, за какво се борех да ме изберат на тази длъжност? И защо бяха всички тези усилия? — с тези думи той се изправи и започна с нови сили: — Чудесна идея, Аманда, наистина! Обаче все пак имаме този леко старомоден казус, наречен „вероятна причина“, без който младият господин Къртли ще е на свобода най-много след четирийсет и осем часа. А, забравих да спомена. Без „вероятна причина“ лейтенант Глицки могат да го осъдят за неправомерен арест.

— Мисля, че имаме вероятна причина — отвърна Дженкинс.

Фаръл я изгледа свирепо.

— Добре. Нека да си въобразим, че имаме. След това, нали знаеш, следва предварително разглеждане на делото. Сигурно си чувала, нали? Арестуват някого, след това винаги го пращат тук в прокуратурата на предварително заседание. И ако не го пуснат още тогава, след десет дена следва официално заседание, по време на което се разглеждат доказателствата. Ако нямаме такива, той е пак на свобода.

— Стига, Уес! — възкликна Дженкинс и се наведе напред. — Спомняш ли си някога да е имало предварително заседание, след което да са пуснали обвиняемия да си ходи? Не, нали? Може би ще имаме и такива след десетина години. Никога не ги пускат. Достатъчна е каквато и да е „вероятна причина“, дори „силно подозрителен“.

Фаръл вдигна ръка спокойно.

— Недей, спести ми тези глупости! Чел съм наказателния кодекс. Тази клауза се дефинира като „силно подозрение в ума на психически здрав човек, че престъплението е било извършено и че обвиняемият го е извършил“.

— Помисли все пак — продължи Дженкинс. — Имаме предишната присъда на Роу, откъдето е и връзката с Нунйес. Имаме потенциалната заплаха тя да свидетелства отново на следващото дело, тази история с обувките… Това, което ти казвам, е, че който и да е психически здрав човек (а тази категория включва повечето ни съдии) силно би заподозрял, че точно Роу е убил Нунйес, а това е всичко, което ни трябва. Много е просто, Уес, и всичко е в твои ръце.

— Рискът е неприемлив — възрази Фаръл.

— Рискът е съвсем малък! — опълчи се Дженкинс. — Незначителен, бих казала. По-голям е рискът да те бутне кола, докато пресичаш улицата. Но ако все пак те притеснява, можеш да придвижиш нещата директно към ново дело и да прескочиш предварителното разглеждане.

Фаръл знаеше, че това е вярно, но този вариант също криеше своите рискове. Ако избереше краткия път, щеше да избегне предварителното заседание, но вероятно щеше да се изправи пред журито с повече от недостатъчни доказателства. При евентуален успех Уес беше в правото си да поиска делото „Нунйес“ да бъде обединено с делото „Сандовал“. Ала както вървяха нещата с Барето, той вероятно щеше да откаже да обедини делата и случаят „Нунйес“ щеше да се разглежда отделно; адвокатите на Роу щяха да настоят, както беше в правото им, делото да се реши в срок от шейсет дена и решението да бъде окончателно. При тези обстоятелства, вземайки предвид очевидната липса на доказателства по случая „Нунйес“, никое жури в Сан Франциско не би осъдило Роу. Рано или късно, най-много след три месеца, той щеше да е отново на свобода. А всички тези процедури щяха да забавят насрочването на делото „Сандовал“, което и без това имаше своите собствени трудности.

— Помисли, Уес — намеси се Глицки. — Няма да се стигне до присъда, но ако избереш този път, това са си десет дена, даже може би две седмици, през които ще чакаме да насрочат заседание и Роу ще бъде в ареста. Имай предвид, през това време той би могъл да направи още куп поразии.

— Ето защо, Уес, и двамата с Ейб бихме искали да тръгнеш по краткия път. Издай заповед за арест и го прати в съда без предварително разглеждане. Лесно и бързо! Поне ще го приберем на топло.

 

 

Когато срещата свърши, Глицки се качи обратно на горния етаж, където беше офисът му. Две нови идеи вече се въртяха в ума му. И двете бяха свързани с Арни Бекър. Спешно му трябваше потвърждение, че жертвата е Нунйес. Ако се окажеше, че не е тя, то теорията, която двамата с Дженкинс защитаваха до скоро, ставаше безсмислена. Необходима беше вероятна връзка с Роу Къртли и тя трябваше да бъде установена по най-бързия начин. Зъбните отпечатъци щяха да свършат работа, но Глицки знаеше, че тези анализи понякога отнемат доста време. Можеше изобщо да не успеят да открият личния зъболекар на Нунйес; в този случай нямаше да има с какво да сравнят отпечатъците. Затова трябваше да се прибегне до друг метод за идентификация.

Глицки вдигна слушалката и набра номера на Бекър. Инспекторът от „Палежи“ очевидно никога не спеше, защото вдигна почти веднага. Не само това, ами очевидно беше поел инициативата. Идентификацията на обгорелите жертви винаги е една от най-важните задачи при разследването на палежи и с годините Бекър беше научил немалко трикове.

— Тя е, Ейб — каза той направо. — Фелисия Нунйес. Когато е горяла, ръцете й, както обикновено, са се свили в юмруци. Забеляза го, нали?

— Разбира се — излъга Глицки.

— Наредих на момчетата в моргата да ги отворят и, както се надявах, се сдобихме с четири почти перфектни отпечатъка, по два от всяка ръка. Сравнихме ги с базата данни на имиграционната служба.

— В събота сутринта?

— Един стар приятел работи в архивите. Както и да е, той веднага вкара отпечатъците и — бинго! Наистина е била Фелисия Нунйес.

— Ако си търсиш работа в моя отдел, Арни, заповядай! — похвали го Глицки. — Само ми звънни и си при нас.

— Ще го имам предвид, благодаря. Но съм доволен и от сегашното си място.

— Със сигурност — пошегува се Глицки. — Гледам, че даже и уикендите не спиш!

— Хората надценяват съня — каза Бекър. — Каза, че имаш да ме питаш за още нещо, нали?

— Обувките, или каквото и да са онези разтопени неща.

— Какво за тях?

— Знаем ли със сигурност, че гумата или пластмасата са били обувки?

— О, да! Когато миналата вечер ми каза, че може да се окаже важно, ги занесох в нашата лаборатория и взех резултатите тази сутрин. Това са подметки от маратонки „Адидас“, купени от „Хъни Лоу“, струват по около петдесет и пет долара чифта. Трийсет и осми номер, между другото. Горната част е изгоряла напълно.

 

 

Апартаментът на Фелисия Нунйес беше близо до булеварда, по който Фаръл обикновено се прибираше от работа. Той отби по една странична пресечка, след което зави по булеварда, където се намираше опожареният апартамент. Отначало подмина сградата въпреки жълтите полицейски ленти, които опасваха входа; беше доста изморен и умът му бе зает с други неща. Навигационната система на колата се задейства със закъснение и той установи, че вече е десет номера по-нататък. След като погледна в страничното огледало, той направи обратен завой на следващото кръстовище, върна се до правилния адрес и спря точно пред лентите.

Глицки и Дженкинс го бяха тормозили почти цял час и накрая аргументите му се бяха изчерпали. Все пак още не бе взел решение — просто искаше да се прибере вкъщи и да прекара следобеда в удобни домашни дрехи. Щеше да пробва и да поспи — все пак вечерта отново трябваше да държи реч някъде, вече бе забравил къде точно. Може би дори щеше да му се удаде да се повъргаля със Саманта в постелята. Нямаше да се изненада, ако точно така станеше — и по-странни неща се случваха в събота следобед.

Тъкмо бе минало дванайсет и времето беше тръгнало към разваляне. Вятърът духаше на пориви, носейки ситен, остър дъждец. Фаръл свали прозореца на колата и вдигна поглед към изпочупените прозорци на горния етаж.

Нещо му се струваше не на място, но не можеше да каже какво точно. Нямаше опит в оглеждането на подобни сцени. Бе направил кариера като криминален адвокат, а огледите бяха работа на полицаите и следователите.

„И ето ме днес — помисли си той. — От другата страна на барикадата — главен прокурор и човекът с най-висок ранг в силите на реда в Сан Франциско.“ Работата определено не му подхождаше и шапката вече беше започнала да го стяга.

Още преди да се кандидатира за окръжен прокурор, беше известен със становището си, че всички подсъдими наистина са извършили престъпленията, в които ги обвиняват. „Моята работа е просто да ги измъквам“ — шегуваше се той. Най-често успяваше, невинаги напълно, но в повечето случаи съумяваше да им осигури по-малки присъди. В света на адвокатите целта рядко беше да се оневини подсъдимият напълно; най-често идеята беше да се намали присъдата или да се стигне до пускане под гаранция. Тъй като клиентите най-често наистина бяха виновни, един професионален адвокат като Уес почти никога не се сблъскваше с несправедливо обвинени хора.

Точно затова мисълта, че Роу вероятно е убил Фелисия Нунйес не впечатли Фаръл ни най-малко. Много от бившите му клиенти бяха убийци. Със сигурност беше съгласен, че повечето от тях не са добри хора, но бе успял да се сближи с неколцина, които изглеждаха по-човечни и споделяха неговите убеждения. Много от тях имаха близки, които обичаха — майки, приятелки, деца. Някои дори чувстваха разкаяние за това, което бяха извършили. Не всички убийци бяха изгубени души.

Точно затова адвокатската закалка на Фаръл, която бе и основата на неговия мироглед, се сблъскваше толкова често с гледните точки на Глицки и Дженкинс. След като говори с тях тази сутрин и се опита да приеме и техните аргументи, той бе убеден повече от всякога, че между него и тях двамата се издига планина.

За Фаръл законите бяха система от обективни и негъвкави правила, които обществото беше създало, за да разрешава вътрешните си спорове. Имаше твърде малко място за лавиране, за индивидуален подход. Процедурите си бяха процедури и бяха почти винаги едни и същи. Моралът не играеше почти никаква роля. И, най-важното, законът не беше оръдие, което позволява да се арестуват селективно някои, а други — не. Глицки и Дженкинс, обаче, сякаш нямаха особени скрупули да огъват правилата по един или друг начин и бяха готови да направят всичко възможно да вкарат Роу Къртли в килия. Фаръл беше убеден, че това не е правилният подход и че подобно отношение е изначално погрешно. Въпреки това Глицки и Дженкинс явно си мислеха, че имат закона, и нещо повече, моралното право, на своя страна.

Фаръл знаеше, че това е наклонена плоскост и поведението им го притесняваше не на шега. Докато миналата нощ се въртеше в леглото и си мислеше колко голяма е неговата вина за пускането под гаранция на Роу Къртли и последвалата смърт на Фелисия, той изгуби цели часове, но накрая успя да се помири със съвестта си, понеже знаеше, че е действал съобразно законите и ги е приложил съвсем обективно и справедливо. Той просто вършеше работата, за която го бяха избрали на този пост.

А какво мислеше за предложението да използва закона, за да вкара Роу зад решетките на всяка цена, без доказана вина? Струваше си, разбира се, но беше ли правилно да се постъпва така? По отношение на Роу, да. Вече го бяха осъдили за убийство и изнасилване и успехът на жалбата му пред апелативния съд изобщо не беше свързан с фактите по делото. Истината е, че изобщо нямаше място за съмнение във вината му за тези престъпления. Фаръл знаеше, че ако Роу бе дошъл от бедно семейство, никога не би могъл да си позволи да плати гаранцията от десет милиона и още щеше да е зад решетките.

Проблемът беше практически. Фаръл знаеше, че Глицки няма никакви доказателства, че Роу е убил Фелисия Нунйес. Без съмнение имаше чудесен мотив, а вероятно и алибито му не бе желязно, но Фаръл не вярваше, че може да се изправи пред журито само с това. Предложението на Дженкинс да се използва клаузата „вероятна причина“ беше разумно и може би щеше да свърши работа — критериите бяха доста гъвкави. Със или без доказателства, можеха да го приберат в предварителния арест. По този начин Роу щеше да остане на сигурно известно време, може би дори до преразглеждането на делото за убийството на Сандовал. Точно тук, обаче, се намесваше моралният фактор — за Фаръл подобни действия бяха цинични — това си беше огъване на закона, подчиняване на съдебната система на определена цел.

Фаръл знаеше, че и той самият не е светец. Имаше куп недостатъци — достатъчно беше да попиташ бившата му жена и вече порасналите му деца. Въпреки това, той не беше лицемер. Беше се заклел да крепи закона по начина, по който го вижда, и точно това възнамеряваше да прави и за в бъдеще.

След като хвърли един последен поглед към зеещите прозорци на изгорелия апартамент, той стисна зъби, седна в колата и потегли.